kantrium.com | MySuomi.com | vivaspb.com | finntalk.com

Студентът

http://www.arhiereiskopz.com/images/2016/Za_dezata/Prikazki_i_razkazi/V_plamuka_na_kandiloto_St.Vaklinov.JPG

- Да те събудя ли нощес, когато забият камбаните, за да отидем в църква? Нали ще се каже „Христос възкресе!".

Борис Веженов погледна със снизходителна усмивка майка си, която му бе отправила това питане. „Заслужава ли да губя от съня си, за да отида среднощ в църква? Нека отидат старите" - помисли си Борис и отговори:

- Не искам. Предпочитам да спя. Нали, за да отпочина съм си дошъл. Малко ли безсънни нощи съм прекарвал и има да прекарвам и занапред, докато уча! Идете с тате сами.

- Както кажеш, синко. Пък... почини си! - кротко продума старата жена без обаче да може да скрие не съвсем приятното чувство, което извика в нея отказът на сина й. - Преди ти сам заръчваше да не забравям да те събудя за „Христос възкресе"..., та рекох... Е, Господ ще прощава... щом като си уморен...

И се отдалечи. Борис я проследи с поглед и продума на себе си:

- Май че се поразсърди. Горката женица, тя счита, че няма по-важно нещо от черкуванията й. Но ще й мине.

Борис Веженов студентстваше трета година зад граница. Откакто се записа в университета не беше си идвал. Работеше усърдно. Беше прав, че прекарваше безсънни нощи в занимания. Започна да се чувства често неразположен, заслабна. И лекарите го посъветваха да прекъсне за известно време учението си, да се върне при своите родители, да закрепне. И после пак да продължи. Случи се тъй, че неговото пристигане съвпадна с приготовленията за големия празник - Великден.

Не бяха се изминали и два дни от неговото пристигане, още не беше си отпочинал както трябва от пътуването, ето че майка му го изненада с покана за среднощната църковна служба.

- Проста женица, - думаше си снизходително Борис, - колко други по-леки работи нейната майчина обич не би допуснала да върши заради здравето си, а и не помисля дори, че на него зле ще му се отрази една нощ, прекарана в безсъние!

Борис спазваше режима, препоръчан му от лекарите, и си легна и тази вечер рано. Спокойствието в бащиния дом му даваше и хубав, крепък сън.

Беше спал доста, когато глухи камбанни звуци трепнаха в ушите му. Борис се раздвижи, потърка очите си. Помисли, че ей сега слънцето ще плисне шепа лъчи в лицето му - струваше му се, че е спал дълго и че е време за ставане. Но когато отвори очи, увери се, че е още съвсем рано. Мрак изпълваше малката му стаичка. Лъч светлина проникваше само през ключалката на вратата. В съседната стая бе запалена лампа.

- Виж как се излъгах, - помисили Борис. - Още е полунощ. Камбаните бият за църква, мама и тате се канят да отиват: свети в стаята им.

Изведнъж нещо реши.

- Мамо!

Старата жена дотърча разтревожена.

- Да не ти стана нещо, сине?

- Не тръгвайте още към църква. И аз ще дойда. Ето, сега ще се облека.

- Но ти, недей... спи си...

- Достатъчно спах. Както виждаш, сам се събудих.

Лъч на радост пробегна по сбръчканото лице на майката.

- Е, като е така, ще почакаме. Но побързай. След малко ще кажат „Христос възкресе".

Без много да ръзсъждава и да мисли, Борис се озова с родителите си на среднощната църковна служба. В църква застана на същото място, където заставаше преди. До него майка му и баща му посрещаха с гордост погледите на другите богомолци, които с любопитство отмеряха целия ръст на спретнатия гост. А Борис още с влизането си прикова своя поглед в бляскаво освететения иконостас. Веднага нещо трепна в гърдите му. Стори му се, че някаква птичка изхвръкна от сърцето му, като че затворена досега в клетка. Бодрост се разля в неговите жили. Някакъв унес го грабна и понесе със себе си.

