Богоносецът св. Игнатий е първият свети Отец и Учител на Църквата, както и първият след апостолите Велик богослов на православното учение. Истинността, непосредствеността и увереността в словата му говорят за един наистина апостолски мъж.

С богословието на св. Игнатий Църквата навлиза в един нов етап - етап на обосноваване и разглеждане на църковните проблеми не само от практическата им страна, но предимно от богословско гледище. С други думи, в негово лице се заражда онази църковна тактика, която ще важи за цялото посетнешно развитие на Църквата: наболелите църковни проблеми да се решават чрез усилието истината в тях, която следва да бъде търсена при дадена болезнена ситуация, да бъде богословски изразена. Именно в лицето на св. Игнатий Църквата надживява стадия на лесните нравствени поучения и морализма от времето на юдаизма и елинизма. Нещо повече, св. Игнатий показва, че богословът християнин може да се ползва от езика на съвременния си културен климат (юдаизъм, гностицизъм, елинизъм), без да се повлиява съществено от него. Защото православното богословие има свой специфичен път, който е път с дадени предпоставки и целеустременост, които именно трябва да се търсят и поставят при разкриването на църковната истина по даден въпрос.

Св. Игнатий Богоносец, а чрез него и Църквата, окончателно приключва с влиянието на юдаизма и полага началото на едно ново богословие ­ - Църковното богословие, което вече приключва със схоластичното анализиране на понятията и тематиките.

Богословски принос
В богословието на св. Игнатий могат да бъдат различени три основни момента: а) богословие на епископското служение; б) богословие на църковното единство и в) богословие на евхаристийния реализъм, т. е. за реалността на връзката между вярващия християнин и Господ Иисус Христос, която в св. Евхаристия достига своята най-върхова точка.

По времето на св. Игнатий много вярващи не са смятали за нужно да участват в св. Евхаристия, която поместният епископ отслужвал. Те се съмнявали в автентичността и изключителността в служението на поместните епископи и съответно си създавали групи с тяхна си евхаристия. По този начин, епископът и неговото служение в Църквата се превръщали само в някакво повърхностно звание, лишено от всякакво богословско основание и изключителност. Този проблем бил особено наболял и съществувал още от времето на св. Климент Римски.

Св. Игнатий като поставя богословски този проблем, той свързва автентичността на св. Евхаристия именно с епископа, който е така "свързан" с Христос, както трябва да са свързани епископът и вярващите. Епископът е незаменяем, защото е "образ на Отца" (Послание до Тралийци 3:1). Епископското служение е продължение на делото на Господ и апостолите.

Епископът е осезаемото и реално средоточие на църковното единство. Връзката с епископа е предпоставка за единението на човека с Бога и същевременно е и доказателство за наличието на това единение. Доказателството, че даден човек принадлежи към Църквата.

Ако няма единение на вярващите с епископа, тогава няма и "съборна (вселенска, от гр. καθολικην) Църква" (вж. Смирн. 8:2). Св. Игнатий е първият църковен писател, който използва термина "съборна (вселенска) Църква", както и термините "християнство" (Магн. 10:3) и "Евангелие" (Смирн. 7:2 и др.) като единно понятие за четирите текста на св. евангелисти.

Богословското дело на св. Игнатий е значима и дръзновена стъпка в хода от живота на Църквата. Тук вече ясно и пълно се посочва църковната йерархия - ­ за първи път се явяват отделно разгледани епископът, презвитерът и дяконът. А и христологията при светия Богоносец е по-дълбока и пълна. Като цяло богословието на св. Игнатий концентрира в себе си богословския дух на св. ев. Йоан и на св. ап. Павел. Но при него то се доразвива и към богословие за единението с Господ Христос, както и към богословие на мъченичеството.

За отбелязване е, че първият св. Отец и Учител на Църквата ­ св. Игнатий Богоносец, е и първият църковен писател, който поставя своето богословие, богословското си учение, в пряка зависимост от Божието просветление и ръководство. Св. Игнатий изразява своето мнение по сотирологични въпроси само "ако Господ ми открие" (Ефес. 20). Така например, той уверява и филаделфийци, че всичко онова, което им е говорил за единството с епископа, му е открито от Дух Светий (Фил. 7).

Житие
Рядко се случва историческата памет да запази толкова малко за един толкова велик мъж. Посланията на св. Игнатий са почти единственият източник за неговото житие, освен относителния принос на Евсевий и на значително по-късното "Мъченичество на св. Игнатий".

Св. Игнатий е роден в Антиохия, сега незначително селце на име Антакия, в източната част на Турция, близо до Сирия. Той бил вторият епископ на Антиохия. Епископството му започва от 70 г. сл. Р. Хр. За личното му познанство с апостолите няма никакво съмнение. Текстовете, които са останали от него, издават не само добро образование, но и значим писателски талант с явна наклонност към поетичното слово.

В Антиохия св. Игнатий е имал възможността още като младеж да се запознае с водещите философски и религиозни течения на своята епоха. На каква възраст обаче той е станал епископ, не се знае. Но е сигурно, че неговият авторитет и духовната му власт надхвърляли Антиохия, разпростирайки се върху цяла Сирия, а неговата известност била още по-голяма. Това личи от голямото уважение и безкрайното доверие, което му оказвали както малоазийските, така и римските християни. Безспорното е, че ставало въпрос за епископ с вселенски авторитет.

