Възлюбени в Господа братя и сестри,

Признавам, че приех да участвам в днешното събитие с немалко колебания. Не за нещо друго, а защото да бъда наричан „лидер в духовността” ме смущава поне по две причини. Първата е, че като всеки православен християнин, намирам суетата за вредно и опасно качество. Ние, православните християни, дефинираме гордостта като грях и то смъртен. Да приема, а още повече да повярвам, че съм „лидер в духовността” или „духовен лидер” означава безвъзвратно да изпадна в този грях, което е стъпка към погубването на душата. Това, разбира се, аз не мога да си позволя.

Втората причина за моето колебание е, че аз без съмнение съм един от най-критикуваните хора в България, включително от нашите най-видни интелектуалци. Няма мое действие или изказано от мен мнение, което да не е било обругано, похулено, осмяно и в най-добрия случай отминато с пренебрежение. Поради тази причина се притеснявам, дали приемайки да бъда тук сред вас, дори само с присъствието си, няма да хвърля сянка върху вашето събитие? Да наричате митрополит Николай „лидер в духовността”! Представяте ли си колко кощунствено звучи това за мейнстриймът- общото течение на идеологията, която императивно налага на обществото своите оценки, включително за неща, които не разбира? Отсега предчувствам критиките, които ще се изсипят върху нас утре.

Причината, поради която реших, все пак да дойда, е едно, за да изразя уважението си към редицата достойни мъже, включително двамата светейши български патриарси, блаженопочившия Български патриарх Максим, и нине здравстващия Български патриарх Неофит, заставали преди мен на тази трибуна. И второ, за да поговоря с хора, които, както и аз, не се страхуват да бъдат критикувани и не са склонни, както и аз не съм склонен, да се откажат от убежденията си заради сиеминутната политическа коректност.

Сега, позволете ми да кажа няколко думи по повода, който ни е събрал, като искрено се надявам, че точно тази аудитория ще ми прости, ако поради неопитност в историческата наука си позволя някои съждения, почерпани по-скоро от духовния ми опит и по-малко от научната ми подготвеност, която е крайно недостатъчна, за да говоря пред толкова просветена публика за Стефан Стамболов и Църквата.

Ясно е, че Стефан Стамболов е държавникът, на когото в най-голяма степен дължим изобщо съществуването на Третата българска държава. Ясно е, че неговият жизнен път и особено годините, през които той почти еднолично е държал кормилото на България са изпълнени със светлини, но и със сенки. Историческата наука проявява известна търпимост към недостатъците на държавните дейци, когато посмъртно делата им са се оказали полезни за общонародното дело и националните интереси, такива, каквито светската историческа наука ги разбира. Неговата мъчителна смърт е изкупила голяма част от греховете му. Бог да го прости. 

„Не нам, не нам, а имени Твоему!“ Никоя светска награда няма стойност, ако не е поднесена в името Господне, ако не се приема в името Господне и ако нейният смисъл не е да бъдат потвърдени и утвърдени непреходните християнски ценности и принципите, завещани ни от Спасителя на човешкия род Иисус Христос. Един от тези принципи е: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“. Тези, които носят мир, са синове Божии. Така казва нашият Спасител. И кои сме ние, за да оспорваме това твърдение?

Поначало смятам, че православен клирик и особено митрополит не трябва да получава светски отличия. Отличието за епископа, ако е бил праведен и последователен защитник на нашата вяра, е приготвено не на този свят. Всякакви светски почести са суета, която само може да му попречи да изпълнява дълга си, ако по случайност си повярва, че получаването на светско отличие означава, че той е изпълнил този дълг. Оценката доколко човек се справя с вменените му на този свят задължения, се дава от Висшия Съдия, който е Иисус Христос. Всякакви други оценки имат преходен характер, а често могат да породят и спорове и дискусии в обществото около личността на удостоявания или делото, заради което бива удостоен. Ако приемам наградата, с която сега бивам удостоен, то не е от суета или защото съм си повярвал, а за да мога да кажа няколко думи по тема, която ми се струва важна. Важна за нашето християнско православно себеразбиране като народ.

