kantrium.com | MySuomi.com | vivaspb.com | finntalk.com

Как да се поучим от обръщането на света Мария Египетска, или за покровите на греха

Posted in Поучения.

Св. Мария Египетска

Покайният пример на света Мария Египетска е толкова многообхватен и поучителен, че светата Църква желае непременно да го запечати в нашите сърца. Защо, освен деня на нейната памет, на нея се посвещава и днешният неделен ден, т.е. Петата неделя на Великия пост, и освен това се предвижда бдение, на което нейният канон се съединява с Великия покаен канон? Изглежда, че има достатъчно основания за това, та да обърнем внимание на нейното обръщане и да се поучим от него. Нека изслушаме този урок.

Аз не ще разглеждам целия живот на преподобната. Ще се спра на първото действие на Божията благодат върху нея, което я пробудило от греховния сън. И ще се спра не за да ви призова към подражание, защото как ще подражаваме на този, който не е от нас, но за да ви покажа как и всеки от нас може и е длъжен да постъпва така, та да получи същата благодат.

Обръщането на света Мария Египетска е необикновено. Вие виждате, че тя изцяло е потънала в греха и на ум не й идва да се отдели от него. Но идва благодатта и със своето поразително действие я пробужда от греховния сън. Пробудена, тя вижда своята гибел и решава да промени живота си. С нея станало същото, както, ако някой би бил потопен в тиня и друг отвън със здрава ръка го извлича от дълбочината на калта и го поставя свободен на твърда земя. Такова е било обръщането на свети апостол Павел и на много други.

Но онова, което спада към особените и извънредни действия на Бога, именно поради това не може да бъде общо за всички. И ако някой, основавайки се на тези примери, би се отказал да се грижи за своето обръщане и от всяко самопринуждение към това, казвайки като че ли на благодатта: ела, вземи ме и ще тръгна, такъв би бил несправедлив и сам би погубил себе си, предавайки се във властта на своето падение. Общият път за всички е: търсете и ще намерите, тропайте и ще ви се отвори. Макар и по тоя път действието на обръщащата Божия благодат да се изразява в поражение (на греха) и сътресение (на стария човек), но то се подготвя чрез личен труд, измолва се, така да се каже, от Господа. Той вижда мъчителния труд и дарява според труда. А в посочените извънредни случаи Той не очаква тоя труд, действа направо, а трудът идва след това. Така Господ действа над Своите особени избраници. Ние пък трябва да вървим по общия път и да принуждаваме сами себе си към обръщане, когато имаме за това благоприятно време и преминаваме спасителни дни.

Как трябва да работим над себе си, за да заслужим тая благодат на обръщането, как да постъпваме и към какво да се принуждаваме, за да покажем на Всевиждащия Господ, че желаем, търсим и жадуваме Неговото спасително вседействие у нас?

Ще ви посоча това накратко. Да вземем човек в такова положение, че му е дошла простата мисъл: наистина, трябва да се заема със себе си и да помисля за поправяне на своя живот. Проста мисъл, но няма налице нито съчувствие, нито желание да последва нейните внушения. Иска само разумът. Но нали, колкото и да иска това разумът, не ще се стигне до дело, докато не се възбуди ревността, енергията на заспалата съвест. Сега ще поведем душата, която мисълта за спасението, като небесна гостенка, е посетила по някакъв начин, към възбуждане именно на тая ревност.

И така, споходила ни е мисълта за изправяне на нашия живот: съвестта ли я е внушила, или Ангелът пазител я е донесъл, да не я отхвърляме, а веднага да се заемем с нея и да започнем да вършим над себе си, така да се каже, операции, които биха дали възможност на тая мисъл да овладее с всички сили нашето същество. В този опит трябва да действаме противно на онова, което върши у нас грехът, изобщо противно на оня порядък от разположения, чрез които човек се задържа в греха. Грехът оплита душата с много мрежи или се скрива от нея зад много покривала, защото сам по себе си той е безобразен и от пръв път може да отблъсне от себе си всекиго. Тези покривала са: най-дълбокото и най-близо до сърцето покривало, състоящо се от самозаблуда, безчувствие и безгрижие. По-горе от него и по-близо до душевната повърхност лежи разсеяността с многогрижието, след което идва най-горното покривало – преобладаването на плътта, изявено във външния ред на живота, наситен с грехове и пороци. Грехът живее в сърцето, оттам овладява цялата душа, прониква в тялото и във всичките ни дела и отношения, и в цялото ни поведение.

