„Страшният“

Posted in Приказки и разкази.

V plamuka na kandiloto St.VaklinovВън се чу равномерен тропот: циментовият под отекваше стъпките на приближаващи се хора. Стъпките затихнаха пред вратата на нашата килия и мигом след това се чу познатото остро скрибуцане на ключа, който се наместваше в ключалката. Тежката врата с шум се отвори и една едра мъжка фигура се промъкна през нея. Всички „съквартиранти“ се спогледаха сякаш обнадеждени от нещо. Та не беше малко това: един нов човек ще внесе все пак що-годе разведрение в скучната и притискаща затворническа атмосфера. Лека усмивка пробягна по лицата на всички ни.

Новодошлият беше мъж вероятно на средна възраст, с едро, атлетическо телосложение. Без да поздрави, той се спря за един миг до вратата - колкото да обгърне с поглед килията и да потърси място за себе си, после, все мълком, зае къта, що си бе избрал - най-затънтения и отдалечен от прозорците ъгъл, та ние, колкото и голямо да бе желанието ни да видим чертите на лицето му, напразно се взирахме в мрачината.

Няколко минути преминаха в мълчание. Всички бяхме прекъснали разговорите си, заинтересовани от новодошлия. Но интересът ни към него скоро се прекрати. Дори може би някои от нас започнаха да изпитват ненавист към новия „колега“, който не счете за нужно, присъединявайки се към обществото ни, дори да поздрави.

Следващите дни с нищо не се промениха за нас. Никакво разнообразие не вля с мълчанието си новият. Разбира се, ако не се счита това, че мрачният му вид беше предмет на чести, тихо разменяни помежду ни, шеги:

- Сигурно е ням, та не говори.

- Какво шепнеш, като че те е страх да не те чуе: нали виждаш, че е глух. Глухоням е! - извисяваше малко гласа си някой от нас с явната цел с това шеговито предизвикателство да принуди най-сетне сфинкса да проговори.

- Изглежда: ето, не подозира дори, че за него приказваме, - вече сериозно допълваше трети.

Дълго време трябваше да мине, за да престанем да вярваме на уж на шега изказаното предположение за неговата глухота.

Той не беше глух. Нито ням. Но вярно бе, че избягваше да говори и с нищо не даваше вид, че се интересува от не винаги напълно безвкусните и безинтересни наши разговори.

И ние почти престанахме да обръщаме внимание на него. Никой не го заговаряше за нищо - а изглежда, че това му беше най-приятно. Той по цели дни мълчеше, като че ли замислен над някой голям проблем. Имаше нещо мрачно, страшно дори, в неговия поглед. И затуй шепнешком помежду си го наричахме „Страшния“.

Изнизаха се още много безинтересни и тежки дни в затворническия ни живот. Някои от нас, чието наказание наближаваше своя край, вече живееха в унес по свободния живот, към който скоро и те щяха да се приобщят.

Един ден, когато прелиствах едно току-що взето от библиотеката на затвора списание, при мен се приближи с бавни стъпки „Страшният“ и тихо, несигурно, дори смутено, ме подговори:

- Приятелю, искам да те помоля за нещо...

Аз трепнах, сякаш уплашен: та „Страшният“ за пръв път ме заговаряше. Но мигом това мое чувство се разсея и аз дори се почувствах до известна степен поласкан, че съм може би първият, когото този необщителен и скрит в себе си човек заговаряше. Усмихнат аз веднага предложих услугите си:

- Заповядай.

Моята любезност видимо го предразположи и той, като приближи устните си съвсем до ухото ми, някак поверително съобщи желанието си:

- Искам да се науча да чета... Ти си даскал... Ще ти се отплатя, ако ме научиш да чета.

Аз го погледнах в лицето. Стори ми се, че от допреди страшните му очи започна да блика някаква детска наивност.

Макар че се доста зачудих как той до тази си възраст е останал неграмотен, съгласих се с готовност: ето едно занимание, което идваше да разнообрази скуката ми.

Започнахме още същия ден. С чертички и кукички - тъй както учат първолаците. И - да видите с какво усърдие и детска прилежност този мой четиридесетгодишен ученик изписваше началните частици на буквите, как наивно и предано сричаше буквите и съчетаваше в думи сричките.

Той скоро напредна и уроците ми скоро станаха излишни. Но ние вече станахме приятели. Разказа ми той целия си живот - за мизерията, която търпял с жена си и петте си деца, за нивите си, които едва носели препитание за семейството му, за дързостта на един негов богат съсед, който искал да разоре и отнеме една ивица от нивата му, за гнева, който изпитал от тази дързост, за тежката брадва, която стоварил върху главата на съседа си, за съденето и осъждането му на доживотен затвор...

