„Страшният“
Вън се чу равномерен тропот: циментовият под отекваше стъпките на приближаващи се хора. Стъпките затихнаха пред вратата на нашата килия и мигом след това се чу познатото остро скрибуцане на ключа, който се наместваше в ключалката. Тежката врата с шум се отвори и една едра мъжка фигура се промъкна през нея. Всички „съквартиранти“ се спогледаха сякаш обнадеждени от нещо. Та не беше малко това: един нов човек ще внесе все пак що-годе разведрение в скучната и притискаща затворническа атмосфера. Лека усмивка пробягна по лицата на всички ни.
Новодошлият беше мъж вероятно на средна възраст, с едро, атлетическо телосложение. Без да поздрави, той се спря за един миг до вратата - колкото да обгърне с поглед килията и да потърси място за себе си, после, все мълком, зае къта, що си бе избрал - най-затънтения и отдалечен от прозорците ъгъл, та ние, колкото и голямо да бе желанието ни да видим чертите на лицето му, напразно се взирахме в мрачината.
Няколко минути преминаха в мълчание. Всички бяхме прекъснали разговорите си, заинтересовани от новодошлия. Но интересът ни към него скоро се прекрати. Дори може би някои от нас започнаха да изпитват ненавист към новия „колега“, който не счете за нужно, присъединявайки се към обществото ни, дори да поздрави.
Следващите дни с нищо не се промениха за нас. Никакво разнообразие не вля с мълчанието си новият. Разбира се, ако не се счита това, че мрачният му вид беше предмет на чести, тихо разменяни помежду ни, шеги:
- Сигурно е ням, та не говори.
- Какво шепнеш, като че те е страх да не те чуе: нали виждаш, че е глух. Глухоням е! - извисяваше малко гласа си някой от нас с явната цел с това шеговито предизвикателство да принуди най-сетне сфинкса да проговори.
- Изглежда: ето, не подозира дори, че за него приказваме, - вече сериозно допълваше трети.
