Директорът влезе в стаята на четвърти клас и се обърна към учениците:

— Днес няма да учите. Учителят ви е болен. Идете си вкъщи и след два дни елате пак, може би дотогава той ще оздравее.

Дебел пласт сняг беше навалял. Почти всички деца предпочитаха да прекарват деня вън на снега, да се пързалят и да се бият със снежни топки. И може да се каже, че учениците посрещнаха новината за болния си учител колкото с тъга, толкова и с доволство, че им се дава възможност два-три дни да потичат на воля навън.

Дните, през които нямаше занимания, минаха неусетно за учениците. На третия ден те пак дойдоха в училище. Но вместо да видят учителя си оздравял, посрещна ги пак директорът.

— Болестта на учителя ви излезе тежка. Разпускаме ви за един месец.

При тази вест учениците се замислиха: добрият им учител бил тежко болен! А до вчера те толкова се радваха, че не учат и могат свободно да играят. И всички като че почувстваха в себе си вина, че са си позволили да се веселят тогава, когато учителят им е бил може би най-много измъчван от болестта.

Доста време стояха замислени по местата си, докато се решат да излязат от стаята.

— Трябва да отидем да видим учителя си! — обади се едно от децата.

— Да, да, трябва… и да му купим някакъв подарък! — предложи друго.

И решиха децата да съберат помежду си пари, да купят някакъв подарък и да го поднесат на своя болен учител.

След няколко дни се събраха в училището всички деца от класа и вкупом се запътиха към дома на учителя си. Едно от тях носеше пакет — купения подарък.

Учителят ги прие радостен. Той беше претърпял тежка операция и сега лежеше в леглото си — блед, изнемощял. Но намери сили да се усмихне на обичните си ученици и да им благодари за обичта, която те проявяваха към него.

— Сигурно най-много Пенчо се радва на отсъствието ми! — погледна шеговито учителят към едно здраво, набито момче — най-големия палавник в класа.

Пенчо се изчерви и заби поглед в земята.

— Ами ти, Славко, защо си толкова смутен? — обърна се учителят към друго от децата. — Сигурно пък на тебе ти е мъчно, че губиш от уроците!

И учителят протегна съсухрената си ръка, та пое ръката на Славко, най-добрия му ученик.

Славко пристъпи още крачка до леглото. Смущението му се увеличи. Той не смееше да погледне учителя си.

— Защо си толкова печален днес, Славко? За мене ли тъжиш? Но аз съм вече здрав! Трябва само да полежа още някой и друг ден — да възвърна силите си. Хайде, позасмей се, кажи ми нещо!

Славко вдигна умния си поглед и го спря върху учителя си.

— Господин учителю... - и нещо запъна езика му.

За да насърчи детето да говори, учителят го погали нежно по главата.

— Искам само да ви кажа, господин учителю, че аз не можах да дам нищо за подаръка и ми е мъчно за това...

По очите на детето се показаха сълзи. То захълца.

— Татко нямаше пари! Без работа е, а мама е болна!

— Но нищо от това, милия ми! — приласка го учителят. — Аз познавам твоята бедност, познавам и сърцето ти. Подаръкът ме радва повече, че сте се сетили с добри чувства за мене, а не като предмет, който е купен с пари.

Тези думи вляха успокоение в сърцето на детето. Светлините на очите му блеснаха през сълзите и с преданост погалиха болния учител.

— Аз не можах да дам нищо за подаръка, но аз се молих на Бога, много се молих... да оздравеете.

Слабите ръце на учителя стиснаха здраво ръката на детето и сърдечно я разклатиха.

— Благодаря ти, добро дете! Може би Бог е чул твоята молитва и ми възвърна живота тогава, когато бях само на една крачка от смъртта... Да. Бог е чул думите на чистото ти сърце! Твоята молитва ме е излекувала!

Гласът му трепереше от вълнение. Възрастният мъж почувства слабост и извърна главата си към стената. Той искаше да скрие от учениците си това, което преживяваше в този момент. Учителят плачеше.

Станислав Ваклинов

„Гласът на ангелчето” 1945 г.

Ние, родителите, понякога забравяме колко важен е учителят за нашето дете - не само като специалист, педагог, но дори много повече като човек, като личност. Тръгвайки на училище, децата получават пример за подражание извън семейството, който неминуемо оставя ярка следа в целия им живот. И колко хубаво е, когато учителят притежава духовност и християнски добродетели, които всеки ден ще предава и на своите ученици. А отплатата, която получава за всяко добро, на което е научил децата, е наистина голяма - може да бъде дори неговият живот.

Върху разказа разсъждаваха и рисуваха ученици от НУ "Васил Друмев" гр. Пазарджик в час по Религия-Православие.

Прошка

Звездно небе

Аз се чудя на небето
кога хиляди звезди
светят нощем тихо, ясно,
а сред тях луна блести.

Кога гледам, аз усещам
колко Господ е Велик
и към Него се обръщам
със любов и поглед тих.

