kantrium.com | MySuomi.com | vivaspb.com | finntalk.com

Християнче

Posted in Приказки и разкази.

 кръст3

Християнче се наричам

и навсякъде мълвя,

Господи, че Те обичам,

в тоя век на суета!

 

Знам, че златното Ти семе

търси детския копнеж –

на такива като мене

Твойто царство ще дадеш.

 

Братска обич ще обхване

всички хора по света,

ако всеки рано стане

малък гълъб на мира...

Епископ Нестор, 1946г., сп.”Християнка”

„Да, добре” и „Не, никога”

Posted in Приказки и разкази.

da dobre Antonii Dichev

Антоний Дичев, 6 г.

Тази история се е случила отдавна, много отдавна... А може би не толкова отдавна. Може би тя се случва някъде и сега, в този момент, докато с вас си разказваме тази приказка.

Живели в Старата гора две човечета, които много си приличали, всичко им било еднакво: и косите, и очите, и ръста, и телосложението, но, ако се вгледал човек по-внимателно в тях, щял да забележи, че бръчиците на едното били от смях, а на другото от гняв.

Такъв си бил единият – все търсел повод да избухне, все другите му били криви за всичко, всичко му пречело. Върви си той през гората, а зайчето го спира и му се примолва:

- Навехнах си лапичката, дечицата ми са гладни, помогни да им направя морковена супичка...

- Не, никога! – бил грубият отговор.

Зайчето опитвало само да приготви супичката, но много се измъчвало, а работата не вървяла. Тъкмо да се откаже и от там минавало другото човече:

- Как си Зайко? Добре ли си? Вървят ли нещата? – питало то с усмивка на лице.

- Как да вървят? Навехнах си лапичката? Работата не спори с една лапичка и то лявата... Ти можеш ли да ми помогнеш?

- Да, добре! – отвръщало с усмивка човечето и не само обещавало, но и незабавно запрятало ръкави да отмени Зайко.

Днес така, утре така и накрая всички забравили истинските имена на човечетата и започнали да ги наричат „Да, добре” и „Не, никога”. Нали това били най-често повтаряните от тях думички, тяхната запазена марка.

Дните в старата гора много си приличали: всички ставали рано всяка сутрин и тичали напред-назад по задачи до тъмно. Малко новини имало, нищо не се променяло, докато един ден с „Не, никога” не се случила беда.

Вървял си той през най-гъстата гора да търси ягодки на скришни полянки, за които никой не знаел, но току поглеждал небето и цъкал с език:

- Ама, че черен облак! Ще вали! Ще изгният ягодките и няма да мога да си направя тази година вкусно сладко от диви ягоди... Ама, че работа!

И нали бил вдигнал глава нагоре, и нали не гледал в краката си... Паднал в една дупка. Но това не била обикновена дупка, а дълбока, дълбока яма.

В тишината на най-гъстата гора се чуло само едно: „Туп!” и веднага след това: „Ох!” А после се разнесли викове:

- Помощ! Помощ!

Но в отговор кънтяло само ехото. Много ли стоял „Не, никога” на дъното на ямата, малко ли, не се знае. Мога да ви кажа обаче със сигурност, че, ако в началото гласът му звучал заплашително, накрая вече бил почти плачлив, умолителен. И как няма да е – небето все повече потъмнявало, облаците ставали все по-големи и заплашителни, слънцето все повече клоняло на запад, а стомахът на „Не, никога” все по-настойчиво къркорел. Това бил моментът, в който „Не, никога” легнал на дъното на ямата в настроение прекалено мрачно дори за него самия. Той вече загубил всяка надежда, че някога ще излезе от дупката. И тогава се разнесъл гласът на „Да, добре”. Той вървял през гората и си пеел весело, а мелодията се чувала все по-близо и по-близо.

„Не, никога” се стреснал. Отворил уста да викне отново за помощ, но се разколебал. Спомнил си как наскоро си бил обещал да не говори повече никога на „Да, добре”. Не бил много сигурен вече за какво му се разсърдил, но това не било важно. Щом е казал, че няма да говори с него, значи няма да говори с него и толкоз! Твърдо го решил, но коремът му изкуркал и той бързо викнал:

- Помоооощ!

- Кой си ти? И къде си? – бързо се обадил „Да, добре”.

- Аз съм, „Не, никога”. Паднах  в една дупка тук долу, под голямата ела.

- Ааа! – възкликнал „Да, добре.” – Сега те виждам!

И бързо измъкнал „Не, никога” от ямата. Той изобщо не си спомнял „Не, никога” някога да го е обиждал.

