Богатите обедняха и огладняха

Posted in Приказки и разкази.

Деца, вие сте чували как на всяко бдение в Църквата се пее следният стих от Давидовите псалми: „Богатите обедняха и огладняха, а ония, които търсят Господа, няма да се лишат от никое благо.” Знаете ли защо се пее така? Не знаете? Слушайте да ви разкажа.

Имаше едно време един цар, който тръгна да обиколи царството си. Стигна до някакъв манастир и влезе в църквата. Там видя неколцина монаси, които четяха и пееха на певницата, както се прави на богослужението и у нас. Четейки, те стигнаха до тридесет и третия псалм, до десетия стих, където се казва: „Богатите обедняха и огладняха, а ония, които търсят Господа, няма да се лишат от никое благо.” Царят хареса манастира, хареса му църковният порядък, харесаха му богослуженията, но тези думи от Псалтира не му харесаха. Защото той беше цар –  имаше големи богатства, слуги и домове, животни и земи, всички се бояха от него и той господаруваше над всички. Народът го превъзнасяше, посрещаха го с музика, министрите му се кланяха до земята, генералите го прославяха, войската му отдаваше чест. На трапезата си имаше богати ястия и питиета; освен това дворци с обширни зали, скъпоценно облекло, блестящи каляски с породисти коне, царска порфира и пълна свобода като цар. А че може да обеднее и огладнее, за това не беше мислил, нито искаше да помисли.

И каза на онези, които го съпровождаха:

– Нека това четене се прекрати. Защо се чете така в Църквата? Заповядвам отсега нататък никога повече да не се четат тези думи, а който не се подчини на тази моя заповед, незабавно да бъде наказан, като враг на моето царство.

Веднага прекратиха четенето и изпратиха вестоносци и войници да оповестят царската заповед по всички предели на царството. Но чуйте как Бог вразуми царя.

Скоро след като беше издадена тази заповед, царят отиде на едно езеро, тъй като беше лято и той имаше обичай да ходи там, за да се къпе и да си почива. Тръгна  както обикновено – със свита, с музика, с фанфари, с цветя, с множество, което го следваше, като велик цар, какъвто си беше. Като стигна до езерото, царят съблече скъпоценните си дрехи, свали короната си и влезе във водата да се къпе. Както плуваше, прииска му се да се усамоти. Отдалечи се от брега, излезе на едно островче и там се забави, правейки слънчеви бани. Но какво се случи. Докато царят се бавеше, а свитата го чакаше на брега, ангел Господен прие неговия образ, излезе вместо него от водата и се престори, че е царят.  Облякоха ангела в царските дрехи и всички вкупом тръгнаха обратно към двореца – ангелът-цар, заедно със свитата, музиката, фанфарите и всички съветници, а истинският цар остана в езерото.

Надвечер, наситил се на къпането, царят се върна на брега, където знаеше, че го чака свитата му, но там нямаше никой. Той беше по долни дрехи, които бяха мокри, а се спускаше вечер. Стана му студено, почувства глад. А Бог изпрати и големи комари, които да му досаждат.

Стоеше царят на брега и не знаеше какво по-напред да направи – да се разгневи ли, задето е оставен сам, да се защитава от комарите ли или да отиде да потърси храна и някаква дреха. Беше го срам обаче да тръгне в такъв вид.

Докато се измъчваше така, не знаейки какво да предприеме, оттам мина един старец и царят излезе насреща му. А онзи, като го видя, искаше да избяга, защото му се стори, че вижда някакво привидение, излязло от езерото.

– Стой, не бягай! Не съм лош човек – извика царят. Не се страхувай от мен. Крадци минаха оттук и откраднаха  дрехите ми, затова съм така. Дай ми, моля те, някаква дреха, за да мога да си отида у дома, защото твърде се измъчвам тук.

Старецът му даде някаква своя стара дреха. Тя беше цяла в кръпки, но все пак беше по-добре от нищо – можеше да го стопли и да прикрие голотата му.

