Той доста се отличаваше от нас. В пансиона нямаше по-мълчалив и по-тих от него - качества, чужди за времето ни. Той имаше в характера си нещо много симпатично, но при все това, истина бе, че отношението на всички ни към него беше повече насмешливо, отколкото сърдечно. Не, че не го обичахме, но в собствените си очи ние се чувствахме доста много издигнати културно, та считахме за наивност, недостатъчна култура и назадничавост всяка една проява на чувства и разбирания, с каквито са живели вековете преди нас, и с които и той, наш съвременник, живееше. За нас, обладаните от напредничави идеи, неговият консерватизъм можеше да буди само насмешка. Неговите идеи и разбирания ние критикувахме и отричахме без остатък. Защото нашият прогресивен ум не можеше да схване какво ценно и в състояние да насити духа на съвременния човек може да има например в Евангелието, което той усърдно всяка вечер, преди да заспи, четеше и по какво нашата съвременност може да има допир с религията, с която, според нас, науката и културата отдавна са скъсали. За него не бе така. Той усърдно се ровеше в религиозните книги, членуваше в някакъв религиозен кръжок и вземаше дейно участие в него, ходеше в празничен ден на църква - и в това отношение за нас той беше чужд. Ние не можехме да разберем как неговият дух може да се храни и задоволява с такава храна. И затова в неговото лице всякога намирахме един подходящ обект за всевъзможни шеги.

- Ей, Християнино, както ни се пие бира, да би се помолил на Бога да ни пусне от небето няколко бутилки! Ако вярваш, както трябва, Бог ще чуе молитвата ти - нали тъй е според твоята вяра!

Християнинът не се обиждаше. Само леко се усмихваше, без да отговаря обикновено нищо.