И така, нека започнем да сваляме тези покривала едно след друго, за да оголим душата, която е увита в тях, както в земята разкопават пласт след пласт, за да се извади зарито съкровище.

Да започнем с най-горното покривало.

1. Трябва да прекратим навреме привичните дела и общуване, особено ония, чрез които се подхранва страстта към властване над другите. Очи, уши, език – това са най-широките канали на греховната храна. Да ги пресечем чрез вътрешно уединение.

2. След това да се заемем с тялото: да му откажем не само удоволствията, но и презадоволяването му с храна и сън. Така ще смирим плътта, душата ще се освободи от връзките с материята, ще стане по-подвижна, по-лека и по-възприемчива за добрите впечатления. Това именно извършва благоразумният пост.

3. Вътрешното уединение и постът облекчават душата в обръщането й към себе си. Но влизайки в себе си, тя среща там страшно смущение, предизвикано от многогрижието и разсейването на мислите. Грижите ту за едно, ту за друго, ту за трето се трупат в сърцето и не позволяват на душата да се заеме със себе си, не й позволяват да се спре, а все я гонят напред и напред. Трябва да задушим тези грижи, да ги прогоним от душата и сърцето поне сега, през тези дни. Докато това не е направено, никакви по-нататъшни действия върху себе си не са възможни или ще останат съвсем безплодни. Грижата гнети или измъчва сърцето. Но и когато това не става, в главата бродят празни мисли една след друга или една през друга и причиняват там такъв смут, какъвто става при снежна виелица или буря. При такова състояние на душата нищо трайно и твърдо не може да се посее в нея. Затова е необходимо да съберем своите разпръснати чеда – мислите, заедно, както овчарят събира овцете, или както стъклената леща събира разпръснатите лъчи на слънцето и ги обръща към себе си. Това се постига чрез вниманието и трезвеността.

4. Накрая грижите са стихнали, мислите са се успокоили, умът е събран и съсредоточен. Три или четири покривала са свалени. Сега ние стоим пред нашето сърце. Пред нас е нашият вътрешен човек, потънал в съня на безгрижието, безчувствието и заслепяването. Нека започнем сега бодро и да се потрудим усърдно. Започва главното дело – пробуждането от съня.

Преди всичко трябва да побързаме да свалим от очите на ума покривалата, които го държат в заслепение. Защо човек не се страхува за себе си и не се грижи за себе си? Защото не вижда опасността от своето положение. Ако той би видял това, не би останал спокоен, както не може спокойно да седи у дома си оня, който вижда, че къщата е обхваната от пламъци. А човекът грешник не вижда опасността от своето положение затова, защото, по някакво самоизлъгване, му се вижда, че е в задоволително добро състояние. В ума му се прокрадват лъжливи ласкателни представи, които като в мрежа оплитат ума и закриват човека от самия него.

Тия представи, или изтънчени помисли, са твърде много. Например някой казва: "Аз съм християнин" и се успокоява, както иудеите, които казвали: ние сме Авраамово семе, отнася върху себе си християнските преимущества и обетования – без християнството, или придава на името, мястото и облеклото онова, което може да се основава и крепи само на силата и вътрешното достойнство. На друг идва наум неговото видно външно състояние, или бият на очи неговите физически съвършенства – сила и красота и душевни дарби – умствени и естетически и го заслепяват толкова по-силно, колкото повече се отличава от другите. Друг се заслепява от своите качества на благоразумие и предвидливост, особено когато това му е спечелило уважението не само на простия народ. Накрая, друг почива на съзнанието, че не само той е грешен: и този е такъв, и онзи и трети. Лъже себе си, като се успокоява от грешните прояви у другите, като че ли поради многото съгрешаващи грехът се извинява.

