Лосинските грънчари
Цяло лято грънци правели лосинските грънчари и почнела ли да жълтее шумата на тополите, впрягали конете и хайде – едни към Велен, други към Ленда и Морена...
- Лооосински грънцииии... Лооосински грънци вземайте!
И излизали хората: един паници иска, други подница1, гърнета ли не щеш, кани, танури2...
- Абе имаше един майстор – подпитвали купувачите, - един такъв, с побелели вежди...
- Остаря той – отговаряли грънчарите. – Остаря и не излиза...
- Хубави работи носеше – цъкали хората с език. – Такива работи вече няма...
- Какво хубаво искате от една паница! – мръщели се грънчарите. – Да сипеш мляко и да не тече – това е хубава паница!
- Абе така е – отговаряли купувачите, ама в неговите паници и вода да сипеш, ще мислиш, че е мляко.
И грънчарите, като не знаели какво да отговорят, подкарвали конете и пак това „Лооосински грънци”, докато някой отново ги ядоса:
- Не са това лосински гънци, лосински грънци прави оня старец с белите вежди!
- Като толкова го харесвате, идете си вземете от него – викали грънчарите. – Ние ви ги носим на крака, а те, стареца, та стареца!... Идете си вземете от стареца!
- Що да не идем! – изпречил се един мъж, по занаят каменоделец. – За такива грънци си заслужава да идеш и отвъд Лосина!
И се дигнал каменоделецът, та в Лосина. Намерил къщата на грънчаря, влязъл и гледа – седи старият грънчар до загасналото огнище и стиска парче глина.
- Добре заварил, майсторе – поздравил каменоделецът. – Мислех, че ще те намеря на колелото, а ти – до огнището седиш. Ръцете ли вече не те слушат?
- Добре ми дошъл, майсторе – надигнал се грънчарят. – Ако е за ръцете, още ме слушат, ама мисъл си имам – занаята няма на кого да предам: дъщерите се пръснаха, а зетьовете – кой зидар, кой железар... Внуците се лепят за мистрията и чука...
- Моите зетьове са пък шапкари. Внуците и те – дай им иглата – оплакал се и каменоделецът. – Ама аз друго направих – взех няколко момчета мераклии и ги уча на занят.
- Хубаво си сторил, хубаво! – надигнал грънчарят белите си вежди. – Ще взема и аз така да направя...
И разгласил грънчарят, че търси момчета, на занаят да ги научи. В уречения ден дворчето се напълнило – кое само, кое с баща си – събрали се трийсетина момчета.
- Добре сте ми дошли – излязъл грънчарят засмян. – Всичките ли идете за грънчари?
- Всички, всички – отговорили момчетата и бащите им.
- Елате първом да ви покажа работилницата, да видите какво е грънчарско колело, какво е глина...
Размърдали се бащите:
- Не забравяй да целунеш на майстора ръка!
- Ще го гледаш право в очите, като ти говори!
- И да не си седнал – прав ще стоиш!
Влезли момчетата в работилницата, седнал майсторът до колелото, грабнал топка глина, метнал я в средата на кръга и завъртял с крак. Додето видят, глината се превърнала на паница; свил длани и паницата станала на гърне; натиснал с палец и широкият отвор се прибрал – дръжка само да сложиш и ето ти стомничка...
- Лесно ли е? – взрял се в очите им майсторът.
- Лесно е – отговорили момчетата.
- Три години въртях колелото, додето се науча да въртя като хората... После още три да стана майстор. После – цял живот, ако искаш да си истински майстор...
Гледали го момчетата и не смеели да мигнат.
- Я кажете сега – попитал ги той, някой да не му е по волята занаятът?
- На мене, майсторе – обадило се плахо едно момче. – Глината не ми мирише хубаво.
- Глината ако не ти мирише – успокоил го, - дървото ще ти мирише, кожата или желязото... Но за грънчаря това е първото – дъха на глината да обича!... Айде сега, излезте и ще влизате един по един... Нали виждате, малка е мойта работилничка, само за четири човека и с мене пет...
Излезли всичките, само едно момче останало.
- На мене ми мирише хубаво, майсторе – примижало то. – Много хубаво ми мирише...
Погладил го грънчарят по главата:
- Иди в другата стая... Цяло корито глина има за тебе.
И почнали да идват момчетата едно по едно. Усмихвал се грънчарят и ги питал:
- Що искаш да станеш грънчар?
- Татко иска – отговорил едно. – Мене ми се ще за кожухар...
- Трябва да идеш за кожухар – посъветвал го грънчарят. – Обади на баща си какво съм казал.
Друго момче му рекло:
- Искам да стана грънчар, защото ако стана ковач, желязото трябва да го купувам, а пък глината ми е без пари.
- Ти си само за търговец – насочил го грънчарят. – Кажи на баща си да те прати да учиш за търговец.
- А пък мене – оперило се едно, - мене ми харесва това дето си седиш по цял ден на стола.
- Ех, ако ставаше само със седене! – усмихнал се горчиво грънчарят и извикал следващото момче.
Следващото момче носело в кошница няколко глинени панички и стомнички.
- Сам ли ги направи? – зарадвал се грънчарят.
- Сам, докато пасях добитъка – отговорило момчето. – После ги суша на слънце, ама нещо се напукват...
- Искаш ли да те науча да не се пукат?
- Искам! – светнали очите на момчето.
- Ще те науча – обещал грънчарят. – А сега иди в другата стая. Цяло корито глина има за тебе, може да почваш... Айде, следващият!
Следващият пък желаел да се прочуе.
- Желая – рекъл – да стана прочут като тебе, майсторе. Осемнайсетгодишен съм вече, а никой не ме знае.
- Хубавец си ти – полюбувал му се грънчарят. – Мисля, че по-лесно ще се прочуеш, ако се ожениш за дъщерята на старейшината3. А с грънчарството има да чакаш...
Друго едно момче пък признало, че много му харесва това, дето грънците се чупят.
- Без хляб няма да остана. Ако беше желязна паница или дървена, а то - кáлена паница, от земя...
- Запомни, момчето ми – рекъл тихо грънчарят. – Земята е вечна. Желязото ще ръждяса, дървото ще изгори, а земята и камъкът остават.
До вечерта още две момчета изпратил грънчарят в съседната стая.
- Сънувам, че въртя грънчарското колело – признало момчето на съседите. – И все такива работи правя дето съм ги виждал при тебе...
А другото нищо не казало, „добър ден” дори не казало – гледало като замаяно, пристъпило към колелото и го завъртяло. Въртяло го, въртяло го и се усмихвало.
- Айде, върви при другите – прихванал го грънчарят за раменете. – От утре почваме...
И започнали четирите момчета при лосинския майстор. Три години изкарали при него, три години парчето глина се превръщало ту в стомна, ту в гърне, ту в паница...
- Искам да го правите по-хубаво от мен! – повтарял майсторът и работилницата се изпълвала от мекия шушлек на грънчарски колела.
На четвъртата година грънчарят им рекъл:
- Може да се каже, че вече сте майстори. Айде да ми направите по нещо, че път имам до Морена, дар да занеса.
Стомна направило едното момче, второто – ваза, третото – покал4, а четвъртото – кана с четири чаши.
Впрегнал конете грънчарят и право за Морена, в дома на каменоделеца.
- Добре те заварил, майсторе – поздравил го той. – С едната дума те изпратих тогава, вземи сега тия неща за спомен!
