kantrium.com | MySuomi.com | vivaspb.com | finntalk.com

Лосинските грънчари

Posted in Приказки и разкази.

Losinski 1

Цяло лято грънци правели лосинските грънчари и почнела ли да жълтее шумата на тополите, впрягали конете и хайде – едни към Велен, други към Ленда и Морена...

- Лооосински грънцииии... Лооосински грънци вземайте!

И излизали хората: един паници иска, други подница1, гърнета ли не щеш, кани, танури2...

- Абе имаше един майстор – подпитвали купувачите, - един такъв, с побелели вежди...

- Остаря той – отговаряли грънчарите. – Остаря и не излиза...

- Хубави работи носеше – цъкали хората с език. – Такива работи вече няма...

- Какво хубаво искате от една паница! – мръщели се грънчарите. – Да сипеш мляко и да не тече – това е хубава паница!

- Абе така е – отговаряли купувачите, ама в неговите паници и вода да сипеш, ще мислиш, че е мляко.

И грънчарите, като не знаели какво да отговорят, подкарвали конете и пак това „Лооосински грънци”, докато някой отново ги ядоса:

- Не са това лосински гънци, лосински грънци прави оня старец с белите вежди!

- Като толкова го харесвате, идете си вземете от него – викали грънчарите. – Ние ви ги носим на крака, а те, стареца, та стареца!... Идете си вземете от стареца!

- Що да не идем! – изпречил се един мъж, по занаят каменоделец. – За такива грънци си заслужава да идеш и отвъд Лосина!

Очите на скъперника

Posted in Приказки и разкази.

Vasilia Metodieva 10

Някога, зад девет чак царства,
зъл и страшен цар царувал.
Под дворци и крепости високи
имал скрити зимници дълбоки
със злато и скъпи даровé.

Но душа му нямала насита
на богатства и пари безброй.
И последната парица
от народа взел насила той.
Заповед разпратил вред: кой каквото има,
сам да го даде в хазната незабавно.
Инак – смърт очаква го безславно!

Гръмнала навсъде злата вест –
от дома на просяка злочест
до юнака в планините сини.
Слисали се кой какво да чини.

Ала царска дума е това!
Вдига ли се срещу цар глава!
Всички бедни и богати
носели, каквото имат,
в царските палати.

Василия Методиева, 10 год.

Кой е по-силен?

Posted in Приказки и разкази.

Мили деца, знаете ли нещо за индианците? Аз не знам много, но един ден чух интересна история за тях и сега ще Ви я разкажа.

Имало едно време един воин. Толкова смел, че чак безстрашен! Толкова силен, че чак могъщ! Толкова голям, че чак огромен! Но не бил много скромен...

Един ден той надълго и нашироко обяснявал на една жена от съседно село, че не просто е огромен и силен, но направо е непобедим.

- Кой може да се мери с мен? Няма такъв под небето!!! - гърмял гласът му като гръмотевица.

- Аз познвам едного, който може да се мери с теб - погледнала го хитро жената. - И не само да се мери с теб, но и да те надвие.

- Невъзможно! Покажи ми го! Веднага ще го науча аз кой е по-силен от двамата!!!

- Добре - отвърнала с усмивка тя. - Ела в моето село и ще го видиш.

Тръгнали двамата, а войнът тръпнел от нетърпение да даде добър урок на този непознат съперник и на своята позната. Малко се учудил, когато видял не могъщият противник, когото очаквал, а просто едно бебче, седнало на пода на индианската палатка. Жената посочила бебенцето и казала:

- Ето кой е по-силен от теб. Пробвай си силите срещу него.

Великанът-воин изтанцувал боен танц, надал бойни викове, както бил обичаят преди битка сред индианците от Северна Америка. А бебето го изгледало учудено и надало рев:

 

Рисунка: Антоний Дичев 6 год.

- Уааааа! - завикало то с цяло гърло.

- Хайде, ела да се биеш с мен - креснал смелчагата.

