Християнинът

Posted in Приказки и разкази.

V plamuka na kandiloto St.VaklinovТой доста се отличаваше от нас. В пансиона нямаше по-мълчалив и по-тих от него - качества, чужди за времето ни. Той имаше в характера си нещо много симпатично, но при все това, истина бе, че отношението на всички ни към него беше повече насмешливо, отколкото сърдечно. Не, че не го обичахме, но в собствените си очи ние се чувствахме доста много издигнати културно, та считахме за наивност, недостатъчна култура и назадничавост всяка една проява на чувства и разбирания, с каквито са живели вековете преди нас, и с които и той, наш съвременник, живееше. За нас, обладаните от напредничави идеи, неговият консерватизъм можеше да буди само насмешка. Неговите идеи и разбирания ние критикувахме и отричахме без остатък. Защото нашият прогресивен ум не можеше да схване какво ценно и в състояние да насити духа на съвременния човек може да има например в Евангелието, което той усърдно всяка вечер, преди да заспи, четеше и по какво нашата съвременност може да има допир с религията, с която, според нас, науката и културата отдавна са скъсали. За него не бе така. Той усърдно се ровеше в религиозните книги, членуваше в някакъв религиозен кръжок и вземаше дейно участие в него, ходеше в празничен ден на църква - и в това отношение за нас той беше чужд. Ние не можехме да разберем как неговият дух може да се храни и задоволява с такава храна. И затова в неговото лице всякога намирахме един подходящ обект за всевъзможни шеги.

- Ей, Християнино, както ни се пие бира, да би се помолил на Бога да ни пусне от небето няколко бутилки! Ако вярваш, както трябва, Бог ще чуе молитвата ти - нали тъй е според твоята вяра!

Християнинът не се обиждаше. Само леко се усмихваше, без да отговаря обикновено нищо.

Между нас имаше един дребен студент, жив и подвижен ум, много духовит, но и премного закачлив. Във всяко време той намираше повод да се шегува с Християнина. По силата на студентските ни традиции - всеки да си има някакъв прякор, и този наш другар носеше своя: Дребосъчето.

- Няма защо да се смеем на Християнина, - подкачаше някога уж сериозно Дребосъчето. - Вярно е, че религията помага на човека да расте духовно. Аз веднъж постих една седмица и почувствах, че духът ми започна бързо-бързо да расте - и толкова голям стана, че щеше насмалко да се чукне о тавана.

Всички прихвахме да се смеем и поглеждахме Християнина. Но напразно очаквахме той да се ядоса и спречка с Дребосъчето, което сякаш не бе пораснало затуй, защото много говореше и много се закачаше. Усмихнатото лице на Християнина не изразяваше ни най-малка следа от гняв. Нашите постоянни подигравки и присмехи ни най-малко не го смущаваха и разколебаваха.

Веднъж се наканихме да отидем в планината. От рано сутринта, щом почнахме приготовленията, Дребосъчето се настрои за шеги.

- Знаете ли кой от нас най-много се радва, че ще се изкачим на високо? - звънко се провикна то и без да чака отговор от нас, самò убедително възгласи: - Християнинът! Ще кажете, защо? Защото ще се изкачи по-близо до своя Бог и ще му отиде на гости. Нали, Християнино! - И засмяно до уши, Дребосъчето извърна предизвикателен поглед към него.

- Може би, - благо отвърна Християнинът, без да се помрачи усмивката на лицето му.

Всред най-весело настроение и шеги запъплихме по планината. Най-неуморно, разбира се, беше Дребосъчето. Беше може би на върха на своето немирство и шеговитост.

Бяхме се изкачили на една височина. Прекрасна гледка се откриваше от всички страни. Всички бяхме стаили дъх, упоени от свежия въздух.

- Християнино! - прекъсна по едно време съзерцанието ни тънкият глас на Дребосъчето.

Всички се извърнахме към него. Малкият палав студент беше застанал на края на височината, под която зееше дълбока пропаст - и весело ръкомахаше.

- Ела, - викаше той към Християнина, - ела да видим можеш ли скочи в пропастта. Ако е силна вярата ти, Бог няма да те остави да паднеш, а ще ти даде крила... Аз бих скочил, но понеже не вярвам в Бога, Той няма да ми помогне... Виж, най-многото, може да се кача на раменете ти, та да похвърча и аз малко...