- А пък исках да се науча да чета ей за туй... - повери ми той, като бръкна в джоба си и извади една малка подвързана книжка.

Взех я и я разтворих: Евангелие.

- Когато ме арестуваха и откараха в града да ме съдят, дядо поп ме настигна и ми я пъхна в ръцете. Оттогава я пазя, но нали не можех да я чета. Сега ти ме научи. Благодарен съм ти много: ще има в що да прекарам времето си - ще чета книжката. Пък за благодарност, ако искаш, и на тебе може да я дам, и ти да я прочетеш, - със сърдечна наивност продума той.

Помислих си: виж за какво била жаждата му да се научи да чете! Кой знае колко още неща има да се видят у този наистина странен човек...

Той започна да чете. И четеше винаги и усърдно. Не се разделяше от книжката си.

- Какво, още ли не си прочел книжката? - питах го аз, като видях, че месеци наред все я чете и прелиства. - Или искаш да я научиш наизуст? - усмихвах се шеговито.

- Прочетох я, как не! И не веднъж. Но знаеш ли, даскале, че, колкото повече препрочитам от нея, все ми се струва, че повече нови неща съзирам. Да видиш, колко хубаво пише! Ще ти я дам да я прочетеш и ти! - радостно повтаряше той готовността си да ми се изплати по такъв начин.

Времето минаваше. Тъй трябваше да измине времето на целия живот на „Страшния“, който съвсем вече не заслужаваше това прозвище. В очите му нямаше и помен от страшен поглед. Напротив, сега те гледаха светло и открито. Това е, защото се научи да чете - мислех си аз, сега тези очи не гледат вече на кръв.

- Не ти ли е мъчно, че цял живот ще прекараш всред тези студени стени? - често го запитвах аз. - Не ти ли е скучно?

- Какво да се прави? Божия воля! - примирено отговаряше той. - Мъчно ми е, но заслужил съм наказанието си. Аз не съм забравил, че убих човек. Мъчно ми е най-много за жената и децата, но се успокоявам, че Бог няма да ги остави. - (Тук няколко минути той се унесе в мисли). - Да, вярвам: Бог няма да ги остави... А пък колкото за скуката, съвсем не ми е скучно: с тази книжка и под земята бих прекарал целия си живот.

Думите на „Страшния“ ме учудваха. Така ли е действително или затворническият живот беше внедрил в него чувство на безразличие към всичко?...

Една сутрин той се събуди в треска. Лекарят констатира остра пневмония. Трябваше да бъде отнесен в болницата.

- Аз чувствам, - каза ми той преди това, - че болестта ми ще надвие. Аз ще умра. Но знай, приятелю, че никак не скърбя за това. Никак не ми е мъчно, че ще свърша дните си като затворник. Аз благодаря на Бога, че ми прати това изпитание. То беше нужно за мене, за живота ми... Не се усмихвай тъй: да, за живота ми! Аз отсега нататък ще почна да живея истински... И друго: аз сега се чувствам вече свободен. Да, аз съм свободен... - натъртено произнесе той последната си дума.

***

Тази сутрин долетя вестта, че починал в болницата.

- А тази книжка, - добави ключарят, който съобщи това, - заръчал да се предаде на тебе, - и ми я подаде в ръцете.

Макар и да не беше изненада тази вест, аз дълго стоях като вцепенен. Исках като че ли да си припомня нещо...

Като се успокоих, аз погледнах в ръцете си малката книжка. И някак неволно пръстите ми започнаха да я прелистват. И - пак неволно - погледът ми се спря на една от страниците, върху която прочетох усърдно подчертаните думи:

- ... И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни...1

- ... И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни...2

Нещо се проясни в съзнанието ми. И - започнах да разбирам думите на покойния, които ми каза при последното ни виждане. И повярвах: той действително беше свободен. Беше го освободила силата на това слово, що се излъчва от тези малки страници. Беше го освободил Бог - както с вяра твърдеше той.

Да, да, той беше свободен! Той беше заживял вече своя живот в свободата, той беше заживял своя истински живот...

 


1 Йоан (8:32)

2 Йоан (8:36)

Станислав Ваклинов

"В пламъка на кандилото" 1944

 

   Грехът не прави разлика между хората и повлича и умния и невежата, и образования и неукия. Така в затвора се срещат даскалът и "Страшният". И двамата са се поддали на злото и са извършили престъпление. Но ето тук идва разликата. В сърцето на простосърдечния лесно поникват семената на покаянието и дават изобилен плод. За образования покаянието е по-трудно. За да стигне до сърцето, то трябва да мине през бариерата на разума.
   Затова нека не издигаме знанието в култ, да го превръщаме в самоцел. Да се стремим към това учение, което приближава до Бога. Да изпитаме и ние жаждата за знание на "Страшния", с която изучил буквите, за да чете своята книжка.