Коледен дар

Posted in Приказки и разкази.

Koleden dar1Оставаше един ден до Коледа. Зимата върлуваше. Витоша, вледеняла и настръхнала, гледаше строго изпод бялата си мантия, процепена тук-там от острите й скали. Един мразовит вятър, който пронизваше до костите, вееше по снежните върхове към София. Ситен сняг и скреж прехвръкваше сегиз-тогиз из замръзналия въздух, виеше се на кълбета и засипваше покривите, дворовете, улиците. Студено беше. Комините изхвърляха черни стълбове дим към безгласното пепеляво небе и чудно, тоя дим беше сега така весел, така приветлив, така радваше душата! Той напомняше топлината, благоденствието, задоволството, което окръжаваше щастливите на тоя свят, напук на мразовете, на витошките фъртуни, на леденото вмъртвяващо дихание на зимата...

Именно на тая гледка се наслаждаваха от прозореца си, седнали на мекото канапе, г-н и г-жа Йорданови, женени от година и половина. Цанко Йорданов, важен чиновник в едно министерство, човек образован, светски и страстно привързан към младата си жена, впиваше мълчалив поглед някъде към снежните хълбоци на Витоша. Очевидно той нито гледаше нещо там, нито бе пък зает от някаква определена мисъл, защото лицето му пазеше изражението на оная спокойна, безгрижна разсеяност, която обладава неволно човека, когато душата му е мирна, когато животът му тече плавно и гладко и когато той от една топла стая, оживена от присъствието на една прекрасна съпруга, при веселото бумтене на печката, гледа навън в бясно фучащите веяния на зимата. Всеки е изпитвал това щастливо-егоистично съноподобно състояние.

Погледът на жена му също бягаше извън стаята, но не така далеко и безцелно. Тя го беше спряла долу към един съседски двор. В дъното на тоя двор имаше бедна полусрутена къщица с нисък комин, който гледаше печално към небето, без да изпуска към него топъл дим; изпод нависналата и изкривена стряха поглеждаше едно прозорче, трите разбити стъкла на което бяха запушени с дрипи, а пред прага на ниската врата се натрупала пряспа сняг. Тая бедна къщица, сгушена между големите богаташки домове, приличаше на една дрипава просекиня, заблудена между куп щастливи и горди майорки1. Приликата на къщичката с просекинята още повече се увеличаваше от вида, който имаше, като да подлага ръка към огромните нови къщи около си и да казва: "Милост, пратете ми едно от вашите дръвца и аз ще се напълня с топлина, пратете ми едно от вашите скъпи украшения и аз ще се напълня с радост, може би и с песен тая вечер... Виждате ли?... Малко ми трябва, за да бъда благодарна на Бога. Смилете се."

Но големите къщи мълчат, те са бездушни, а щастливите човеци не чуват (уви! щастието има тоя порок - да затъпява слуховото тъпанче), благодатното бумтене на пещта не допуска до ухото им острата песен на фъртуната в пробитата къща на сиромаха. Види се г-жа Йорданова чу тая песен, защото лицето й полека-лека се покри с облаци и жалост ненадейна овлажни очите й.

- Клетата Данчовица, какво ли прави сега?.. Виждаш ли, Цанко, само техният комин не пуши... - продума тя замислено на мъжа си, без да вдига очи от дрипавото прозорче на бедното жилище.

Мъжът й свали тогава поглед от върховeте на Витоша и погледна живо към сиромашкия двор.

- Нещастната - промълви той, - и с пет деца още!... И в тая стаичка без огън натъпкани. Да беше жив мъжът й, той щеше да ги прехрани с малката си заплатка. А сега как се прехранват - представям си, Веро!

- Боже, Боже, защо ли даваш сиромаси! - извика неволно Вера и по лицето й мина нов облак от искрена скръб.

- И казват някои, че у нас нямало крайна сиромашия; навярно това се казва, за да се извиним, задето няма и милосърдие - забеляза Цанко.