Такива и подобни мисли държат в заслепление. Ето защо, като влезем в себе си и съсредоточим своето внимание, трябва да премахваме една след друга тези опори на заслеплението, да разрушаваме тези празни надежди, или тези измислени оправдания на греховете, против които се е молил свети пророк Давид. Нека побеждаваме всяка подобна мисъл с християнско здравомислие. Да се убедим, че нашето християнство нищо не струва, ако ние сме лоши, че нашите съвършенства повече ни осъждат, отколкото да ни оправдават, ако не служат за слава Божия, защото нито уважението на другите, нито техните слабости ще ни помогнат. Разсъждавайки така, ние малко по малко ще обединяваме нашите мисли и ще застанем пред погледа на ума и съвестта, които ще нададат силен вик против нас, особено когато сравним себе си, каквито сме, с това, какво трябва да бъдем, и намерим, че за нищо не сме годни. Ако вследствие на това имаме чувството на страх и опасение за себе си, това е добър признак. Това е предвестие на бягството ни от греха, както разколебаването между войниците предвещава близкото бягство на цялата войска.

Така, заедно със самонаблюдението се поражда самочувствието. Ето защо, като не изоставяме разсъжденията, които разобличават нашето заслепление, след първото движение на духовното чувство трябва да съсредоточим още по-силно нашето внимание върху себе си, за да почувстваме омраза към греха.

Нека си представим по-живо какво представлява грехът сам по себе си. Той е язва, най-лоша от всички язви. Той ни отделя от Бога, разстройва душата и тялото, предава съвестта на мъчение, подхвърля ни на бедствия в живота, в смъртта и след смъртта, заключва рая, хвърля ни в ада. Дано чрез такива мисли в сърцето се породи отвращение към това чудовище.

Ако поставим греха в отношение към дявола, ще видим какъв безобразен другар и господар си придобиваме чрез греха. Дяволът е в спор с Бога. Той като че ли говори на Всещедрия Бог: "Ти всичко им даваш, а те престъпват Твоята воля. Аз нищо не давам, но действам така, че те ми служат неуморно". Той е ласкател. Тук, хвърляйки ни в грехове, той обещава срещу тях някаква сладост, а там – със злобна насмешка ще ги показва за наше изобличение, ако не се покаем. Той се тресе от злобна радост, ако някой попадне в ръцете му. Като си спомним всичко това, дано почувстваме омраза към тоя човеконенавистник и към неговото дело у нас – греха.

Накрая, нека се обърнем към Бога и да разсъдим какво нещо е грехът пред лицето на нашия всезнаещ и вездесъщ, всеблаг и всещедър Промислител и Изкупител. Като се самоизобличим в престъпно невнимание, дързост и неблагодарност към Него, дано възбудим у себе си спасителна жалост и скръб по Бога.

По такъв начин, като вмъкваме в сърцето си едно след друго съкрушаващи чувства: ту отвращение и омраза към греха, ту страх и ужас от началника на греха, ту жалост и скръб за Господа, то малко по малко ще започне да се сгрява и да се раздвижва. Както електрическото поле привежда тялото в състояние на напрежение и възбуда, или както чистият и прохладен въздух го освежава и ободрява, така и тези чувства ще приведат в движение заспалата енергия на деятелните сили и накрая ще разположат човека да се изправи и да се спасява от това опасно положение. Това са първите грижи за спасение на душата. Когато всичко това стане, не бива да се бавим да подействаме върху себе си, и, от друга страна – да гоним от себе си съня на безгрижието. Като напрегнем всичките си сили, трябва и сега да пристъпим веднага към дело, без да отлагаме. Ако отложим, ще стане по-лошо: ще привикнем с греха, той ще се утвърди у нас и повече ще се заплетат обстоятелствата и греховните връзки. Накрая така ще се утежним от греха, че не ще можем дори и да станем, ще преминем предела, зад който може би няма връщане. Нека побързаме!

