„Да, добре” и „Не, никога”

Posted in Приказки и разкази.

da dobre Antonii Dichev

Антоний Дичев, 6 г.

Тази история се е случила отдавна, много отдавна... А може би не толкова отдавна. Може би тя се случва някъде и сега, в този момент, докато с вас си разказваме тази приказка.

Живели в Старата гора две човечета, които много си приличали, всичко им било еднакво: и косите, и очите, и ръста, и телосложението, но, ако се вгледал човек по-внимателно в тях, щял да забележи, че бръчиците на едното били от смях, а на другото от гняв.

Такъв си бил единият – все търсел повод да избухне, все другите му били криви за всичко, всичко му пречело. Върви си той през гората, а зайчето го спира и му се примолва:

- Навехнах си лапичката, дечицата ми са гладни, помогни да им направя морковена супичка...

- Не, никога! – бил грубият отговор.

Зайчето опитвало само да приготви супичката, но много се измъчвало, а работата не вървяла. Тъкмо да се откаже и от там минавало другото човече:

- Как си Зайко? Добре ли си? Вървят ли нещата? – питало то с усмивка на лице.

- Как да вървят? Навехнах си лапичката? Работата не спори с една лапичка и то лявата... Ти можеш ли да ми помогнеш?

- Да, добре! – отвръщало с усмивка човечето и не само обещавало, но и незабавно запрятало ръкави да отмени Зайко.

Днес така, утре така и накрая всички забравили истинските имена на човечетата и започнали да ги наричат „Да, добре” и „Не, никога”. Нали това били най-често повтаряните от тях думички, тяхната запазена марка.

Дните в старата гора много си приличали: всички ставали рано всяка сутрин и тичали напред-назад по задачи до тъмно. Малко новини имало, нищо не се променяло, докато един ден с „Не, никога” не се случила беда.

Вървял си той през най-гъстата гора да търси ягодки на скришни полянки, за които никой не знаел, но току поглеждал небето и цъкал с език:

- Ама, че черен облак! Ще вали! Ще изгният ягодките и няма да мога да си направя тази година вкусно сладко от диви ягоди... Ама, че работа!

И нали бил вдигнал глава нагоре, и нали не гледал в краката си... Паднал в една дупка. Но това не била обикновена дупка, а дълбока, дълбока яма.

В тишината на най-гъстата гора се чуло само едно: „Туп!” и веднага след това: „Ох!” А после се разнесли викове:

- Помощ! Помощ!

Но в отговор кънтяло само ехото. Много ли стоял „Не, никога” на дъното на ямата, малко ли, не се знае. Мога да ви кажа обаче със сигурност, че, ако в началото гласът му звучал заплашително, накрая вече бил почти плачлив, умолителен. И как няма да е – небето все повече потъмнявало, облаците ставали все по-големи и заплашителни, слънцето все повече клоняло на запад, а стомахът на „Не, никога” все по-настойчиво къркорел. Това бил моментът, в който „Не, никога” легнал на дъното на ямата в настроение прекалено мрачно дори за него самия. Той вече загубил всяка надежда, че някога ще излезе от дупката. И тогава се разнесъл гласът на „Да, добре”. Той вървял през гората и си пеел весело, а мелодията се чувала все по-близо и по-близо.

„Не, никога” се стреснал. Отворил уста да викне отново за помощ, но се разколебал. Спомнил си как наскоро си бил обещал да не говори повече никога на „Да, добре”. Не бил много сигурен вече за какво му се разсърдил, но това не било важно. Щом е казал, че няма да говори с него, значи няма да говори с него и толкоз! Твърдо го решил, но коремът му изкуркал и той бързо викнал:

- Помоооощ!

- Кой си ти? И къде си? – бързо се обадил „Да, добре”.

- Аз съм, „Не, никога”. Паднах  в една дупка тук долу, под голямата ела.

- Ааа! – възкликнал „Да, добре.” – Сега те виждам!

И бързо измъкнал „Не, никога” от ямата. Той изобщо не си спомнял „Не, никога” някога да го е обиждал.

От този момент нещо се преобърнало в„Не, никога”. За пръв път бил изпаднал в беда. Сега вече знаел какво е да няма кой да ти помогне в труден момент. По целия обратен път към дома „Не, никога” за пръв път изпитал и друго. До тогава той не знаел какво е това добро настроение, но този път изминал пътя бързо и леко с ведрия и усмихнат „Да, добре”, който ту весело си тананикал, ту подскачал по пътечката. И така, „Не, никога” решил да разкрие тайната на „Да, добре”, който обичал и слънцето, и дъжда, и селото, и града, и горите, и полята, и лошите, и добрите...

Започнали двете човечета всеки ден да излизат заедно на обиколка из гората. На паячето повреденото станче ще поправят - да си изтъче нова паяжинка, на катеричката ще помогнат лешничета и орехчета за зимата да складира, за мечката мед ще оставят пред пещерата... И всяка вечер „Не, никога” с учудване забелязвал, че колкото повече помага на другите, толкова повече се усмихва, и не само, че не се уморява, а от някъде му идват нови и нови сили.

Двамата приятели станали неразделни и неусетно „Не, никога” също се превърнал в „Да, добре”. Така си и живеят до днес като братя в онази далечна Стара гора не едно, а две – човечетата „Да, добре”.

А ти кое човече си?

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Харесахте ли приказката? На мен много ми харесва. Особено заради щастливия край. Ако искате и при вас всичко да се нарежда така добре, запомнете две неща. Първото е народната мъдрост: "С какъвто се събереш, такъв ставаш." А второто са думите на един съвременен свят човек, старецът Тадей: "Каквито са мислите ти, такъв е и животът ти."

презвитера М. Дичева