В тоя миг фъртуната бясно изфуча навън, та се разтрепераха прозорците. Вера извика неочаквано, като сочеше Данчовата къщица. Фъртуната с неудържимата си сила беше изтикала дрипите, които запушваха счупените стъкла на прозореца, и нахлу свободно в тъмната стаичка. Това произведе страшен смут в стаята. Децата изпищяха от ухапването на лютия студ и тозчас изскокнаха навън, обвити почти в парцали, а малките само по ризки и силно разплакани, всичките хукнаха през двора, та се скриха под стрехичката на една ковачница на другия му край, където огнището смекчаваше що-годе въздуха. Само майката остана в стаята да запушва там дупките. Нейното болнаво и сухо лице се мярна в тях като едно привидение... Но веявицата размъти със снежни облаци въздуха и препречи на двамата съпрузи зрелището.

Тогава те се обърнаха насам и погледите им паднаха на тяхната затоплена стая, богато украсена с картини в богати рамки, с великолепните лампи с орехова поставка, с копринените кресла, скъпите бродерии, изящните предмети, статуйките. Тая гледка на личното им благополучие и охолност за миг смути душите им чрез контраста си с първото... Но скоро тежкото настроение отслабна и разговорът им се отнесе към друг предмет. Сякаш една дебела завеса падна между честитата двойка и света на нещастните. Поне у Вера това успокоение се виждаше. Тя стана за нещо и като мина край огледалото, хвърли бърз и щастлив поглед на беличкото, миловидно, усмихнато личенце, което видя в големия кристал.

- Впрочем, забравих, ами ти какво направи с дрехата? - попита тя живо мъжа си, който оставаше се още позамислен.

- Коя дреха?

- Как, забрави ли? Балното наметало.

- Ах, наметалото за бал? Наистина забравих...

- Хубава работа... Да забравиш... Какъв си интересен, Цанко! - каза Вера полусърдито, като си поправяше тоалета нещо.

Цанко стана и замислен взе да ходи из стаята.

- И чуваш ли? - обърна се пак Вера. - Иди в модния магазин на мадам У. Там видях аз чудесено едно наметало... от бляскава тъкан, чудо, прелест!... Безподобно нещо.

- Но той е соленичък, пиленце...

- Соленичък? Сто и трийсет лева! Та такава мизерност наричаш соленичко! Или искаш да ме сконфузиш... Ти знаеш, че ще бъдем поканени на бала у ... третия ден на Коледа и мене ми е необходима наметката като въздуха, който дишам.

- Прекрасно, прекрасно.

- Не е достатъчно да кажеш прекрасно, Цанинце... Но трябва да побързаш да не би някоя друга хубостница да купи тая великолепна дреха... Представи си, то ще бъде просто ужасно.

- Представям си.

"По-голям ужас, отколкото сцената, която ни се откри преди малко" - щеше да довърши Цанко иронически, но предъвка думите си.

Вера го гледаше нетърпеливо.

- Е?

- Слушай, драга Верке... - захвана Цанко със сериозен вид.

Тя предвиди, че той ще прави някакви възражения, и го пресече решително:

- Няма "драга Верке", въпросът е решен.

- Ти знаеш, че аз нищо не съм ти отказвал, нищо. Но...

- Без "но", Цанинце! - извика Вера, като плесна галено мъжа си по бузата и го заля с блясъка на чудната си усмивка. - Ти трябваше сам да ми направиш една приятена изненада... Ти знаеш да ги правиш и по най-деликатен начин... Пък ако не това, тогава друго... Аз се оставям на твоя изящен вкус.

Суетната Вера очевидно искаше да блесне с някой извънреден накит на Коледа. Без такова нещо струваше й се, че няма да посрещне празника, както подобава.

- Добре, съгласен! - каза изведнаж с осветлено лице Цанко; - ще ти направя изненада, достойна за тебе, за твоето природно добро сърце, за твоята несравнима и любяща душа.

- Дай ръката, сключваме примирие! - каза Вера, като хвана десницата на Цанко и я разтърси примирително.