От този момент нещо се преобърнало в„Не, никога”. За пръв път бил изпаднал в беда. Сега вече знаел какво е да няма кой да ти помогне в труден момент. По целия обратен път към дома „Не, никога” за пръв път изпитал и друго. До тогава той не знаел какво е това добро настроение, но този път изминал пътя бързо и леко с ведрия и усмихнат „Да, добре”, който ту весело си тананикал, ту подскачал по пътечката. И така, „Не, никога” решил да разкрие тайната на „Да, добре”, който обичал и слънцето, и дъжда, и селото, и града, и горите, и полята, и лошите, и добрите...

Започнали двете човечета всеки ден да излизат заедно на обиколка из гората. На паячето повреденото станче ще поправят - да си изтъче нова паяжинка, на катеричката ще помогнат лешничета и орехчета за зимата да складира, за мечката мед ще оставят пред пещерата... И всяка вечер „Не, никога” с учудване забелязвал, че колкото повече помага на другите, толкова повече се усмихва, и не само, че не се уморява, а от някъде му идват нови и нови сили.

Двамата приятели станали неразделни и неусетно „Не, никога” също се превърнал в „Да, добре”. Така си и живеят до днес като братя в онази далечна Стара гора не едно, а две – човечетата „Да, добре”.

А ти кое човече си?

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Харесахте ли приказката? На мен много ми харесва. Особено заради щастливия край. Ако искате и при вас всичко да се нарежда така добре, запомнете две неща. Първото е народната мъдрост: "С какъвто се събереш, такъв ставаш." А второто са думите на един съвременен свят човек, старецът Тадей: "Каквито са мислите ти, такъв е и животът ти."

презвитера М. Дичева

Трите златни лъвчета

Posted in Приказки и разкази.

sveshtara

Лъвчета рисувал един свещар от Велен, върху свещите рисувал лъвчета. Те ли били причината, свещите ли си горели хубаво – прочул се свещарят чак в столичния град. Всяка седмица царска каруца идвала във Велен за свещи. И така цяла година, докато царят извикал свещаря в двореца.

- Където конете ще бият път – рекъл му, - ти ще дойдеш тук да правиш свещи. А?

- Не мога, царю – отвърнал свещарят. – Имам много приятели и ще ми е трудно да се разделя с тях.

Изумил се царят от думите му – за първи път срещал човек, който заради приятелите си не иска да стане придворен.

Отишъл царят и донесъл три малки златни лъвчета, направени от злато.

- Дай ги – рекъл му – на своите приятели!

И докато пътувал до Велен, свещарят мислел на кого да подари лъвчетата, двадесет приятели имал, на кого от тях да даде трите златни лъвчета? Пристигнал и продължил да мисли, вечерта, когато приятелите му дошли на гости, един по един ги оглеждал, мислил, премислял и не могъл да реши.

Богат бил свещарят, къщата му се намирала на лично място във Велен. Неговите връстници вече се били задомили, а той живеел сам. До обед правел свещи, подир обед рисувал по тях лъвчета, а вечер приемал приятелите си. До късно свирели музиканти, вино се леело и се поднасяли най-отбрани ястия. kushta

Искал да бъде весел свещарят и тая вечер, но мисълта за трите златни лъвчета не го напускала. Кому да ги даде? И оглеждал приятелите си – мигар може да даде златно лъвче на резбаря, а да не даде на сладкаря... Нали всичките са му приятели!

- Защо си умислен? – питали го угрижени приятелите му.

- Уморен съм от пътя – отговарял свещарят.

- Хей, музиканти, свирете! – извикали неколцина от гостите. – Свирете да премахнем умората от очите на нашия приятел!

Засвирили музикантите, дигнали се пълни чаши за здравето на всички и най-вече за здравето на стопанина. Забравил свещарят за лъвчетата, но на сутринта, когато се събудил, първата му мисъл била кому да ги подари.

- Защо не бяха двайсет! – рекъл си свещарят. – Тъкмо за всеки приятел по едно...

Сложил той лъвчетата в една кошница и отишъл при най-добрия златар на Велен.

- Златарю – попитал го, - можеш ли да направиш от тия три лъвчета двайсет?

- Мога – отвърнал златарят, - но те имат царски знак, не бива да се разваля царският знак.

Взел кошницата свещарят и отишъл при най-добрия златар на Лосина.

- Златарю – попитал го, - можеш ли да направиш от тия три лъвчета двайсет?

luv

- Много са хубави, свещарю – отвърнал му златарят, - никога не бих развалил нещо хубаво, за да направя по-лошо.

