Лосинските грънчари

Posted in Приказки и разкази.

Losinski 1

Цяло лято грънци правели лосинските грънчари и почнела ли да жълтее шумата на тополите, впрягали конете и хайде – едни към Велен, други към Ленда и Морена...

- Лооосински грънцииии... Лооосински грънци вземайте!

И излизали хората: един паници иска, други подница1, гърнета ли не щеш, кани, танури2...

- Абе имаше един майстор – подпитвали купувачите, - един такъв, с побелели вежди...

- Остаря той – отговаряли грънчарите. – Остаря и не излиза...

- Хубави работи носеше – цъкали хората с език. – Такива работи вече няма...

- Какво хубаво искате от една паница! – мръщели се грънчарите. – Да сипеш мляко и да не тече – това е хубава паница!

- Абе така е – отговаряли купувачите, ама в неговите паници и вода да сипеш, ще мислиш, че е мляко.

И грънчарите, като не знаели какво да отговорят, подкарвали конете и пак това „Лооосински грънци”, докато някой отново ги ядоса:

- Не са това лосински гънци, лосински грънци прави оня старец с белите вежди!

- Като толкова го харесвате, идете си вземете от него – викали грънчарите. – Ние ви ги носим на крака, а те, стареца, та стареца!... Идете си вземете от стареца!

- Що да не идем! – изпречил се един мъж, по занаят каменоделец. – За такива грънци си заслужава да идеш и отвъд Лосина!

 

И се дигнал каменоделецът, та в Лосина. Намерил къщата на грънчаря, влязъл и гледа – седи старият грънчар до загасналото огнище и стиска парче глина.

- Добре заварил, майсторе – поздравил каменоделецът. – Мислех, че ще те намеря на колелото, а ти – до огнището седиш. Ръцете ли вече не те слушат?

- Добре ми дошъл, майсторе – надигнал се грънчарят. – Ако е за ръцете, още ме слушат, ама мисъл си имам – занаята няма на кого да предам: дъщерите се пръснаха, а зетьовете – кой зидар, кой железар... Внуците се лепят за мистрията и чука...

- Моите зетьове са пък шапкари. Внуците и те – дай им иглата – оплакал се и каменоделецът. – Ама аз друго направих – взех няколко момчета мераклии и ги уча на занят.

- Хубаво си сторил, хубаво! – надигнал грънчарят белите си вежди. – Ще взема и аз така да направя...

 

Losinski 2И разгласил грънчарят, че търси момчета, на занаят да ги научи. В уречения ден дворчето се напълнило – кое само, кое с баща си – събрали се трийсетина момчета.

- Добре сте ми дошли – излязъл грънчарят засмян. – Всичките ли идете за грънчари?

- Всички, всички – отговорили момчетата и бащите им.

- Елате първом да ви покажа работилницата, да видите какво е грънчарско колело, какво е глина...

Размърдали се бащите:

- Не забравяй да целунеш на майстора ръка!

- Ще го гледаш право в очите, като ти говори!

- И да не си седнал – прав ще стоиш!

Влезли момчетата в работилницата, седнал майсторът до колелото, грабнал топка глина, метнал я в средата на кръга и завъртял с крак. Додето видят, глината се превърнала на паница; свил длани и паницата станала на гърне; натиснал с палец и широкият отвор се прибрал – дръжка само да сложиш и ето ти стомничка...

- Лесно ли е? – взрял се в очите им майсторът.

- Лесно е – отговорили момчетата.

- Три години въртях колелото, додето се науча да въртя като хората... После още три да стана майстор. После – цял живот, ако искаш да си истински майстор...

Гледали го момчетата и не смеели да мигнат.

- Я кажете сега – попитал ги той, някой да не му е по волята занаятът?

- На мене, майсторе – обадило се плахо едно момче. – Глината не ми мирише хубаво.

- Глината ако не ти мирише – успокоил го, - дървото ще ти мирише, кожата или желязото... Но за грънчаря това е първото – дъха на глината да обича!... Айде сега, излезте и ще влизате един по един... Нали виждате, малка е мойта работилничка, само за четири човека и с мене пет...

Излезли всичките, само едно момче останало.

- На мене ми мирише хубаво, майсторе – примижало то. – Много хубаво ми мирише...

Погладил го грънчарят по главата:

- Иди в другата стая... Цяло корито глина има за тебе.