Общ смях се откъсна от височината. Но в същия момент чухме, че някой вика долу от пътеката. Уплашихме се. Махайки с ръка към Дребосъчето, един селянин викаше нещо. Увлечен във веселото си настроение, Дребосъчето не чуваше.

- Махни се от там! Пръстта е подровена отдолу, ще се сринеш!... Ето, рони се, махни се!

Но Дребосъчето не чуваше. Виковете на селянина извикаха студени тръпки по телата ни и в момента ние, които го чухме, не можехме да съобразим какво да предприемем. Изплашените ни погледи обаче видяха как Християнинът като светкавица се затича към Дребосъчето, като му даваше знаци да се оттегли навътре. Последният очевидно не разбираше какво има, защото продължаваше да стои накрая.

Всички викахме... Един момент след това - и стана нещо, което ни скова на местата ни: видяхме как Християнинът се хвърли към Дребосъчето, което политна настрана и... нещо се замъгли пред очите ни... Чу се шум от сриващи се в пропастта камъни и пръст и когато отправихме очи надолу, погледите ни се ужасиха от гледката. По стръмния склон се търкаляше Християнинът... Отекна се глух тътен - и тялото му плисна в потока, в дъното на пропастта.

Преживяното не може да се опише. Изумени едни от нас затичаха надолу, а други се отправиха към Дребосъчето, което лежеше паднало върху височината, недалеч от мястото на сриването. То беше спасено. Ударът на Християнина го беше отпратил настрани и може би той да му бе нанесъл някакви контузии, но този удар го беше спасил.

... Не вярвахме на очите си: в нозете ни лежеше безжизненият труп на Християнина, с все още усмихващо се лице. Стояхме като вкаменени и не се решавахме сякаш да го повдигнем: може би някаква надежда имахме, че сам ще стане - кой знае? - но съзнанието ни тогава бе престанало като че ли да работи.

Не след дълго се показа Дребосъчето. Водеха го под ръце. То накуцваше.

Като насън един от нас прошепна:

- Християнинът умря...

Остър вик се откърти от гърдите на Дребосъчето и в плач се строполи то върху безжизнения труп.

В това положение остана дълго време. Дълго къпеше със сълзите си мъртвия другар. Дълго не се вдигаше от него. Ние стояхме прави, безмълвни - като в църква.

Най-после Дребосъчето се изправи. Очите му бяха широко отворени - а погледът му сякаш унесен вътре в него. Едната му ръка бавно се повдигна нагоре, приближи главата и сне шапката от нея. Пръстите на другата му ръка се свиха и в трепет очертаха във въздуха над мъртвото тяло кръстния знак.

В този момент за пръв път като че ли виждахме Дребосъчето сериозно, да не се шегува. В някакво озарение то прекръсти своя другар, който в устрема си да спаси неговия живот, бе лишен от възможност в последния момент на своя живот сам да се прекръсти и с чиста вяра да напомни за най-великата Саможертва в името на любовта към ближния, Която някога напои със святост невзрачния силует на Голгота...

Станислав Ваклинов

"В пламъка на кандилото" 1944

 

 

Младежът расте и се оформя като личност. В този период той често търси нови идеи, разбирания, ценности. Приема ги, осмисля ги, отхвърля ги. Това е време динамично и напрегнато. Търси истината, защото само тя насища духа, тя успокоява. Търсещо е и Дребосъчето - закача се, шегува се, немирства... докато не се срещне очи в очи с истината чрез доблестната саможертва на приятел.

Християнинът пък е младеж, който не се лута напразно, а е открил своя път и го следва спокойно и твърдо. Както свети Григорий Богослов казва: "За всеки разумен и добър човек Бог е начало и край на всеки живот." И още съветва всеки млад човек: "Оформи характера си така, че да бъде той кротък, смирен, въздържан, твърд, приятен, независим, правдив, мъжествен, мъдър, тактичен, трудолюбив, постоянен и целомъдрен!" Приемете и вие тези мъдри наставления. Те ще ви помогнат да израстете до "състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство".(Еф.4:13)