kantrium.com | MySuomi.com | vivaspb.com | finntalk.com

ФАНТАЗЬОРИ

Posted in Приказки и разкази.

 121   
                                                                                                  

Мишо и Спас седяха на една пейка в градината и си приказваха. Само че не си приказваха като другите деца, а си разказваха разни опашати лъжи, като че се препираха кой кого ще надлъже.

- На колко си години? – пита Мишо.

- На деветдесет и пет. А ти?

- На четиридесет. Знаеш ли – казва Мишо, - по-рано бях един такъв голям, голям като чичо Борис, а после станах малък.

- А аз – казва Спас отначало бях малък, после израснах голям, после пак станах малък, а сега скоро пак ще стана голям.

- А аз, когато бях голям, можех да преплувам цяла река – хвали се Мишо.

- Ехее! Пък аз морето мога да преплувам!

- Голяма работа – морето! Колко пъти океана съм преплувал!

- А аз по-рано можех да летя!

- Хайде де, литни да те видим!

- Сега не мога, отучих се.

- А аз веднъж се къпех в морето – казва Мишо – и ме нападна акула. Аз я фраснах с юмрук, тя ме цапна по главата и я отхапа.

- Лъжеш!

- Истина е!

- Защо тогава не си умрял?

- Защо пък да умирам? Изплувах на брега и си отидох вкъщи.

- Без глава?

- Разбира се, че без глава. За какво ми е глава?

- А как си вървял без глава?

- Ами така, вървях си. Не може ли да се ходи без глава!

- А сега защо си с глава?

- Израсна ми нова.

„Хитро го е измислил!” –каза си Спас. А му се искаше да скрои по-хубава история.

- Това е нищо! – отсече той. – Аз пък веднъж бях в Африка и там ме изяде крокодил!

- Ей че го измисли! – засмя се Мишо.

- Няма такова нещо.

- Тогава защо си жив?

- Ами че крокодилът после ме изплю.

Сега Мишо се замисли. Искаше му се да продължи надпреварата. Мисли, мисли и накрая рече:

- Вървя си веднъж по улицата. Наоколо трамваи, автомобили, камиони...

- Знам, знам! – развика се Спас. – Сега ще разкажеш как те е прегазил трамвай. Тая история вече съм я чувал.

- Нищо подобно. Не е тая.

- Добре. Карай нататък.

- И така, вървя си, никого не закачам. Изведнъж насреща ми автобус. Не го забелязах, настъпих го и – праас! – стана на трески.

- Ха-ха-ха! Това вече са измишльотини!

- Съвсем не!

- Че как може да смачкаш автобус?

- Ами той беше малък, играчка. Едно хлапе го мъкнеше за връвчица.

- Е, това не е за чудене – каза Спас. – А аз веднъж летях на Луната.

- Охоо, ама че го каза! – засмя се Мишо.

- Не вярваш ли? Честна дума!

- С какво летя?

- С ракета. С какво друго летят на Луната? Сякаш не знаеш!

- И какво видя на Луната?

- Ами какво... – засмя се Спас. – Какво видях ли? Нищо не видях.

333- Ха-ха-ха! – разсмя се Мишо. – А пък казва, че е летял на Луната!

- И още как!

- Защо нищо не си видял?

- Защото беше тъмно. Летях през нощта. Насън. Качих се на ракетата, че като     полетях в космическото пространство! Фу-у-у-у... А после обратно... Туп! – и се събудих.

- Ааа – проточи глас Мишо. – Да беше казал веднага. Та аз не знаех, че ти насън.

В това време дойде Игор, момчето на съседите, и седна до тях на пейката. Послуша, послуша Мишо и Спас, пък каза:

- Ей как лъ-ъжат! Не ви ли е срам?

- Защо да ни е срам? Ние никого не мамим – отвърна Спас. – Просто съчиняваме, като че разказваме приказки.

- Приказки! – презрително се изсмя Игор. – Намерили си работа!

- А ти да не мислиш, че е лесно да съчиняваш?

- Фасулска работа!

- Хайде, измисли нещо, де!

- Ей сега... – каза Игор. – Моля.

Мишо и Спас се зарадваха и се приготвиха да слушат.

- Ей сега – повтори Игор. – Ъ-ъ-ъ... хъм... хъм... ъ-ъ-ъ...

- Стига с това „ъ” та „ъ”!

- Сега! Оставете ме да помисля.

- Хайде, мисли, мисли!

- Ъ-ъ-ъ – каза пак Игор и погледна към небето. – Сега, сега... е-е-е...

- Но защо не измисляш? Нали е фасулска работа.

- Сега... Ето! Веднъж дразнех едно куче, а то – ръф – ухапа ме. Вижте, дори белег ми остана.

- И кое тук е измисленото? – попита Спас.

- Нищо. Както си беше, така го разказвам.

- А се хвалиш, че си майстор да измисляш!

- Майстор съм, ама не като вас. Ето вие лъжете, но напразно, пък аз вчера излъгах и извлякох полза.

- Каква полза?

- Ей такава. Снощи мама и татко излязоха, а ние с Ира си останахме вкъщи. Ира легна да спи, а аз се покачих на бюфета и изядох половин буркан сладко. После си рекох: да не би да си изпатя. И взех, че намазах със сладко устните на Ира. Дойде мама. „Кой е изял сладкото?” Аз казвам: „Ира”. Мама я погледна – устните й целите в сладко. Тя яде пердах, а на мене мама ми даде още сладко. Ето я ползата.

- Значи заради тебе друг е пострадал и на всичко отгоре се радваш! – възмути се Мишо.

- Че на тебе какво ти става?

- Нищо. Но ти си един такъв... как да кажа... Лъжльо! Точно така!