И почнали да идват момчетата едно по едно. Усмихвал се грънчарят и ги питал:

- Що искаш да станеш грънчар?

- Татко иска – отговорил едно. – Мене ми се ще за кожухар...

- Трябва да идеш за кожухар – посъветвал го грънчарят. – Обади на баща си какво съм казал.

Друго момче му рекло:

- Искам да стана грънчар, защото ако стана ковач, желязото трябва да го купувам, а пък глината ми е без пари.

- Ти си само за търговец – насочил го грънчарят. – Кажи на баща си да те прати да учиш за търговец.

- А пък мене – оперило се едно, - мене ми харесва това дето си седиш по цял ден на стола.

- Ех, ако ставаше само със седене! – усмихнал се горчиво грънчарят и извикал следващото момче.

Следващото момче носело в кошница няколко глинени панички и стомнички.

- Сам ли ги направи? – зарадвал се грънчарят.

- Сам, докато пасях добитъка – отговорило момчето. – После ги суша на слънце, ама нещо се напукват...

- Искаш ли да те науча да не се пукат?

- Искам! – светнали очите на момчето.

- Ще те науча – обещал грънчарят. – А сега иди в другата стая. Цяло корито глина има за тебе, може да почваш... Айде, следващият!

Следващият пък желаел да се прочуе.

- Желая – рекъл – да стана прочут като тебе, майсторе. Осемнайсетгодишен съм вече, а никой не ме знае.

- Хубавец си ти – полюбувал му се грънчарят. – Мисля, че по-лесно ще се прочуеш, ако се ожениш за дъщерята на старейшината3. А с грънчарството има да чакаш...

Друго едно момче пък признало, че много му харесва това, дето грънците се чупят.

- Без хляб няма да остана. Ако беше желязна паница или дървена, а то - кáлена паница, от земя...

- Запомни, момчето ми – рекъл тихо грънчарят. – Земята е вечна. Желязото ще ръждяса, дървото ще изгори, а земята и камъкът остават.

До вечерта още две момчета изпратил грънчарят в съседната стая.

- Сънувам, че въртя грънчарското колело – признало момчето на съседите. – И все такива работи правя дето съм ги виждал при тебе...

А другото нищо не казало, „добър ден” дори не казало – гледало като замаяно, пристъпило към колелото и го завъртяло. Въртяло го, въртяло го и се усмихвало.

- Айде, върви при другите – прихванал го грънчарят за раменете. – От утре почваме...

 

И започнали четирите момчета при лосинския майстор. Три години изкарали при него, три години парчето глина се превръщало ту в стомна, ту в гърне, ту в паница...

- Искам да го правите по-хубаво от мен! – повтарял майсторът и работилницата се изпълвала от мекия шушлек на грънчарски колела.

На четвъртата година грънчарят им рекъл:

- Може да се каже, че вече сте майстори. Айде да ми направите по нещо, че път имам до Морена, дар да занеса.

Стомна направило едното момче, второто – ваза, третото – покал4, а четвъртото – кана с четири чаши.

Впрегнал конете грънчарят и право за Морена, в дома на каменоделеца.

- Добре те заварил, майсторе – поздравил го той. – С едната дума те изпратих тогава, вземи сега тия неща за спомен!

- Лосински грънци! – възкликнал каменоделецът. – Истински лосински грънци...Losinski 3 1 подница - тава
2 танура – глинена пещ за питки
3 старейшина – кмет на града
4 покал – купа, чаша
Цветан Пешев, „Трите златни лъвчета“, Изд.Отечество, София 1980г.
 
Добре е човек да има занаят, да се труди, честно да изкарва своята прехрана. Често казват на децата, че трябва да учат, за да може, като пораснат, да имат добра професия. За съжаление днес под добра професия се разбира да е с висока заплата или престижна и да носи слава или поне да е лека работа. А най-добре всичко наведнъж. Но работата може да даде на човека повече от това. Може да даде духовна радост, стига да пристъпим към нея с чисто сърце, а не с корист. Свети апостол Павел ни съветва: "И всичко, що вършите, вършете от душа, като за Господа" (Кол. 3:23). Тогава Бог благославя трудовете ни с успех. И още: трудът е добродетел. За него Бог ни дарява не само със земно богатство, но и с небесно.