При това нека помислим и за смъртта. Ние виждаме как хората един след друг си отиват оттук, ще дойде и нашият ред. Като меч над глава, ударът на смъртта е готов да ни порази внезапно. Ще се явим на съд. Нашите дела ще се явят пред Божиите ангели и светии. Там ние ще бъдем сами с делата си. От тях или ще бъдем осъдени, или оправдани. Нека помним, че в рая не се отива с грехове, а адът е запечатан с печата на Божието осъждане. Не е ли време да хвърлим тоя товар, който ни готви такава беда?

За да бъде по-вярно действието на всички тези мисли, ние можем да ги обединим в един образ и носейки го в ума си, той ще действа върху нас отрезвяващо. Представи си, казва свети Тихон, че над тебе е съдът на Божията правда, под тебе е адът, готов да те погълне, пред тебе е смъртта, зад тебе са твоите безбройни грехове, отдясно и отляво са наредени множество злобни врагове. Като се устроиш така мислено, ти постоянно ще слушаш у себе си подбуждащ глас: "Само ти ли ще останеш безгрижен за твоето спасение?".

С тези и подобни разсъждения и действия накрая ще падне и последното покривало на греха, състоящо се от безгрижие, безчувствие и заслепление. Разкрит пред себе си, сега човекът грешник не е безчувствен към своето опасно положение и нерядко чувства желание и стремеж да стане и да върви, но с това още не всичко е свършено. Очевидно тук не достига главното – благодатното съдействие. Трудът е извършен, стремежът е изявен, но всичко това са само опити в усилията от наша страна за привличане на благодатта, а съвсем не е самото дело, което търсим. Търсим и чукаме – а дарът е в ръцете на Подателя, Който разпределя всекиму. И тъй, при грижливо употребяване на посочените средства, ние можем да очакваме Божието посещение, което, макар винаги да е готово, никога не идва по наше решение. Поради това трябва да се поставяме в такива обстоятелства, в каквито е привикнала да действа благодатта, за да й съдействаме и ние. Да посещаваме светите храмове и да участваме в свещенодействията, да четем и да слушаме Словото Божие, да беседваме с богобоязливи хора, да се трудим и, главно, да се молим. Да се молим и в храма, и у дома, принуждавайки, така да се каже, неотстъпно Щедродарителя да ни обдари, като с насъщен хляб, с благодатната помощ за спасение. Така да се трудим с усърдие, да търсим и ще намерим. Така да тропаме и ще ни се отвори. Спасителят Господ ще види нашия труд за спасение и ще изпрати Своята спасителна благодат, която, слизайки, ще разкъса всички нишки на греха и ще даде на душата свобода да тича по Господния път. С други думи, идва това, което е било дадено даром на света Мария Египетска.

Какво трябва да вършим след това, ще ни научи самата посетителка на душите, както е научила Мария Египетска, както научава всекиго, който се удостои с нея и й се подчини.

Съдейки по всичко, което е необходимо да извършим над себе си, за да придобием тази подбуждаща към обръщане благодат, можем да се убедим, че най-благоприятното време за това са светите пости, най-вече Света Четиридесетница. Това е съкратена програма на един целесъобразен пост. Именно затова ни се сочи примерът на света Мария Египетска сега, през време на поста, та спомняйки ни за нея, да ни насочи към грижлива преценка – постили ли сме и извършили ли сме това както трябва? Ония, които са постили както трябва, ще се чувстват оживени, напрегнати, устремени към усилия в делото на спасението. Това е и неговата цел – или да придобием благодатта, или да си възвърнем загубената, или да усилим нейния огън, започнал да гасне, а не само да походим на църква и да попостим. Нужен е и този външен ред, но главното е в промяната на вътрешното настроение. Удостоил ли се е някой с това, нека да благодари на Господа, не се ли е удостоил, да бодърства.

