Преди много, много години по земята настана голяма суша. Пресъхнаха реки, поточета и чешми. Прегоряха дървета, храсти и трева. Умираха от жажда хора и животни.

Една нощ излезе от вкъщи едно момиченце с дървена каничка в ръка и тръгна да търси вода за болната си майка.

То не намери никъде вода и капнало от умора спря се сред полето, легна на тревата и заспа.

Като се събуди и вдигна каничката, детето с радост забеляза, че тя е пълна с чиста и прясна вода, която то безмалко щеше да разлее...

Момичето много се зарадва и в него се яви желанието да се напие и утоли жаждата си, но тутакси съобрази, че не ще остане вода за майка му, стана и тръгна към дома си.

То тъй много бързаше, че не забеляза в краката си малко кученце, спъна се в него и изтърва каничката. Кученцето жално изскимтя.

Детето вдигна каната. То помисли, че водата се е разляла, но съдът беше застанал прав на дъното си и нито капка не беше се изляла от него.

Момичето отля на ръката си малко вода, поднесе я на кученцето, то лакомо я изпи, развесели се и радостно залая край нея. Когато пак вдигна каничката, забеляза, че от дървена тя беше станала сребърна.

Момичето отнесе водата у дома си и подаде на майка си да пие, но тя му каза: "Все едно, аз ще умра вече - по-добре ти пий! - и върна каната на детето. И изведнъж съдът от сребърен стана златен.

Тогава момичето не можа да изтрае повече, вдигна каничката и тъкмо да вкуси от водата, вратата се отвори, влезе един изнемощял странник и поиска да пие вода. Детето преглътна слюнката си и поднесе съдинката на странника.

И изведнъж появиха се във водата седем огромни брилянта, а от каната потече дебела струя чиста и прясна вода.

Ковис

Този разказ е тъй вълшебен. Но какво се крие зад красотата му? Каничката – това е нашето сърце. Колкото повече добрини на милосърдие извършваме, толкова повече то се изпълва с благодат. И колкото повече даваме, толкова по-богати ставаме. 

Върху разказа размишляваха и рисуваха ученици от втори клас на НУ "Васил Друмев" гр. Пазарджик, изучаващи предмета "Религия-Православие".

Великденска нощ

Йордан Стубел

Великден

Великден 

Драго Попов

Великденска нощ

Елисавета Багряна

Великденска камбана

Ран Босилек

ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Да бъда пак дете, което срича
с невинни устни първите слова,
и мама да е тая, що обичам -
„най-хубавата мама” на света.

Щом екваха великденски камбани,
ний тръгвахме от църква за дома
и гледахме в нощта да не изгасне
свещта, що нежно носехме в ръка.

Да бъде свещ сърцето, що светлее,
над пропасти да бие и гори.
О, вяра, гдето в него още грееш,
през гръм и ров - води ме ти, води!

Богдан Овесянин

Един млад принц пожелал да чуе поучение за живота и неговият приятел мъдрец му разказал следната притча:

Един човек имал трима приятели: двамата от тях той почитал искрено и много държал на тяхната любов; към третия се отнасял хладно. Веднъж се явили при него царски пратеници, страшни войници, които искали да го закарат пред царя, защото бил направил някое зло. Това силно го натъжило и той решил да потърси помощник, който да се застъпи за него пред властелина. Завтекъл се тогава при първия си приятел и му рекъл: „Нали знаеш, друже, как винаги съм те обичал и съм давал душата си за тебе; сега ми трябва помощник, който да ме избави от беда; застъпи се прочее пред царя, от когото съм твърде притеснен.“ Той му отговорил: „Аз не съм твой приятел, нито те зная кой си ти и откъде си; аз имам други, с които поддържам близка дружба. Но ето давам ти две дрипи, вземи ги и ги носи със себе си, където отидеш, а друго не чакай от мене.“

Като разбрал, че няма помощ от него, завтекъл се при втория свой близък и му рекъл: „Знаеш, друже, каква почит съм имал към тебе; сега обаче аз попаднах в голяма тъга; помогни ми прочее да се избавя от нея.“ Отговорил му тогава вторият приятел: „И аз се намирам в грижи и нямам време да се бавя с тебе; ще изляза малко да те съпроводя и ще се върна, защото съм зает със своите неволи и не ще мога да ти помогна.“

Един ден игуменът¹ на един манастир видял недалеч от неговата килия² две лястовици да се бият. Явно силите били неравни: едната птица била по-голяма и силна от другата и безпощадно я кълвяла с човката си. Старецът се намесил, прогонил свирепата птица, взел от земята окървавената лястовичка, която всеки момент можела да издъхне и я занесъл в килията си. Тук той я поръсил със светена вода и се помолил за оздравяването й. Лястовичката отворила очи.

Минали няколко дни и птицата оздравяла. Игуменът я пуснал на свобода, но крилатото Божие създание се привързало към спасителя си и не се отделяло от онова място.

Веднъж игуменът имал работа недалеч от манастира, в гората. Изморен неусетно заспал. Извежнъж лястовичката се спуснала над главата му и започнала силно и разтревожено да цвърчи. Старецът отворил очи. Към него приближавала огромна отровна змия. Монахът протегнал тоягата си към нея и я отхвърлил далече от себе си.

Той поблагодарил на Бога и отправил стъпки към манастира. Щастливата лястовица весело чуруликала. Всичко живо наоколо хвалело Бога!

игумен - монах, управител на манастир

килия - манашеска стая

Дали едно Божие създание като лястовичката може да изпитва благодарност или загриженост? Дали то чувства и мисли? Не, то няма човешка душа и не притежава силата на разума, сърцето и волята. Затова и игуменът благодарил на Бога, защото знаел, че помощта, която получил, била от Него. Когато помогнал на птичката, монахът го направил от любов. Сега Господ пратил точно нея да го спаси и да потвърди, че всяка добрина стига до Бога.

Върху разказа за лястовицата разсъждаваха и рисуваха ученици от втори клас, изучаващи Религия-Православие в НУ "Васил Друмев" град Пазадржик.