Преди време действително се изказах в защита на паметника на руските войни в Пловдив, известният „Альоша“. Определени кръгове настояваха този паметник да бъде разрушен;  а аз казах, че да се поругава или разрушава паметник на покойници е грях и се оказах в групата на тези, които съветваха той да не бъде пипан. Слава Богу, паметникът остана и стои и до ден днешен. Наясно съм с противоположните оценки на този и много други паметници, ознаменуващи победата на антихитлеристката коалиция във Втората световна война. Разбирам защо има противоречиви оценки. Но в крайна сметка исторически факт е, че воините от народите, включени в състава на тогавашния Съветски съюз, са пристигнали в България  през месец септември 1944 г. тук като миротворци. Както впрочем са влезли като миротворци и във Варшава, Будапеща, Виена, Прага и накрая и в Берлин. Те не са нападали, те са се защитавали. Защитавали са отечествата си и Европа от нацистката орда, която е нападнала всички околни народи, водена от налудната идея за установяването на „нов световен ред“. Ред арогантен, брутален, насилнически, безчовечен и антихристиянски. Агресори ли са били воините от народите на тогавашния Съветски съюз или миротворци? Без съмнение – миротворци. Миротворците ще се нарекат синове Божии. Това изповядваме и в това вярваме.

Многовъзлюбени в Христа Бога събрате и съслужителю, Преосвещени владико Яков, щастлив съм да имам възможността да участвам в радостта на днешния празник – деня на светия и всехвален апостол Яков Алфеев. Но също така да взема участие и в молитвата, отправена към Бога в този ден за теб, Преосвещени владико.

Из млада възраст Бог с всемогъщата Си десница те е поставил на пътя на вярата. Из млада възраст по неведомите Му спасителни пътища Бог е достигнал до дълбините на твоето сърце, докоснал те е със Своята благодат и те е призовал, тъй както призова апостолите - учениците Си, да тръгнеш и да Го последваш. А ти, почувствал това Божествено призвание, ни най-малко не се колеба. Говоря за тебе така, защото те познавам от ученическите си в семинарията и студенските си години в Богословския факултет, където заедно учехме. Защото те познавам и като усърден християнин, и след това, след завършването на твоето богословско образование. Да, ти завърши богословие, а ние знаем кой от апостолите единствен е наречен Богослов – оня, който беше най-малък на възраст, но който единствен на Тайната вечеря се беше облягал на гърдите на Иисус Христос. Ето, заради тая близост с Господа, този апостол единствен е наречен Богослов. Подобно на него и ти из млада възраст пожела да се доближаваш до Господа и се облегна на Иисуса Христа.

Преди малко повече от 10 години Бог промисли аз да дойда в богоспасаемата Пловдивската епархия, за да бъда епархийски митрополит. Малко след това ти се обадих и ти казах: „Ела да станеш монах в един от епархийските манастири“. Ти никак не размисляше, защото беше го обмислил от ранно детство. Ти възприе моето обаждане като оня Божествен глас, Който каза на апостолите: „Дойдете и тръгнете след Мен, за да ви направя ловци на човеци“. Ти ни най-малко не се оправда, че имаш някакво занятие, някаква светска грижа, защото знаеше какво бе отговорил Христос на оня, който Му бе казал: „Ще дойда, но първо да погреба баща си“. А Христос му каза: „Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци“.

Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства, скъпи отци, обични в Господа Иисуса Христа братя и сестри,

       Ето и през тази година се удостоихме със сугубата радост на днешния ден отново да въздигнем глас за молитва към Господа Иисуса Христа за възхвала на просиялата в Негово име Света великомъченица Марина, чието име носи от века този наш митрополитски храм в престолния ни град Пловдив и чийто празник празнуваме днес. Измина още една година от съвместното ни служение в обятията на този тук дом Божий, както и на всички други църкви и манастири из Богоспасаемата ни епархия. Вярваме, че молитвите ни са били искрени и че Бог ги чува и снизхожда с милостта си над нас. Ето и през изминалата година, от предишния до днешния храмов празник на митрополитския ни храм, Епархията ни бе запазена от сътресенията и бедствията, които в сегашните времена ежедневно се случват по широкия свят. Нашият народ, слава Богу, живее мирно и кротко и спокойно се отдава на ежедневните си трудове. Църквите ни са изпълнени с православни миряни, което е най-голямата радост за всеки свещенослужител. Най-голямото наше достояние е въцърковения народ, който с общата си молитва и със съборните си дела укрепва и пази Едната, Света, Вселенска и Апостолска Православна Църква. И през изминалата година се радвахме на хиляди и хиляди сътружници на църквата, а тя им помагаше с благодатта на Светия Дух, тайнствата, душевното съпричастие и солидарната взаимопомощ, там където е възможно и доколкото е възможно според силите ни. Нашата църква е толкова силна, колкото е силна вярата на православния народ. Нашата работа, на Божиите свещенослужители е да укрепваме тази вяра, да насърчаваме църковността и добротворството и да измолваме Бог да не ни оставя и да не оставя верния наш православен народ. Слава на Бога за всичко.