Милосърдието
Преди много, много години по земята настана голяма суша. Пресъхнаха реки, поточета и чешми. Прегоряха дървета, храсти и трева. Умираха от жажда хора и животни.
Една нощ излезе от вкъщи едно момиченце с дървена каничка в ръка и тръгна да търси вода за болната си майка.
То не намери никъде вода и капнало от умора спря се сред полето, легна на тревата и заспа.
Като се събуди и вдигна каничката, детето с радост забеляза, че тя е пълна с чиста и прясна вода, която то безмалко щеше да разлее...
Момичето много се зарадва и в него се яви желанието да се напие и утоли жаждата си, но тутакси съобрази, че не ще остане вода за майка му, стана и тръгна към дома си.
То тъй много бързаше, че не забеляза в краката си малко кученце, спъна се в него и изтърва каничката. Кученцето жално изскимтя.
Детето вдигна каната. То помисли, че водата се е разляла, но съдът беше застанал прав на дъното си и нито капка не беше се изляла от него.
Момичето отля на ръката си малко вода, поднесе я на кученцето, то лакомо я изпи, развесели се и радостно залая край нея. Когато пак вдигна каничката, забеляза, че от дървена тя беше станала сребърна.
Момичето отнесе водата у дома си и подаде на майка си да пие, но тя му каза: "Все едно, аз ще умра вече - по-добре ти пий! - и върна каната на детето. И изведнъж съдът от сребърен стана златен.
Тогава момичето не можа да изтрае повече, вдигна каничката и тъкмо да вкуси от водата, вратата се отвори, влезе един изнемощял странник и поиска да пие вода. Детето преглътна слюнката си и поднесе съдинката на странника.
И изведнъж появиха се във водата седем огромни брилянта, а от каната потече дебела струя чиста и прясна вода.
Ковис
Този разказ е тъй вълшебен. Но какво се крие зад красотата му? Каничката – това е нашето сърце. Колкото повече добрини на милосърдие извършваме, толкова повече то се изпълва с благодат. И колкото повече даваме, толкова по-богати ставаме.
Върху разказа размишляваха и рисуваха ученици от втори клас на НУ "Васил Друмев" гр. Пазарджик, изучаващи предмета "Религия-Православие".