Чудел се свещарят какво да направи и се сетил за мъдреца. Така и така съм в Лосина, рекъл си, ще отида при него, на толкова хора съвети е дал, дано и на мене помогне. И отишъл свещарят при мъдреца.

- Мъдрецо – рекъл му, - царят ми даде тия златни лъвчета да ги подаря на своите приятели. Кажи ми какво да направя, когато приятелите ми са двайсет, а лъвчетата само три.

Молитва

Posted in Приказки и разкази.

Toni

Благодаря Ти, Боже мили, 

че ме даряваш с крепки сили.

Че ми изпращаш благослов,

надежда, вяра и любов. 

Сега раста, не ме оставяй,

в добри дела ме направлявай,

да бъда, Боже, милостив,

да съм добър и справедлив.

По светли пътища води ме,

да славя, Боже, Твойто име.

Дай мирни дни, щастлив живот,

на моя мил, добър народ.


 

Димитър Спасов

www.chitanka.info

Антоний Дичев - 6 г.

Богатите обедняха и огладняха

Posted in Приказки и разкази.

Деца, вие сте чували как на всяко бдение в Църквата се пее следният стих от Давидовите псалми: „Богатите обедняха и огладняха, а ония, които търсят Господа, няма да се лишат от никое благо.” Знаете ли защо се пее така? Не знаете? Слушайте да ви разкажа.

Имаше едно време един цар, който тръгна да обиколи царството си. Стигна до някакъв манастир и влезе в църквата. Там видя неколцина монаси, които четяха и пееха на певницата, както се прави на богослужението и у нас. Четейки, те стигнаха до тридесет и третия псалм, до десетия стих, където се казва: „Богатите обедняха и огладняха, а ония, които търсят Господа, няма да се лишат от никое благо.” Царят хареса манастира, хареса му църковният порядък, харесаха му богослуженията, но тези думи от Псалтира не му харесаха. Защото той беше цар –  имаше големи богатства, слуги и домове, животни и земи, всички се бояха от него и той господаруваше над всички. Народът го превъзнасяше, посрещаха го с музика, министрите му се кланяха до земята, генералите го прославяха, войската му отдаваше чест. На трапезата си имаше богати ястия и питиета; освен това дворци с обширни зали, скъпоценно облекло, блестящи каляски с породисти коне, царска порфира и пълна свобода като цар. А че може да обеднее и огладнее, за това не беше мислил, нито искаше да помисли.

И каза на онези, които го съпровождаха:

– Нека това четене се прекрати. Защо се чете така в Църквата? Заповядвам отсега нататък никога повече да не се четат тези думи, а който не се подчини на тази моя заповед, незабавно да бъде наказан, като враг на моето царство.

Веднага прекратиха четенето и изпратиха вестоносци и войници да оповестят царската заповед по всички предели на царството. Но чуйте как Бог вразуми царя.

Скоро след като беше издадена тази заповед, царят отиде на едно езеро, тъй като беше лято и той имаше обичай да ходи там, за да се къпе и да си почива. Тръгна  както обикновено – със свита, с музика, с фанфари, с цветя, с множество, което го следваше, като велик цар, какъвто си беше. Като стигна до езерото, царят съблече скъпоценните си дрехи, свали короната си и влезе във водата да се къпе. Както плуваше, прииска му се да се усамоти. Отдалечи се от брега, излезе на едно островче и там се забави, правейки слънчеви бани. Но какво се случи. Докато царят се бавеше, а свитата го чакаше на брега, ангел Господен прие неговия образ, излезе вместо него от водата и се престори, че е царят.  Облякоха ангела в царските дрехи и всички вкупом тръгнаха обратно към двореца – ангелът-цар, заедно със свитата, музиката, фанфарите и всички съветници, а истинският цар остана в езерото.

Надвечер, наситил се на къпането, царят се върна на брега, където знаеше, че го чака свитата му, но там нямаше никой. Той беше по долни дрехи, които бяха мокри, а се спускаше вечер. Стана му студено, почувства глад. А Бог изпрати и големи комари, които да му досаждат.

Стоеше царят на брега и не знаеше какво по-напред да направи – да се разгневи ли, задето е оставен сам, да се защитава от комарите ли или да отиде да потърси храна и някаква дреха. Беше го срам обаче да тръгне в такъв вид.

Докато се измъчваше така, не знаейки какво да предприеме, оттам мина един старец и царят излезе насреща му. А онзи, като го видя, искаше да избяга, защото му се стори, че вижда някакво привидение, излязло от езерото.

