Цяло лято грънци правели лосинските грънчари и почнела ли да жълтее шумата на тополите, впрягали конете и хайде – едни към Велен, други към Ленда и Морена...

- Лооосински грънцииии... Лооосински грънци вземайте!

И излизали хората: един паници иска, други подница¹, гърнета ли не щеш, кани, танури²...

- Абе имаше един майстор – подпитвали купувачите, - един такъв, с побелели вежди...

- Остаря той – отговаряли грънчарите. – Остаря и не излиза...

- Хубави работи носеше – цъкали хората с език. – Такива работи вече няма...

- Какво хубаво искате от една паница! – мръщели се грънчарите. – Да сипеш мляко и да не тече – това е хубава паница!

- Абе така е – отговаряли купувачите, ама в неговите паници и вода да сипеш, ще мислиш, че е мляко.

И грънчарите, като не знаели какво да отговорят, подкарвали конете и пак това „Лооосински грънци”, докато някой отново ги ядоса:

- Не са това лосински гънци, лосински грънци прави оня старец с белите вежди!

- Като толкова го харесвате, идете си вземете от него – викали грънчарите. – Ние ви ги носим на крака, а те, стареца, та стареца!... Идете си вземете от стареца!

- Що да не идем! – изпречил се един мъж, по занаят каменоделец. – За такива грънци си заслужава да идеш и отвъд Лосина!

Някога, зад девет чак царства,
зъл и страшен цар царувал.
Под дворци и крепости високи
имал скрити зимници дълбоки
със злато и скъпи даровé.

Но душа му нямала насита
на богатства и пари безброй.
И последната парица
от народа взел насила той.
Заповед разпратил вред: кой каквото има,
сам да го даде в хазната незабавно.
Инак – смърт очаква го безславно!

Гръмнала навсъде злата вест –
от дома на просяка злочест
до юнака в планините сини.
Слисали се кой какво да чини.

Ала царска дума е това!
Вдига ли се срещу цар глава!
Всички бедни и богати
носели, каквото имат,
в царските палати.

Василия Методиева, 10 год.

Мили деца, знаете ли нещо за индианците? Аз не знам много, но един ден чух интересна история за тях и сега ще Ви я разкажа.

Имало едно време един воин. Толкова смел, че чак безстрашен! Толкова силен, че чак могъщ! Толкова голям, че чак огромен! Но не бил много скромен...

Един ден той надълго и нашироко обяснявал на една жена от съседно село, че не просто е огромен и силен, но направо е непобедим.

- Кой може да се мери с мен? Няма такъв под небето!!! - гърмял гласът му като гръмотевица.

- Аз познвам едного, който може да се мери с теб - погледнала го хитро жената. - И не само да се мери с теб, но и да те надвие.

- Невъзможно! Покажи ми го! Веднага ще го науча аз кой е по-силен от двамата!!!

- Добре - отвърнала с усмивка тя. - Ела в моето село и ще го видиш.

Тръгнали двамата, а войнът тръпнел от нетърпение да даде добър урок на този непознат съперник и на своята позната. Малко се учудил, когато видял не могъщият противник, когото очаквал, а просто едно бебче, седнало на пода на индианската палатка. Жената посочила бебенцето и казала:

- Ето кой е по-силен от теб. Пробвай си силите срещу него.

Великанът-воин изтанцувал боен танц, надал бойни викове, както бил обичаят преди битка сред индианците от Северна Америка. А бебето го изгледало учудено и надало рев:

Рисунка: Антоний Дичев 6 год.

- Уааааа! - завикало то с цяло гърло.

- Хайде, ела да се биеш с мен - креснал смелчагата.

Единственият отговор бил още по-силно:

- Уааааа! Уааааа! Уааааа!

"Безстрашният" воин така се уплашил, че се затичал като светкавица и тичал, тичал, тичал, докато не изкачил хълма. Спрял да се ослуша, но от селото на жената все така се чувал ужасяващият плач:

- Уааааа! Уааааа!

Затова продължил да бяга и никой, никога вече не го видял в онова село...

--------------------------------

Хареса ли Ви приказката? Хубава е, нали? И забавна. Но, да си призная, е и малко тъжна. Жал ми е за този воин. Толкова заслепен от единственото нещо, в което е добър, че не вижда колко много други важни неща има на този свят.

Той разчиташе на силата си, за да победи противника. Но се оказа, че това е противник, когото можеш да победиш с нежност, а не със сила. Бебешкият плач само се усили от неговите бойни танци и песни. Беше нужна спокойна песен и грижовно полюшване, за да спре да плаче мъничкият „противник“. Но няма как да знае това този, който прекарва дните си единствено на бойното поле и в хвалби.

Какво научихме ние като христови воини от неговата грешка? Какво научаваме от примера на опитните христови воини – светиите? Важно е да сме силни, да имаме воля да се борим с греха, с човешките си слабости, но това не е достатъчно. Също толкова важно е и да не се хвалим, когато сме спечелили някоя „битка“. И главното, да не влизаме в „битка“ без да прибавим несъмнена вяра в Бога към своята собствена воля и сила.

За друг воин, който обичал да се хвали и бил победен от малко момче и за вярата в Бога може да научите от Светата Библия. Това е историята на Давид срещу Голиат, описана в Първа книга Царства гл. 17 – 31, Втора книга Царства гл. 1.

презвитера Майя Дичева

Християнче се наричам и навсякъде мълвя, Господи, че Те обичам, в тоя век на суета!   Знам, че златното Ти семе търси детския копнеж – на такива като мене Твойто царство ще дадеш.   Братска обич ще обхване всички хора по света, ако всеки рано стане малък гълъб на мира...

Епископ Нестор, 1946г., сп.”Християнка”