/Васил Попович/

Ти, Боже...

Ти, Боже, си запалил
там слънцето, звездите
и с думица едничка
създал си Ти водите.

И всякакво дихание
със ум си Ти дарил.
Край, начало нямаш,
ще бъдеш, Си и бил! 

      /Любомир Бобеков/

Християнче

Колко хубаво е, мамо...

Колко хубаво е, мамо,

в Божий дом да се стои.

Мирно ще застана, мамо,

пред иконите свети!

Че да чуя що се пее

и говори в Божий храм.

Мамо, тате, искам само

винаги да бъда там.

Молитва

Как да се кръстим

Мили дечица,
мирни станете,
дясна ръчица

АНГЕЛ—ПАЗИТЕЛ

За поредна година през месец юни бяха отличени участниците в Националния конкурс на МОН „Бог е любов”. Тази година три деца от Пазарджишка духовна околия бяха класирани на първи места в националния етап на осемнадесетото издание на конкурса.

Ана-Мария Петкова Петкова IV клас, изучаваща ЗИП Религия-Православие в ОУ „Христо Ботев“ гр. Велинград с ръководител г-жа Лора Методиева, получи първа награда за своето стихотворение.

БОГ Е ЛЮБОВ

Две ученички, изучаващи СИП Религия в СУ „Христо Ботев“  гр. Септември с ръководител презвитера Йорданка Василева - Симона Божилова Божилова, Х кл.и Деница Ивайлова Стамболиева, VII кл получиха първи награди в раздел „разказ/есе“ и „рисунка“ и право на едногодишна стипендия.

ЧУДОТО

есе

 Мисля, че минаха два месеца, а може би са и три… май изгубих представа за времето. Всяка сутрин се събуждах с мисълта как да започна това, но така и не открих правилния начин и затова реших да започна просто така, и то от самото отначало.

 Господ е създал този свят, както и нас хората, дал ни е способността да се обичаме и привилегията да бъдем обичани, но правим ли го? Обичаме ли се наистина или играем игра, в която самите ние не познаваме правилата, но вярваме, че ги има. Историята ми вероятно не е най-интересната, нито пък най-вълнуващата, но си е моята история. Винаги до една степен съм вярвала в чудеса, но никога не съм мислила, че самата аз ще бъда част от такова.

 Беше един хубав есенен ден, отворих очи и бях заслепена от слънчевите лъчи, спускащи се така непринудено през прозореца ми, та чак до съненото ми лице. Мислех си, че днес ще бъде един обикновен и скучен ден като почти всички останали, но не беше. Тъкмо си казах, че ще има време да поспя още малко, когато погледът ми срещна светещото екранче на будилника. Въпреки бавните ми реакции поради факта, че туко-що бях станала, успях да сметна, че имам точно двадесет минути да се оправя за училище, като се има предвид, че училището ми бе на другият край на града. Донякъде ми се губи споменът как се оправих толкова бързо и как въобще стигнах, но стигнах въпреки двадесет и петте минути закъснение, отлепената подметка на маратонката и обърканата ми училищна програма за деня, всичко останало беше наред. Часовете минаваха бавно, а на мен сякаш нещо ми имаше, усещах странно чувство, все едно нещо лошо щеше да се случи и точно в следващия момент телефонът ми извибрира. Гласова поща? Бях получила гласова поща, а аз обикновено никога не получавам. Беше от Вивиян (моята най-добра приятелка). Помолих учителката да ме пусне да изляза от часа, защото може би е важно и тя ми разреши. Ръцете ми трепереха, усещах как всичко около мен се върти, но не разбирах какво става, тогава пуснах съобщението и когато го изслушах, всичко в мен се преобърна: „Здравей Габи, аз съм Вивиян. В момента пътувам към училището ти, защото исках да ти разкажа какво каза учителката ми по скулптора. Просто съм много развълнувана и знаеш, че няма на кого другиго да разкажа и за това исках ведн….’’ След тези думи се чу силен шум сякаш от сблъсък с нещо и съобщението просто спря. Не знаех какво се случва, излязох от училище и започнах да тичам към мястото, където с Вив винаги се чакахме и можех да разбера какво се случваше, просто всичко стана така бързо. Тогава погледът ми се спря на една обърната горяща кола. Това беше колата на Вивиян. Спомням си в следващия момент как стоях на един стол в болницата, слушайки полицаят как задаваше въпроси на пострадали очевидци за катастрофата и в този момент лекарят излезе от стаята, в която се намираше Вивиян. Аз се изправих и започнах да го затрупвам с въпроси, когато той просто вдигна ръка, погледна надолу и ме помоли да спра. След това, което ми каза просто паднах на земята и в този момент имах чувството, че сънувам и всичко това беше един лош сън, но не… бе реалност, Вивиян беше в кома и не даваха никакъв шанс,  че тя ще се събуди отново. Пуснаха ме да вляза, стоях до нея, гледах я и не можех да направя нищо, за да й помогна. Станах и си тръгнах, като почти нямам спомен как съм се прибрала. Толкова неща мислих, но нищо. Истината беше, че никой човек нямаше да може да стори нищо, за да я накара да отвори очи отново и аз знаех това.