Нека пристъпим към спасителния път на труда над себе си и ще получим. Господ е близо. Нека и ние да се приближим към Него и непременно ще стане съединяване между любвеобилния Господ и нашата душа, създадена по Негов образ и подобие, търсена от Него и желан от нея. Амин.

Из Творенията на Светителя Теофан Затворник (1815 - 1894)

Благовещение на Пресвета Богородица

Posted in Поучения.

 
Когато се изпълнило времето и дошъл часът за избавление на човешкия род чрез Боговъплъщението, трябвало да се намери чиста, непорочна и свята девица, достойна да стане майка на безплътния Бог, която щяла да послужи за делото на нашето спасение. И такава девица се намерила - с непорочна чистота, най-чиста сред чистите, най-свята - пречистата и преблагословена Дева Мария, рожба на светите богоотци Йоаким и Анна, плод на родителски молитви и пост, наследница на царски и архиерейски род. Бидейки на свято място, в Соломоновия храм, самата Тя трябвало да бъде одушевена Божия църква. В храма, в светилището, в Светая Светих, влязла Тази, Която щяла да роди най-святото от всички светии Слово"'. От висотата на славата на Своето царство, Бог видял смирението на Своята рабиня и Я избрал, предизбраната от всички родове за Майка на Своето предвечно Слово.
 
От достоверните свидетелства на светиите научаваме, че още преди архангелското благовещение по тайнствен начин Й било предвъзвестено, че ще послужи за въплъщението на Бог Слово. Като прекарала в храма около дванадесет години, Пречистата Дева се упражнявала не само в непрекъснато богомислие и молитва, и в ръкоделие, но и в четене на Божествените книги, назидавайки се в закона Господен ден и нощ. Светите Епифаний и Амвросий пишат за Нея, че се отличавала с необикновен ум, усърдно четяла и изучавала Божественото Писание.
 
Веднъж, когато била застанала на среднощна молитва, както имала обичай, и възнасяла към Бога тези свои пламенни желания, внезапно засияла необикновена светлина, която я озарила. От светлината се раздал глас, Който й казал:
 
- Ти ще родиш Моя Син!
 
Невъзможно е да се опише радостта, която преизпълнила светата Дева, и чувството, с което Тя се поклонила до земята, въздавайки на Бога Творец своята благодарност. Тъй Господ погледна унизеността на рабинята Си". Тази, която от любов към Бога желаела да служи на чистата Майка на Месията, се сподобила сама да бъде Негова Майка и Владичица на всяко създание. Тя получила това откровение на дванадесетата си година, две години преди обручението си, и пазила тайната до самото възнесение Господне. Разбрала, че девическата й утроба ще послужи за тайнството на зачатието и чакала времето, когато ще се изпълни това.
 
По свидетелството на свети Евод били изминали единадесет години и започнала дванадесетата от пребиваването на Пресвета Дева в Соломоновия храм, а според Георги Кедрин Тя била на четиринадесет години, когато архиереите и свещениците взели да я наставляват по обичая на закона да се омъжи, като другите девици, след като напусне храма. Тя им отвръщала, че още от пелени е обречена на Бог, че Нему е обещала да съхрани девството си и затова не може да се съчетае със смъртен. Нищо на света не било в състояние да я принуди да встъпи в брак, тъй като била посветила девството си на Своя безсмъртен Бог.
 
Архиереите се удивили на този обет, непознат дотогава, тъй като на земята още нямало девица, обещала пред Бога да съхрани завинаги девството си, и Тя била първата. Тогава започнали да се съветват как да постъпят. Не искали да Я оставят да живее при храма, нито да Я пускат зад вътрешната завеса, но в същото време не смеели да венчаят с мъж девица, която се е обещала на Бога, и недоумявали как да Й устроят богоугодно безбрачен, девически живот, без да прогневят Господа. За тях и едното, и другото било голям грях: да се принуждава за брак девица, която е дала обет за вечно девство пред Бога и да се държи в Светая Светих съзряла вече девойка. Свети Григорий Нисийски казва по този повод: Докато била още малка, иереите Я пазели, така както Самуил в храма, но когато достигнала съвършена възраст, те започнали да се съветват какво да правят с Нея, за да не разгневят Бога". Църковният историк Никифор Калист говори:
 
"Когато светата дева станала на възраст, свещениците се събрали на съвет как да Я устроят, за да не се окажат оскърбители на Нейното свято тяло, понеже се опасявали, че ще извършат светотатство, ако омъжат и подчинят на съпружеския закон Тази, която винаги е принадлежала единствено на Бог. Същевременно казвали, че не подобава на девица на нейните години да пребивава в светилището, че законът не допуска това, че е недостойно и неподобаващо за светинята."
 