Тръгна царят, облечен като просяк и всички, които срещаше му се присмиваха, не знаейки кой е той. Едни го гонеха, мислейки, че е крадец, други му се подиграваха и насъскваха кучетата срещу него. Само той си знаеше как стигна до най-близкото село, в покрайнините на което, в имението си, живееше един от царските боляри. Той беше  от тези, които с музика посрещнаха царя, когато пристигна да се къпе. Но когато царят поиска да влезе в двора му, пазачите и слугите започнаха да го пъдят:

– Що щеш тук, просяко!

– Искам да говоря с болярина – каза царят.

– Нима не се виждаш как си облечен. Че и нощем си дошъл при господаря! Бягай оттук, докато не ти е заиграла тоягата по гърба.

Но царят не се отказваше и започна да вика силно, за да го чуе боляринът. Боляринът го чу и разпозна царевия глас, но не можеше да проумее какво прави царят тук, през нощта, след като преди няколко часа го беше съпроводил  със свитата му до двореца. Излезе да види какво става. А там, на портата – някакъв просяк го вика по име. Приближи се и видя, че това е самият цар.

– Защо ми се подиграхте?  – извика гневно царят.  – Как посмяхте да ме оставите гол във водата и да си отидете! Знайте, че още утре ще заповядам на всички ви да отрежат главите!

Боляринът не разбираше какво се е случило с царя, защото лично го беше изпратил от езерото  до двореца. Освен това не беше сигурен дали това наистина е царят, или само някой, който прилича не него и се преструва, за да го изплаши. Все пак царят не би дошъл при него в такива дрехи. И би го прогонил, но се страхуваше да не би все пак това да е царят, защото гласът и ликът бяха неговите, само дето така облечен никога не го беше виждал.Не знаеше какво да прави. И каза на царя, който го обвиняваше и заплашваше:

- Но, царю, нима не вървяхме заедно? Не те ли облякох в пурпур? Не ти ли сложих короната и пръстена? Не те ли посрещнаха и в останалите села с цветя и музика? Не те ли съпроводихме до двореца?

И нито единият, нито другият можеше да разбере какво се е случило. И тъй, боляринът остави царя в своя дом, а сам тайно отиде в двореца, за да разбере каква е работата. Като пристигна, поиска спешно да се види с царя. Излезе царицата и той й каза:

– Искам веднага да разговарям с Негово величество, понеже въпросът не търпи отлагане.

– Не може. Сега си почива. Оставих го в покоите му.

– Събуди го, защото незабавно трябва да говоря с него.

Тогава царицата отиде да събуди царя, но в покоите му нямаше никой, само дрехите му лежаха там.

– Олеле, царят го няма никъде!

Тогава боляринът каза:

– Значи онзи, който дойде на портата ми е той, но ми си струва, че е обезумял, защото пристигна облечен като просяк и пита, защо не сме го чакали край езерото и защо сме го оставили във водата.

Тогава всички отидоха за царя и го доведоха в двореца. А той, уморен, веднага заспа. Насън му се яви ангел Господен и му каза:

– Защо забрани да се четат в църквите Божиите слова? Не знаеш ли, че Господ те постави за цар и пак той може за миг да те свали от престола? Видя ли как бързо обеднява човек, ако се лиши от Божията помощ?

Опомни се царят и веднага издаде заповед по цялото царство – още същата нощ, а след това и постоянно, на всяко бдение да се пее трикратно с пълен глас, та да отекнат всички църкви: „Богатите обедняха и огладняха, а онези, които търсят Господа няма да се лишат от никое благо.” И оттогава по всички храмове, при всяко бдение, се пеят велегласно тези думи.

А ние знаем, че всичко, което имаме: и имущество и разум, и чинове, и знания, и здраве, и почести – всичко е от Господа, Който както ни го е дал, така всеки миг може да си го вземе, ако сме неблагодарни за Неговата грижа. И знаем още, че не богатството носи щастие, но блажен е онзи, който ще спаси душата си, защото ще бъде по-горе от всички светски царе и ще живее безкрайно във вековете с Бога и всички светии.

Автор : старец Клеопа (Илие)

Преведено от „Старац Клеопа деци”, Београд, „Чувари” 2014