Вън се чу равномерен тропот: циментовият под отекваше стъпките на приближаващи се хора. Стъпките затихнаха пред вратата на нашата килия и мигом след това се чу познатото остро скрибуцане на ключа, който се наместваше в ключалката. Тежката врата с шум се отвори и една едра мъжка фигура се промъкна през нея. Всички „съквартиранти“ се спогледаха сякаш обнадеждени от нещо. Та не беше малко това: един нов човек ще внесе все пак що-годе разведрение в скучната и притискаща затворническа атмосфера. Лека усмивка пробягна по лицата на всички ни.

Новодошлият беше мъж вероятно на средна възраст, с едро, атлетическо телосложение. Без да поздрави, той се спря за един миг до вратата - колкото да обгърне с поглед килията и да потърси място за себе си, после, все мълком, зае къта, що си бе избрал - най-затънтения и отдалечен от прозорците ъгъл, та ние, колкото и голямо да бе желанието ни да видим чертите на лицето му, напразно се взирахме в мрачината.

Няколко минути преминаха в мълчание. Всички бяхме прекъснали разговорите си, заинтересовани от новодошлия. Но интересът ни към него скоро се прекрати. Дори може би някои от нас започнаха да изпитват ненавист към новия „колега“, който не счете за нужно, присъединявайки се към обществото ни, дори да поздрави.

Следващите дни с нищо не се промениха за нас. Никакво разнообразие не вля с мълчанието си новият. Разбира се, ако не се счита това, че мрачният му вид беше предмет на чести, тихо разменяни помежду ни, шеги:

- Сигурно е ням, та не говори.

- Какво шепнеш, като че те е страх да не те чуе: нали виждаш, че е глух. Глухоням е! - извисяваше малко гласа си някой от нас с явната цел с това шеговито предизвикателство да принуди най-сетне сфинкса да проговори.

- Изглежда: ето, не подозира дори, че за него приказваме, - вече сериозно допълваше трети.

Той доста се отличаваше от нас. В пансиона нямаше по-мълчалив и по-тих от него - качества, чужди за времето ни. Той имаше в характера си нещо много симпатично, но при все това, истина бе, че отношението на всички ни към него беше повече насмешливо, отколкото сърдечно. Не, че не го обичахме, но в собствените си очи ние се чувствахме доста много издигнати културно, та считахме за наивност, недостатъчна култура и назадничавост всяка една проява на чувства и разбирания, с каквито са живели вековете преди нас, и с които и той, наш съвременник, живееше. За нас, обладаните от напредничави идеи, неговият консерватизъм можеше да буди само насмешка. Неговите идеи и разбирания ние критикувахме и отричахме без остатък. Защото нашият прогресивен ум не можеше да схване какво ценно и в състояние да насити духа на съвременния човек може да има например в Евангелието, което той усърдно всяка вечер, преди да заспи, четеше и по какво нашата съвременност може да има допир с религията, с която, според нас, науката и културата отдавна са скъсали. За него не бе така. Той усърдно се ровеше в религиозните книги, членуваше в някакъв религиозен кръжок и вземаше дейно участие в него, ходеше в празничен ден на църква - и в това отношение за нас той беше чужд. Ние не можехме да разберем как неговият дух може да се храни и задоволява с такава храна. И затова в неговото лице всякога намирахме един подходящ обект за всевъзможни шеги.

- Ей, Християнино, както ни се пие бира, да би се помолил на Бога да ни пусне от небето няколко бутилки! Ако вярваш, както трябва, Бог ще чуе молитвата ти - нали тъй е според твоята вяра!

Християнинът не се обиждаше. Само леко се усмихваше, без да отговаря обикновено нищо.

Приятели, узнахте ли вестта?
На ангелски крила се тя донесе
и низ поля и къщи се понесе.
Не чувате ли как треви, цветя
и птички пеят в хор: — Христос воскресе!

И слънцето със колко радост грей,
над цъфналите в минзухар поляни!
Там от селцата чуват се камбани,
— Христос воскресе! — всяка громко пей
и всички хора гледат се засмяни.

Архим. Серафим Алексиев