Борис беше забравил снощния разговор с майка си. Не мислеше и как беше решил да дойде в църква и как се озова тук. Не разсъждаваше. Сега само гледаше. Сякаш някои други, чудни очи, бяха заели мястото на неговите собствени и чрез тях той възприемаше някакъв друг, неизказано чуден и привлекателен свят. Борис виждаше себе си, но не в сегашния си вид, а такъв, какъвто беше някога - виждаше се дете. Ето, детският му поглед трепти по иконите, наредени по иконостаса, предава им собствената си светлина, оживява ги. Той вижда по същите икони да трепти дирята на детските му устни - неговата чиста целука, поставяна с такава сърдечност и вяра не веднъж и не два пъти. Виждат очите му - възторг и радост да се спускат от църковния свод на струи, на струи, които се събират в едно над царските двери - там, където гори голямото кандило. И засиява това кандило с по-силна, с ослепителна светлина. Борис неволно отмерва крачка напред, отмерва втора, придвижва се към солея. Не се движи сам. Вълната от богомолци прилива към олатара с протегнати ръце. Протяга ръка и Борис. Очите му не се отмествят от бляскавия пламък на кандилото, възсиял от възторга и радостта, спуснали се от звездния църковен свод. Иска му се да вземе от този възторг и радост със себе си. Той чувства: те са бликнали и от неговото сърце, в което имаха своя чист извор не много отдавна - само преди няколко години. Сърцето му ги беше забравило, но сега ги видя и иска да си ги вземе.

Борис се събуди от унеса си. Някой го настъпи - той трябваше да отдръпне крака си. Озърна се: от всичките му страни пристъпваха към средните врати на олтара богомолците, протегнали ръце, в които държеха незапалени свещи. И долови напевния глас на свещеника:

- Приидите, приимите свет от невечерняго света!1

И Борис, в ръка с незапалена свещ, пристъпи към свещеника и я запали от светлината на неговата свещ. После се дръпна и застана на мястото си.

Миг след това, когато всички бяха вече запалили свещите си и църквата се озари от блясък, погледът на Борис се пречупи в лъскавината на златообкованото Евангелие, издигнато от ръцете на свещеника, който тържествено излезе от царските врати и се придвижи към изхода. Разлюля се вълна от богомолци, които се отдръпваха да му сторят път и се нареждаха след него. Вълната повлече и Борис.

Шествието излезе на двора. Погледите на всички бяха вперени в пламъчетата на свещите, които мъждукаха, подухвани от пролетния ветрец. И Борис пазеше пламъчето си от пристъпите на вятъра. Той вървеше натам, където го влечеше гъстата хорска вълна.

Но ето, че тя спря. Настана за миг тишина, процепена изведнъж от тържествения глас на свещеника:

- Христос възкресе!...

- Наистина възкресе! - отрониха и Борисовите устни вкупом с всички богомолци.

Пак се раздвижи вълната. Пак се озова Борис на своето място в църквата. Стройното, мощно пеене не стихваше. Борис сведе глава и потъна в себе си. Като ехо от друг свят приемаше той тържествената църковна песен. Студентът се молеше...

- Да вървим, църквата пусна! - прикани го топлият майчин глас.

Борис мълчаливо свърна към изхода и пое с родителите си към вкъщи.

И той, и майка му, и баща му, пазеха в шепите си запалените вощеници2 от възкресната светлина.

Мрак застилаше земята. Борис се движеше без да гледа къде стъпва. Сякаш някаква сила го носеше.

- Синко, не пазиш свещта си! Вятърът ти я угаси. А трябваше до вкъщи да занесеш пламъка й! - упрекна го майка му. - На, запали си от моята свещ.

Но Борис не чу. Той пристъпваше към вкъщи без да забелязва угасналата свещ, която бе зашепил в ръцете си. Дълбоко в себе си той чувстваше да гори с нов, силен пламък друга свещ, възпламенена от невечернята светлина на Онзи, Който освети мрака на тази нощ с божествената Си светлина и нанесе победа над смъртта с чудесното Си възкресение!

 

                                                                                                                                                                                                                       

1. Когато наближава 12 часа, всички свещи и кандила в църквата са угасени и свещеникът изнася от олтара запалена свещ, пеейки този тропар: „Дойдете и приемете светлина от незалязващата Светлина и прославете Христа, Който възкръсна от мъртвите.”

2. Восъчни свещи

Станислав Ваклинов

"В пламъка на кандилото" 1944

 

Студентът - това сме ние. Когато за първи път вкусим от духовния живот, ние сме като деца - сърцата горят, лицата светят, ние летим, окрилени от любовта към Бога. Но ето, че минава време и животът ни влече и всячески се старае да задуши пламъка в душата. И често успява. Чувстваме се изстинали към вярата, далечно ни е всичко църковно, всичко божествено. Но колко малко е нужно, за се разгори искрицата, която носим - ласкава дума, волята да тръгнем към храма, сияйният пламък на църковното кандило...