– Стой, не бягай! Не съм лош човек – извика царят. Не се страхувай от мен. Крадци минаха оттук и откраднаха  дрехите ми, затова съм така. Дай ми, моля те, някаква дреха, за да мога да си отида у дома, защото твърде се измъчвам тук.

Старецът му даде някаква своя стара дреха. Тя беше цяла в кръпки, но все пак беше по-добре от нищо – можеше да го стопли и да прикрие голотата му.

Тръгна царят, облечен като просяк и всички, които срещаше му се присмиваха, не знаейки кой е той. Едни го гонеха, мислейки, че е крадец, други му се подиграваха и насъскваха кучетата срещу него. Само той си знаеше как стигна до най-близкото село, в покрайнините на което, в имението си, живееше един от царските боляри. Той беше  от тези, които с музика посрещнаха царя, когато пристигна да се къпе. Но когато царят поиска да влезе в двора му, пазачите и слугите започнаха да го пъдят:

– Що щеш тук, просяко!

– Искам да говоря с болярина – каза царят.

– Нима не се виждаш как си облечен. Че и нощем си дошъл при господаря! Бягай оттук, докато не ти е заиграла тоягата по гърба.

Но царят не се отказваше и започна да вика силно, за да го чуе боляринът. Боляринът го чу и разпозна царевия глас, но не можеше да проумее какво прави царят тук, през нощта, след като преди няколко часа го беше съпроводил  със свитата му до двореца. Излезе да види какво става. А там, на портата – някакъв просяк го вика по име. Приближи се и видя, че това е самият цар.

– Защо ми се подиграхте?  – извика гневно царят.  – Как посмяхте да ме оставите гол във водата и да си отидете! Знайте, че още утре ще заповядам на всички ви да отрежат главите!

Боляринът не разбираше какво се е случило с царя, защото лично го беше изпратил от езерото  до двореца. Освен това не беше сигурен дали това наистина е царят, или само някой, който прилича не него и се преструва, за да го изплаши. Все пак царят не би дошъл при него в такива дрехи. И би го прогонил, но се страхуваше да не би все пак това да е царят, защото гласът и ликът бяха неговите, само дето така облечен никога не го беше виждал.Не знаеше какво да прави. И каза на царя, който го обвиняваше и заплашваше:

- Но, царю, нима не вървяхме заедно? Не те ли облякох в пурпур? Не ти ли сложих короната и пръстена? Не те ли посрещнаха и в останалите села с цветя и музика? Не те ли съпроводихме до двореца?

И нито единият, нито другият можеше да разбере какво се е случило. И тъй, боляринът остави царя в своя дом, а сам тайно отиде в двореца, за да разбере каква е работата. Като пристигна, поиска спешно да се види с царя. Излезе царицата и той й каза:

– Искам веднага да разговарям с Негово величество, понеже въпросът не търпи отлагане.

– Не може. Сега си почива. Оставих го в покоите му.

– Събуди го, защото незабавно трябва да говоря с него.

Тогава царицата отиде да събуди царя, но в покоите му нямаше никой, само дрехите му лежаха там.

– Олеле, царят го няма никъде!

Тогава боляринът каза:

– Значи онзи, който дойде на портата ми е той, но ми си струва, че е обезумял, защото пристигна облечен като просяк и пита, защо не сме го чакали край езерото и защо сме го оставили във водата.

Тогава всички отидоха за царя и го доведоха в двореца. А той, уморен, веднага заспа. Насън му се яви ангел Господен и му каза:

– Защо забрани да се четат в църквите Божиите слова? Не знаеш ли, че Господ те постави за цар и пак той може за миг да те свали от престола? Видя ли как бързо обеднява човек, ако се лиши от Божията помощ?

Опомни се царят и веднага издаде заповед по цялото царство – още същата нощ, а след това и постоянно, на всяко бдение да се пее трикратно с пълен глас, та да отекнат всички църкви: „Богатите обедняха и огладняха, а онези, които търсят Господа няма да се лишат от никое благо.” И оттогава по всички храмове, при всяко бдение, се пеят велегласно тези думи.

А ние знаем, че всичко, което имаме: и имущество и разум, и чинове, и знания, и здраве, и почести – всичко е от Господа, Който както ни го е дал, така всеки миг може да си го вземе, ако сме неблагодарни за Неговата грижа. И знаем още, че не богатството носи щастие, но блажен е онзи, който ще спаси душата си, защото ще бъде по-горе от всички светски царе и ще живее безкрайно във вековете с Бога и всички светии.

Автор : старец Клеопа (Илие)

Преведено от „Старац Клеопа деци”, Београд, „Чувари” 2014