Младенец в яслите

Йордан Стубел

- Стой-ой! ... Строй се в ляво, на малки интервали, ма-а-рш!

Чува се еднообразно тракане на оръжейните щитове, пръхтенето на конете и сърдитото провикване на коноводите¹:

- Ди-й, не наял се ... Кранта такава! ... Дий, мечката ти яла ушите!

Моето привикнало ухо не се дразни от тия груби ругатни. Тия сурови и закалени селяни ругаят без омраза и озлобление. Напротив, в тона им долавям някаква бащинска, добродушна строгост, ругаят, ей тъй, за дисциплина и педагогическо въздействие, тъй както нашите селяци мъмрят своите деца понякога... Какво ти озлобление, та кой повече от тях знае мъката на тия измъчени добичета, които от два дни не са турнали зърно ечемик в устата си... Истински мъченици са конете в планинската артилерия²: от два дни горките животни се задоволяват с плява³. Дори привикналите на глад катъри се люлеят на тънките си крака. Батареята⁴ е построена.

- Стовари-и!

Чува се обикновеният в такива случаи шум. Момчетата пъшкат под тежестта на оръдията, подофицерите за поощрение мърморят като свекърви и ги подканят със своите престорено сърдити гласове:

- Стойко Лулчев, какво се мъдриш като невеста пред кум! Дръж здраво, ха така... Раз два... хо-оп! Готово-о! Карай конете в кръг. Покрийте ги си с попоните⁵! По-живо, по-живо!

И в техните гласове не се чуваше никакво озлобление. Тъй говорят тия стари войници: строго, внушително и наставнически. Приятно ми е дори да слушам бодрите им гласове: тия постоянни подофицерски мъмрения са необходима смазка за функционирането на батарейната машина. По тях ухото на началника долавя дали правилно работи строевият механизъм, тъй както опитното ухо на шофьора по бръмченето на мотора разбира дали машината му е в изправност...

- Фелдфебелът⁶ при мен!

В мразовитата нощ войниците около мен се провикват:

- Фелдфебелът при командира! Господин фелдфебел, командирът Ви вика!

В мъглата, като изневиделица, през мен застава внушителната фигура на стария войник.

- Аз, господин капитан! Какво заповядвате?

Ето го същият вечно бодър, готов да се отзове при първо повикване, стои изпънат като струна, козирува, а мустаците му покрити със скреж.

- А-а, ти тука ли си?... Добре си се накичил като дядо Мраз...

- Тъй вярно, господин капитан. Пък и полага се... Нали е Бъдни вечер... и ние като всички християни ще посрещаме Коледа, макар и далече от домашните...

- Разбира се, аз бях забравил, че утре е Коледа...

- Коледа е, господин капитан, и тази вечер, като дядо Мраз, ще раздавам коледни подаръци на момчетата... Тъкмо днес във Феризово⁷ получихме от интендантството⁸ три чувала подаръци от Червения кръст. Ще позарадваме войниците: има дрешки, някои работи за ядене, бутилки с коняк и една бъчвичка с вино...

- Браво-о, та това ще бъде цяло пиршество! Разположиха ли се по квартири войниците?...

- Макар и трудно, но все ще ги сместим някак си... Дърва има, ще запалим огньове, за да се поизсушат... Градът гъмжи от войска, господин капитан, натъпкали са тази нощ тука цял пехотен полк, артилерия, товарни средства... Едвам намерихме една стаичка за вас и за господа офицерите...

Докладът е свършен, но фелдфебелът не си отива.

- Свободен си... Виж там да се погрижиш и за конете...

- Слушам, господин капитан!

Виждам, че той е в колебание: иска да каже нещо, но не се решава.

С променен тон той казва:

- Позволете да ви доложа... В батареята имаме гости...

- Какви гости!

- Днес във Феризович намерих една сръбкиня. Казва, че била офицерска съпруга... При отстъплението се мъкнела с мъжа си чак до град Призрен... Сега, както знаете, всички сръбски бежанци ги изпращат по домовете им... И тя пътува за Скопие. Казва, че имала роднини там. Помоли ме да я пренесем с нашите каруци до Скопие...

- Защо ти трябваше тази беля?

Старшият служител гледа смутено в земята.

- Смилих се над детето й, господин капитан... Носи със себе си едногодишно детенце... Тръгнала е горката без пари и без дрехи... Съжалих я - нали и аз съм баща... Какво ще заповядате?

Какво ли - мисля си аз - гледайки с престорено равнодушие в очите на моя добър фелдфебел - какво ли? Бих те аз, братко, притиснал до гърдите си, ти честно войнишко сърце, бих те целунал от благодарност за доброто християнско дело в тази света нощ, но...

И с престорен служебен тон слагам край на разговора:

- Щом като си поканил гости в батареята, аз няма да ги изпъдя. Нали ти си “майката на батареята”?...

Радостна усмивка заигра под големите му заснежени мустаци.