Единственият отговор бил още по-силно:

- Уааааа! Уааааа! Уааааа!

"Безстрашният" воин така се уплашил, че се затичал като светкавица и тичал, тичал, тичал, докато не изкачил хълма. Спрял да се ослуша, но от селото на жената все така се чувал ужасяващият плач:

- Уааааа! Уааааа!

Затова продължил да бяга и никой, никога вече не го видял в онова село...

--------------------------------

Хареса ли Ви приказката? Хубава е, нали? И забавна. Но, да си призная, е и малко тъжна. Жал ми е за този воин. Толкова заслепен от единственото нещо, в което е добър, че не вижда колко много други важни неща има на този свят.

Той разчиташе на силата си, за да победи противника. Но се оказа, че това е противник, когото можеш да победиш с нежност, а не със сила. Бебешкият плач само се усили от неговите бойни танци и песни. Беше нужна спокойна песен и грижовно полюшване, за да спре да плаче мъничкият „противник“. Но няма как да знае това този, който прекарва дните си единствено на бойното поле и в хвалби.

Какво научихме ние като христови воини от неговата грешка? Какво научаваме от примера на опитните христови воини – светиите? Важно е да сме силни, да имаме воля да се борим с греха, с човешките си слабости, но това не е достатъчно. Също толкова важно е и да не се хвалим, когато сме спечелили някоя „битка“. И главното, да не влизаме в „битка“ без да прибавим несъмнена вяра в Бога към своята собствена воля и сила.

За друг воин, който обичал да се хвали и бил победен от малко момче и за вярата в Бога може да научите от Светата Библия. Това е историята на Давид срещу Голиат, описана в Първа книга Царства гл. 17 – 31, Втора книга Царства гл. 1.

презвитера Майя Дичева

Християнче

Posted in Приказки и разкази.

 кръст3

Християнче се наричам

и навсякъде мълвя,

Господи, че Те обичам,

в тоя век на суета!

 

Знам, че златното Ти семе

търси детския копнеж –

на такива като мене

Твойто царство ще дадеш.

 

Братска обич ще обхване

всички хора по света,

ако всеки рано стане

малък гълъб на мира...

Епископ Нестор, 1946г., сп.”Християнка”

„Да, добре” и „Не, никога”

Posted in Приказки и разкази.

da dobre Antonii Dichev

Антоний Дичев, 6 г.

Тази история се е случила отдавна, много отдавна... А може би не толкова отдавна. Може би тя се случва някъде и сега, в този момент, докато с вас си разказваме тази приказка.

Живели в Старата гора две човечета, които много си приличали, всичко им било еднакво: и косите, и очите, и ръста, и телосложението, но, ако се вгледал човек по-внимателно в тях, щял да забележи, че бръчиците на едното били от смях, а на другото от гняв.

Такъв си бил единият – все търсел повод да избухне, все другите му били криви за всичко, всичко му пречело. Върви си той през гората, а зайчето го спира и му се примолва:

- Навехнах си лапичката, дечицата ми са гладни, помогни да им направя морковена супичка...

- Не, никога! – бил грубият отговор.

Зайчето опитвало само да приготви супичката, но много се измъчвало, а работата не вървяла. Тъкмо да се откаже и от там минавало другото човече:

- Как си Зайко? Добре ли си? Вървят ли нещата? – питало то с усмивка на лице.

- Как да вървят? Навехнах си лапичката? Работата не спори с една лапичка и то лявата... Ти можеш ли да ми помогнеш?

- Да, добре! – отвръщало с усмивка човечето и не само обещавало, но и незабавно запрятало ръкави да отмени Зайко.

Днес така, утре така и накрая всички забравили истинските имена на човечетата и започнали да ги наричат „Да, добре” и „Не, никога”. Нали това били най-често повтаряните от тях думички, тяхната запазена марка.

Дните в старата гора много си приличали: всички ставали рано всяка сутрин и тичали напред-назад по задачи до тъмно. Малко новини имало, нищо не се променяло, докато един ден с „Не, никога” не се случила беда.