Застанали пред кивота на завета, помолили се усърдно, както разказва блаженият Йероним, и получили от Господа отговор да търсят достоен мъж, на когото да бъде поверена девицата под формата на брак за съхраняване на непорочното й девство. Що се касае до това, как да намерят мъж, съветът Господен бил следният: да съберат безбрачните мъже от дома и потомството Давидово и да оставят жезлите им в олтара, и чийто жезъл разцъфти, на него да се повери светата дева.Настъпвал празникът Освещаване на храма, въведен от Макавеите.

Житейскят ни кръст

Posted in Поучения.

"Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, 
да вземе кръста си и Ме последва" (Мат. 16:24)

На всекиго от хората е отсъдено да носи - кой по-лек, кой по-тежък кръст. Затова днес, когато се празнува Въздвижението на животворния кръст Христов, Евангелието ни напомня думите на Спасителя за доброволното носене на нашия житейски кръст.

Но какви са нашите кръстове, от какво се състоят те? - Много и разнообразни са техните съставни части. Преди всичко, животът е пълен с недъзи, болести, скърби и страдания. Трудовете, грижите за насъщния, изпитанията и бедствията, които всеки човек като член на семейството и обществото е принуден да понася, също тъй са обикновени елементи в житейския кръст.

Ала особено тежък бива той за едни, които на всяка стъпка срещат огорчения, несполуки и злополуки. Други недостойно изгубват имот и богатство и биват осъдени на бедност и нищета. Трети внезапно изгубват и погребват мили на сърцето си синове или дъщери, изобщо близки, от които са очаквали радост и утеха и които сега през целия си живот оплакват. Четвърти са принудени да се грижат за недъгави и сакати или пък да носят срама и позора на неблагонадеждни и морално паднали членове от семейството. Пети се измъчват от съпружески недоразумения, раздори и недоверия, които често пъти биват непоносимо бреме...

Ето, това са само някои от безбройните елементи, от които се образуват житейските кръстове на хората. И всеки от нас може да види и познае от какво и какъв е неговият малък или голям кръст.

И тоя кръст ние често пъти сме принудени да носим през целия си живот. Не е ли това една жестока пречка за свободния полет на нашата душа? Да, но то е заслужено! Небесното правосъдие е безпристрастно. Бог не иска страданието и смъртта на хората. И за да ги опази от това, Той чрез Спасителя им е изпратил семето на вярата и любовта, на правдата и братството. Плодовете от това семе могат да премахнат игото на кръста.

Посяхме ли и сеем ли ние това спасително семе в сърцата си? Сеем ли го в сърцата и душите на нашите деца? Разнасяме ли го между нашите ближни, из нашите учебни заведения и обществени учреждения? За нещастие, това се върши твърде малко или дори никак. Прави се и нещо по-лошо. Тия благодатни семена се потъпкват, оскверняват се съзнателно, заменят се със семената на безверието, омразата, егоизма, неправдата и покварата.

Ала щом ние допущаме и дори помагаме да се засява цялата ни земя с остри тръни, можем ли да ходим по нея, без да се нараним? Щом ние с груби си егоизъм, с ненаситната си алчност и с моралната си поквара привличаме бедствието и злополуките в нашето отечество, можем ли да избегнем техния ужасен гнет? Щом не си даваме труд да развием и възпитаваме добрите качества в сърцата на нашите деца, можем ли да избегнем срама и позора, когато те, възмъжали, вършат мерзости и престъпления?