- Благодаря ви, господин капитан... Ще ги настаня някъде да пренощуват на топло...

- Но къде са гостите?

- Ей ги там в каруцата.

Приближихме се към колата. Още от далеч се чу плачът на малкото детенце.

- Чувате ли как плаче завалийката?

Малко след това се чу и жалкото хленчене на майката.

- Яу, куку мене, сиротица клета!...⁹

Нищо по-покъртително от този женски плач в мразовитата нощ. И макар че бяхме доста загрубели по това време, почувствах, че тръпки раздрусаха тялото ми... Помисли си: цял свят воюва в този момент... Не е ли това плачът на милионите майки, които в тази свята нощ оплакват своите загубени деца?

Приближавайки се към колата, отново изпод платнището се понесе сърцераздирателният писък на пеленачето. След него се чу и плачът на майката: “Яу, куку мене”...

- По-скоро, веднага ги пренесете в нашата стая...

- Но, господин капитан, аз съм приготвил за тях място в плевнята под вашата стая. Ще запалим огън да се сгреят...

Нервите ми са обтегнати като струни. Този писък на детето като бич ме шиба в сърцето. Сякаш в мене се е събудила заспалата съвест на цялото човечество. И почвам да крещя:

- Чувате ли, веднага на топло в стаята!

Вкочанясалата от студ жена не може да се движи. Един от подофицерите я грабва със здравите си ръце и я понася към къщата. Фелдфебелът пък взима детенцето и тръгва след него. И с каква нежност го носи! Върви на пръсти, като че ли носи най-скъпоценното съкровище на света. Ние, офицерите, тръгваме след тях. В малката стаичка големи главни пращят в огнището.

- Дайте коняк!

Докато батарейният фелдшер се грижи за свестяването на замръзналата жена, ние пък се залавяме с детето. Един от офицерите приготвя пелени от своя чаршаф. “Майката на батареята” с майчинска грижа го повива с чисти сухи пеленки.

- Дайте три нови попони!

Ето ти и топлото юрганче на мъничкия юнак. А той, надул малките си гърдички, реве до посиняване, за да го чуе света Богородица, великата майка на всички нещастни деца по света. Ние, като Витлеемските овчари, стоим надвесени над малкото създание и с нежен поглед следим всяко негово движение:

- Я дайте да го нахраним!

Войниците набързо приготвиха топла попарка от консервирано мляко. Малките розови устица лакомо поемат храната за обща радост на всички ни...

- Гледай го, как се кокорчи!... Ех, какъв ли юнак ще стане!...

Майката също се окопити. Млада, 25-годишна жена, с големи черни очи. Разпитахме я откъде е и какво мисли да прави. Сега на първо време тя ще търси роднините в Скопие, а после ще замине за родния си град - Смедерово.

- Не се бой, майчице, няма да те оставим...

Тя ни гледа с големите си черни очи, а по бузите й текат два ручея сълзи... Мълчи и нищо не говори. А малкият човек е вече във весело настроение. С херувимска усмивка той гледа косматото лице на фелдфебеля и с малките си ръчички яката се е заловил за червения шнур на неговия револвер. Суровият войник е неузнаваем. Като че ли радостта на целия свят се е изписала по това мургаво и постоянно загрижено лице... Същата лъчезарна усмивка сияе и по нашите лица, по лицата на всички подофицери, които са надвесени над детето. Набързо приготвихме леглото за скъпите гости. Изведнъж врата се отвори и в стаята нахлу студен вятър.

- Затваряй вратата, детето ще изстине! - крещим всички в един глас. Люлката на никой царски син не е била обкръжавана с любовта на толкова честни и предани сърца. В стаята влезе войник, покрит със скреж като дядо Мраз, мъкнещ цял чувал на гърба си.

- Господин капитан, войниците решиха да отстъпят своите коледни подаръци на малкия гостенин на батареята...

И той изтърси на земята цял куп всевъзможни пакети, кутии и вързопчета...

- Хайде, момчета, оставете гостите да спят, уморени са горките.

Майката, която до този момент стоеше до огнището, вцепенена и неподвижна, гледайки ни с черните очи на изплашена газела, изведнъж скочи, грабна коравата ръка на фелдфебела и я обля със сълзите си.

Напуснахме стаята и се прибрахме в плевнята под нея, за да посрещнем по християнски големия празник. Изтегнат в сеното, аз слушах веселото бърборене на другарите, а в душата ми бе тихо и радостно, тъй тържествено и празнично, че спомена за тази роджественска нощ остана незаличим и до днес. От време на време над нас се чуваше плачът на детенцето и ние млъквахме, обзети от някакво благоговейно и много дълбоко чувство. Като че ли там горе над нас, в малкото си легло от сено, отново се раждаше благословеният витлеемски Отрок, пробуждащата се съвест на откровеното човечество...

Федя Чорни (Тодор Кожухаров)