- Вие сте лъжльовци!

- Махай се! Не искаме да седим с тебе заедно на пейката.

Игор стана и си отиде. Мишо и Спас също си тръгнаха за вкъщи. По пътя им се изпречи будка със сладолед. Спряха се, взеха да тършуват из джобовете и да броят колко са им парите. Събраха само за един сладолед.

- Ще купим един и ще си го разделим по равно – предложи Спас.

Продавачката им даде сладолед на клечка.

- Да идем у дома – предложи Мишо – ще го разрежем с нож, за да е точно.

- Да вървим.

На стълбите срещнаха Ира. Очите й бяха насълзени.

- Защо ревеш? – пита Мишо.

- Мама не ме пуска навън.

- Защо?

- Заради сладкото. Не съм го и близнала, а Игор ме наклевети. Май той го е изял, пък аз си изпатих.

- Игор го е изял, то се знае. Дойде да ни се похвали. Ти не плачи. Ела, ще ти дам моята половинка сладолед – предложи Мишо.

- И аз ще ти дам моята половина, нека поне веднъж си близна и ще ти го дам – обеща Спас.

- Не го ли искате?

- Не го искаме. Днес изядохме вече по десет сладоледа – каза Спас.

- Не е ли по-добре да си разделим сладоледа тримата? – предложи Ира.

- Правилно! – съгласи се Спас. – Иначе може да те заболи гърлото, ако го изядеш целия сама.

Отидоха вкъщи и разделиха сладоледа на три части.

- Вкусно нещо! – каза Мишо. – Много обичам сладолед. Веднъж изядох цяла кофа.

- Ами! Все ще измислиш нещо! – засмя се Ира. – Кой ще ти повярва, че си изял цяла кофа сладолед.

- Но тя беше съвсем малка, кофичка! Книжна, колкото чаша...

По Николай Носов

Празните мечтания и фантазии при големите хора са признак на нездрава душевност, бягане от реалността и истината. За децата обаче те са нужни и важни. С тях те преживяват действителността и се подготвят един ден да станат истински моряци, изследователи, пилоти.

А лъжата? Тя е вредна не само за големите, но и за малките. Ражда се от зло и носи само зло. Никое дете не бива да прибягва до лъжа, защото ако детската лъжа сега е малка, то тя с годините ще порасне заедно с него.

 

 

Заради Твоя кръст

Posted in Приказки и разкази.

В този ден не му вървеше. Първо майка му му се скара задето не беше събрал пъзела, а пъзела разпиля братчето му. После, колкото и да се стараеше, не успяваше да построи автомобилчето със строителя. И за капак, татко му отиде на пчелина без него. Така, когато майка му го помоли да й подаде чаша от масата, той се развика:

-          Не мога сега! Трябва да си довърша колата.

Майка му премълча и сама си взе чашата, но, когато приключи с домакинската работа и таткото се върна, тя каза:

-          Емилчо, ела с мен на пазар.

Той първо се намуси, но после взе да се обува. Излязоха, а той спря учуден пред кварталното магазинче:

-          Няма ли да влезем?

-          Не, ще отидем на пазара. Там има по-голям избор.

Всъщност тя искаше да прекарат повече време заедно. А и до пазара имаше голяма църква, където майка му обичаше да посяда в тишината и тъмнината, да размисля и да се моли.

По пътя разговорът не вървеше. Дори чистият въздух, интересните витрини и фактът, че мама върви до него и е изцяло на негово разположение, не го разведриха. Повтаряше си на ум едно и също: „Как можа да ме обвини несправедливо!?” Майка му го познаваше добре и един бегъл поглед от време на време й беше достатъчен, за да прочете мислите му.

Стигнаха пазара. Майка му предложи да влязат първо в храма, за да не шумкат там с тобрички и да не пречат на останалите богомолци с вида и миризмата на зарзават.

-          Ела, да поседнем на тази пейка. Виж колко е приятно тук на пролетното слънчице.

Седнаха, поседяха мълчаливо, майка му се помоли на ум и поде:

-          Днес те обвиних несправедливо. Съжалявам, не бях права. Но медалът има и друга страна. Ти християнин ли си?

-          Да – промълви Емил и издърпа за връвчицата кръстчето, което носеше скрито под блузата.

-          Точно така. Който е християнин, носи кръстче. А какво е претърпял Христос на кръста знаеш ли?

-          Обиждали са Го, взели са Му дрехите, наричали го с обидни думи...

-          Да, а преди всичко това, Го обвинили несправедливо. Помниш ли?

-          Помня – отвърна тихо Емил и още повече се обиди на майка си.

-          А защо Господ Иисус Христос търпял? Знаеш ли? – попита тя и изчака, но отговор не последва. Как да не знаеше! Колко пъти бяха говорили за това. Господ търпял заради нас, за да може ние да имаме отворен път към рая. И тогава той си спомни още нещо. Много по-страшно. Татко му му беше казвал, че винаги, когато правим нещо лошо – обидим другарче, присвоим си играчката му или даже само да му завидим за нея, ако се сърдим... Всички тези неща отново разпъват Христа на кръста. Не каза нищо, но изведнъж личицето му се отпусна, дори грейна. Майка мувидя, но и тя не каза нищо. Стана и предложи:

-          Ела, да запалим свещичка.

Те влязоха в храма. В меката светлина на кандилата високо горе на кръста Бог страдаше и прощаваше, пръскаше сили и благодат. И Емил обеща: „Заради Твоя кръст, ще простя.”

Излязоха, а Емил хвана ръката на мама, целуна я и весело забърбори. Мама го погали и се усмихна. Те  се разбраха без думи.

Автор: Презвитера Майа Дичева