И тъй, за тежестта на нашия житейски кръст ние сме допринесли и допринасяме твърде много. Повикът за помощ и облекчение се засилва. Ала никой не се обажда. Отзовава се, както винаги, само Христос чрез Евангелието Си и милостиво призовава и казва: който иска да му бъде лек житейският кръст, нека се отрече от себе си, да вземе тоя кръст и да следва подир Мене.

Ние и сега носим кръста си; но го носим по неволя, без съзнание и смирение, без да следваме с вяра подир Христа. Ала тъй облекчение не може да се получи. Защото тежестта на нашия кръст е заслужена. Потребно е да съзнаем колко много сме допринесли за тежестта на тоя си кръст, да се разкаем за греха си, да се отречем от егоизма си, да вземем кръста си и доброволно да тръгнем подир Христа. Потребно е да се отречем от себе си, от порочните желания на сърцето, и да опрем нашия кръст о спасителния кръст Христов, който ще влее в нас сила от вяра, любов и надежда. Защото, колкото и да е тежък нашият житейски кръст, носен по стъпките на Спасителя, той ще се обърне в спасително оръдие за нас. В противен случай облекчение няма...

Нека почнем ревностно да сеем навред спасителното семе на вярата, правдата и братолюбието. Да сеем това благотворно семе в сърцата на младежта и в сърцата на нашите ближни. Защото само плодовете на това семе могат да облекчат тежестта и на най-големия житейски кръст. Те могат да привлекат върху нас и чудотворната сила на Христовия кръст, която да ни крепи и пази от всички беди и напасти сега и вовеки веков. Амин.

†Видински митрополит Неофит, из "Проповеди", 1921 година

144 години от гибелта на Васил Левски

Posted in Поучения.

Обесването на Васил Левски

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

ХРИСТО БОТЕВ (1876 г.)

Поклон пред Апостола на българската свобода!

 

Успение на св. Кирил Славянобългарски

Posted in Поучения.

Чества се на 11 май, заeдно със св. Методий и на 14 февруари - Успение на св. Кирил Славянобългарски

(† 14 февруари 869 година)

Според известното кратко житие на Константин Философ, наречен в монашеството Кирил, произхождал от знатни родители Лъв и Мария, солунски славяни. Високото положение на бащата и богатите дарования на момчето отворили вратите на знаменитата Магнаурска школа в Цариград, където Константин учил заедно с децата на византийските царе и боляри под ръководството на известни учители и на учения Фотий, бъдещия цариградски патриарх.

Завършил образованието си с прозвището Философ, той бил назначен за патриаршески библиотекар и преподавател по философия. На него били възлагани и разни поръчения от обществен характер. Отегчен от суетата на тоя свят, Константин избягал тайно в манастира на малоазийския Олимп при своя брат Методий, където именно извършил в пост и молитва приснопаметното си дело – да създаде славянска азбука и да преведе свещените книги на Православната църква на езика на солунските българи.

Облечен в такова всеоръжие, той с брата си бил изпратен от византийския император Михаил ІІІ в славянските страни Моравия и Панония, за да спечели за християнството тамошните славяни чрез бащиния им език. Но чувствително били засегнати интересите на местното германо–латинско духовенство. То било враждебно настроено към славянския език и започнало борба против тях.

На двамата братя – славянски просветители се наложило да се отправят в Рим и да защитят своето дело от враговете пред самия римски папа.

В Рим Константин Философ тежко заболял; бил постриган в монашество с името Кирил и подир 50 дни починал на 14 февруари 869 година. Сам папа Адриан извършил погребението му в църквата "Св. Климент Римски".

Житието на св. Кирил било написано от св. Климент Охридски при непосредствено сътрудничество на св. Методий, Моравски архиепископ, брат на св. Кирил.

Службата му е много древна. Тя се е запазила до нас в 12 ръкописа, най-старите от които са от ХІ век.

 

© Жития на светиите, Синодално издателство, 1991 година.

източник - http://www.pravoslavieto.com/