 Винаги съм вярвала в Бог, още от малка мама ме водеше в църквата, показваше ми как да се прекръствам, как да паля свещички и всичко останало. Имах нужда да вярвам, че Бог ще й помогне. Още на следващата сутрин отидох в църквата и разказах на свещеника какво се случи. Той ми обясни, че трябва да започна все от някъде и аз го направих. Четях си всички молитви, които беше нужно, постих определения брой дни и отидох на изповед, за да може накрая да се причастя. Мина седмица, отидох на църква още рано от сутринта и чаках причастието. Чаках го, защото то не беше за мен, а за Вивиян и въпреки че аз щях да го приема, то щеше да бъде за нея. Всичко приключи и тъкмо си тръгвах, когато погледът ми се спря на една от иконите на Света Богородица, пред която имаше много цветя. Реших да си взема едно. Отидох пред иконата, целунах я, прекръстих се и взех едно цветенце, молейки се дълбоко в сърцето си Вивиян да се събуди. Излизайки от храма, видях една баба да стои сама на една от пейките, които се намираха в двора на църквата. Тя ме заговори и честно казано нямам голям спомен какво й отговарях, но няма да забравя последните й думи: „Това цвете явно е за някой много специален човек, по-добре побързай да му го занесеш, преди да е увяхнало съвсем.’’ Как знаеше, че цветето е за някой? Пожелах и приятен ден и тръгнах напред, но нещо ме накара да се обърна и когато го направих, нея вече я нямаше, сякаш се бе изпарила в небето. Всичко беше като сън… Качих се в автобуса, който ме откара право пред болницата, в която беше Вивиян. Исках просто да постоя при нея, да я погледам, да и оставя цветето и след това да се прибера, и да се помоля отново на Бог тя да отвори очи. Качих се по стълбите чак до четвъртия етаж и стигнах стаята на Вивиян. След като обясних, че съм нейна приятелка, ме пуснаха за пет минути. Отворих вратата и когато я видях отново на болничното легло, очите ми се напълниха със сълзи. Взех един от двата стола, намиращи се в стаята и го преместих до леглото и. Просто облегнах глава на ръката и и усещах как сълзите ми бавно се стичат една по една по топлите ми бузи. Постоях така известно време и медицинската сестра ме подкани вече да изляза, тогава сложих цветето в ръцете на Вивиян и тъкмо понечих да стана, когато стана чудо! Цветето малко по малко започна да увяхва и в този момент Вивиян отвори очи. Сякаш пое живота на малкото цвете в себе си. Тя ме погледна и ми се усмихна, очите ми бяха пълни със сълзи и прегръщайки я попитах: „Сега ще ми разкажеш ли какво ти каза учителката?’’ Тя се засмя и тогава дойдоха и лекарите. Не можех да повярвам на случилото се, но в този момент разбрах, че не сънувам и всичко беше самата реалност, колкото и необяснимо да звучи.

 Мисля, че минаха два месеца, а може би са и три… май изгубих представа за времето. Лекарите го наричаха чудо на медицината, но аз знаех каква всъщност беше истината. В крайна сметка научих едно, че не трябва да се молим на Бог само, когато се нуждаем от помощ. А, да - и още нещо, чудесата съществуват и може би ти също си едно малко чудо на този огромен свят!

Автор: Симона Божилова Божилова

„ВЪЗКРЕСЕНИЕ ХРИСТОВО“

ЕСЕ

Великден, самото име на празника говори много ясно за същността му. Велик-ден, ден, който е велик. Най-светлият християнски празник за мен, защото празнуваме Възкресението на Господ Иисус Христос - Възкресение Христово. Но това Възкресение за мен не е просто някакво историческо събитие, което е описано в Библията и в църковното предание и много други исторически източници, а е най- великото нещо, което се е случвало на земята.

Възкресение Христово за мен доказва на практика, че човек може да постигне безсмъртието, за което мечтае и за което се бори още от най-древни времена.

Човекът бил безсмъртен при Сътворението, но чрез първородния грях привлезнала смъртта, така човекът станал смъртен и изгубил този божествен дар - безсмъртието. Душата останала безсмъртна, но била окована вече от смъртното тленно тяло. Грехът родил смъртта, нетленното тяло станало тленно.

Христос дойде на земята, за да изкупи чрез Своята свята Кръстна смърт този първороден човешки грях и чрез Своето славно Възкресение да победи смъртта и да дари отново човека с живот вечен. Аз мисля, че чрез вярата си в Христос, като Син Божий и Спасител, ние имаме шанс отново за вечен живот, както е описано и в Библията, че след Второто пришествие всички мъртви ще възкръснат за Вечния живот и Страшния съд. Както възкръсна Христос, така един ден всички мъртви ще възкръснат.