Вървял си той през най-гъстата гора да търси ягодки на скришни полянки, за които никой не знаел, но току поглеждал небето и цъкал с език:

- Ама, че черен облак! Ще вали! Ще изгният ягодките и няма да мога да си направя тази година вкусно сладко от диви ягоди... Ама, че работа!

И нали бил вдигнал глава нагоре, и нали не гледал в краката си... Паднал в една дупка. Но това не била обикновена дупка, а дълбока, дълбока яма.

В тишината на най-гъстата гора се чуло само едно: „Туп!” и веднага след това: „Ох!” А после се разнесли викове:

- Помощ! Помощ!

Но в отговор кънтяло само ехото. Много ли стоял „Не, никога” на дъното на ямата, малко ли, не се знае. Мога да ви кажа обаче със сигурност, че, ако в началото гласът му звучал заплашително, накрая вече бил почти плачлив, умолителен. И как няма да е – небето все повече потъмнявало, облаците ставали все по-големи и заплашителни, слънцето все повече клоняло на запад, а стомахът на „Не, никога” все по-настойчиво къркорел. Това бил моментът, в който „Не, никога” легнал на дъното на ямата в настроение прекалено мрачно дори за него самия. Той вече загубил всяка надежда, че някога ще излезе от дупката. И тогава се разнесъл гласът на „Да, добре”. Той вървял през гората и си пеел весело, а мелодията се чувала все по-близо и по-близо.

„Не, никога” се стреснал. Отворил уста да викне отново за помощ, но се разколебал. Спомнил си как наскоро си бил обещал да не говори повече никога на „Да, добре”. Не бил много сигурен вече за какво му се разсърдил, но това не било важно. Щом е казал, че няма да говори с него, значи няма да говори с него и толкоз! Твърдо го решил, но коремът му изкуркал и той бързо викнал:

- Помоооощ!

- Кой си ти? И къде си? – бързо се обадил „Да, добре”.

- Аз съм, „Не, никога”. Паднах  в една дупка тук долу, под голямата ела.

- Ааа! – възкликнал „Да, добре.” – Сега те виждам!

И бързо измъкнал „Не, никога” от ямата. Той изобщо не си спомнял „Не, никога” някога да го е обиждал.

От този момент нещо се преобърнало в„Не, никога”. За пръв път бил изпаднал в беда. Сега вече знаел какво е да няма кой да ти помогне в труден момент. По целия обратен път към дома „Не, никога” за пръв път изпитал и друго. До тогава той не знаел какво е това добро настроение, но този път изминал пътя бързо и леко с ведрия и усмихнат „Да, добре”, който ту весело си тананикал, ту подскачал по пътечката. И така, „Не, никога” решил да разкрие тайната на „Да, добре”, който обичал и слънцето, и дъжда, и селото, и града, и горите, и полята, и лошите, и добрите...

Започнали двете човечета всеки ден да излизат заедно на обиколка из гората. На паячето повреденото станче ще поправят - да си изтъче нова паяжинка, на катеричката ще помогнат лешничета и орехчета за зимата да складира, за мечката мед ще оставят пред пещерата... И всяка вечер „Не, никога” с учудване забелязвал, че колкото повече помага на другите, толкова повече се усмихва, и не само, че не се уморява, а от някъде му идват нови и нови сили.

Двамата приятели станали неразделни и неусетно „Не, никога” също се превърнал в „Да, добре”. Така си и живеят до днес като братя в онази далечна Стара гора не едно, а две – човечетата „Да, добре”.

А ти кое човече си?

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Харесахте ли приказката? На мен много ми харесва. Особено заради щастливия край. Ако искате и при вас всичко да се нарежда така добре, запомнете две неща. Първото е народната мъдрост: "С какъвто се събереш, такъв ставаш." А второто са думите на един съвременен свят човек, старецът Тадей: "Каквито са мислите ти, такъв е и животът ти."

презвитера М. Дичева