Мръкна се скоро. Вера беше в страшно вълнение целия ден за изненадата, която й се готвеше. Въображението й още отсега работеше, за да открие тайната на изненадата, и тая изненада ще бъде твърде, твърде радостна за нея: тя знаеше, че когато Цанко обещае нещо, то умее да го изпълни по джентълменски. И наистина дали пък ще бъде безподобното, божествено наметало от прелестния брокатен плат или друг накит - златен, драгоценен, брилянтен? Как тя ще бъде възхитена! Какъв благороден е тоя Цанко!

Цанко закъсняваше и не се завръщаше у дома си.

Това увеличаваше сладостно-мъчителното копнеене на Вера.

Смрачи се съвсем.

Цанко не идваше. Бурята фучеше яростно навън в гъстите тъмнини. Прозорците трещяха от беснотията й. Тоя неприятен шум докара в ума на Вера бедната Данчовица и голичките й деца.

- Бъдни вечер е сега... Те лягат без огън, те срещат Рождество гладни... Боже, Боже, защо си дал сиромаси? - пошушна си тя пак и сърцето й внезапно и болезнено се сви от мъка: сякаш че някакво угризение на съвестта я нападна... Толкова щастие при такова нещастие й се стори като едно престъпление. На нея й ставаше тежко при тия мисли, та чувствуваше, че е виновна пред някого си за нещо си, но не смееше да си даде сметка за това, да отговори на себе си защо е неспокойна, и у нея неволно желание оживя да се отклони от тия мисли, да се развлече с нещо друго; душа суетна, но природно добра, слаба и впечатлителна, каквато беше, тя сещаше, че не беше добре да бъде толкова благополучна, когато в света има толкова страдания, че трябваше навярно да стори нещо за тия страдания, но нямаше кураж, нито привичка да се потопи смело в тоя друг, невесел свят на човешките бедствия. Защото не стига да имаш желание и даже да имаш възможност, за да правиш добро - трябва и да смееш да го правиш... Защото да извършваш доброто, както всеки светъл подвиг, изисква известна доза храброст, почти героизъм... Само злото се върши лесно и даже несъзнателно, затова и областта на неговото царуване обзема цял свят. И Вера, под натиска на тежките мисли, които й притискаха мозъка, с неволна радост чу стъпки, че идат към вратата. Тя се зарадва на случая, който идеше да я развлече... Вероятно Цанко идеше с блестящия си дар.

- Непременно балната наметка е! - каза си тя и сърцето й затупа от ново детинско възхищение. Тя скокна права.

Вратата се отвори. Вместо Цанко, влезе Данчовица и с нея петте й деца. Вера не можеше да ги познае! Те бяха пременени с нови дрешки, всички в топли кожухчета, радостни и усмихнати.

Koleden dar2- Целувайте, мами, на господарката ръчичката - каза Данчовица на децата си, които едно по друго се заредиха да й целуват ръката, без да може тя да се съвземе от изумление.

- Какво е това? Какво е това? - попита Вера.

- Бог да ти го върне сто пъти и да те зарадва, както ти нас зарадва, господарке - каза Данчовица просълзена; - Благодарим ти, че ни помисли и не ни забрави срещу Божия ден... Господ и света Богородица да те благославят, дето ни облече и ни прати кола с дърва и ядене, та да посрещнем Коледа. Сега и на нас се вярва, че Господ се ражда... Целувайте, целувайте, мами, ръка на господарката!

Вера зина от удивление. Тя сама се умили до сълзи, но не можеше да си обясни какво значат тия благословии и благодарения от Данчовица.

- Навярно имате грешка, госпожо... - каза тя живо, но в същия час вратата се отвори и там се появи усмихнатото лице на мъжа й, който се спря и хвърли щастлив поглед на трогателната сцена, която сам беше деликатно подготвил.

Вера се сети: това била изненадата! Тя се спусна към Цанко просълзена и го целуна по челото с една звънлива, дълга и мълчалива целувка.

Тая целувка беше най-чистата, най-благородната, най-блажената, с която някой съпруг е бил надаряван от съпругата си.

Иван Вазов, София, 1890

майорка – съпруга на майор, жена с високо положение в обществото.

 

Да си пожелаем и ние поне на празниците да съберем смелост, да проявим храброст и героизъм, та добрите ни мисли и добрите ни чувства, да успеем да превърнем в добри дела!