При гоненията на римския император Траян срещу християните св. Игнатий бил заловен и осъден на разкъсване от зверове в римския Колизей. Той бил закаран в Рим от група войници, които сам нарича "леопарди".

По време на пътуването си правил почивки в малоазийските градове Филаделфия, Смирна и Троада, откъдето продължил през Филипи, Дирахион (слав.ез., Драч, Албания) и Бриндизи (Италия). В Колизея в Рим след като отправя горещи молби към местните римски християни да не попречат на мъченичеството му, той станал жертва на зверовете през 108 г. сл. Р. Хр.

Произходът на името Богоносец, което и сам св. Игнатий използва за себе си, не е напълно изяснен. Според Свещ. Предание той е Богоносец, защото е онова дете, което Господ вдигнал на ръце като пример за невинност (Мат. 18:1) и още защото при мъченическия му подвиг християните видели на гърдите му издълбано името на Господ Иисус Христос. Очевидно е обаче, че той се самоназовава "Богоносец", защото е изживявал по изключителен начин своето реално общение с Христос и имал ясно съзнание за това.

Православната църква чества паметта му на 20 декември.

Творения
Св. Игнатий е написал 7 послания, и то в края на живота си. Други не са останали. Неговата реч е някъде лирична, а другаде драматична; на места е хармонична, а на други ­ - несвързана; някъде е ясна, а понякога - ­ прибулена от сирийски идиоми. Но се знае, че той при всички случаи не е имал никакво време и възможност за филологическа обработка на писанията си. Светият Богоносец е писал под силно външно и вътрешно напрежение - ­ окован, на път за мъченическата му смърт в Рим.

Посланията са писани по време на престоите му в Смирна и Троада. Пръв техен свидетел става св. Поликарп Смирненски, който ги изпраща (без онова до Римляни) на Филипяни.

 автор: Ставрофорен свещеноиконом РОМАН АРНАУЧКОВ

Словото стана плът – Синът Божий, Събезначалният на Бог Отец и Светия Дух, стана Човек като се въплъти от Светия Дух и Дева Мария.

Какво дивно, страшно и спасително тайнство!  Безначалният прие начало като Човек, Безтелесният стана плътоносец, Бог стана Човек без да престава да бъде Бог! Непристъпният, от Когото треперят Серафимите и пред Когото Херувимите закриват лица, стана достъпен за всички като прие образ на раб.

Защо и заради какво е това снизхождение на Твореца към Своите  престъпни творения? Какво е това снизхождение към човечеството, което по своя воля отпада от Бога – от Своя Творец? Всичко това е поради величайшето и неизречимо милосърдие на Владиката към Своето създание, защото Той не можеше да гледа целия човешки род, създаден от Него обдарен с дивни дарове, да бъде поробен от дявола и да бъде обречен на страдания и мъка.

Словото стана плът, за да направи нас земните небесни, а грешните – свети! За да ни въздигне от тление към нетление, от земята на небето и от робството на греха и дявола да ни възведе в славната свобода на чеда Божии! Да ни въздигне от смъртта към безсмъртието и да ни направи Синове Божии, поставяйки ни на престола като царски деца.

О, безмерно Божие благоутробие! О, неизречима Божия премъдрост! О, чудо поразяващо не само човешкия, но и ангелския ум!

Да въздадем слава на Бога! Защото с пришествието на земята на Сина Божий по плът, Който принесе Самия Себе Си в жертва за грешния човешки род, вместо проклятието, което бе изречено в началото от Бога, на вярващите в Него се дарува благословението на Небесния Отец! На осиротялото по причина на греха човечество се дава осиновление и обещание за наследството на вечния живот като отново му се връща Небесния Отец чрез тайнството на духовното възраждане – кръщението и покаянието.

Хората се избавят от най-мъчителната и смъртоносна власт на дявола, от терзанията на греха и всички страсти, а човекът се обожествява заради безмерното милосърдие на Божия Син, защото му се прощават греховете седемдесет пъти по седем! Грешниците са помилвани, нечистите са очистени, осквернените се освещават, немощните се изцеляват, а на обезчестените се дарува безмерна чест и слава!

Помрачените са просветени с Божествената светлина на благодатта и разума, а на човешкия ум е даден Божий разум, защото „ние имаме ум Христов“ (1 Кор. 2:16) както казва свети апостол Павел. На човешкото сърце е дадено сърце Христово; тленното е обезсмъртено; голото и изпонараненото от греха и страстите е украсено с Божествената слава; гладното и жадното е наситено и утолено с питаещото душата и укрепващото Слово Божие и с пречистото Тяло и божествена Кръв Христови! Безутешните са утешени, а насилваните от дявола са избавени и се избавят!

А какво се изисква от нас, братя и сестри, за да се възползваме от цялата тази благодат, принесена нам свише на земята от Сина Божий?

Нужно ни е на първо място вяра в Сина Божий, в Евангелието или в небесното учение. Истинско покаяние за греховете и изправление на живота и сърцето, общение в молитвите и тайнствата, знание и изпълнение на Христовите заповеди. Нужни са ни добродетели – християнско смирение, милосърдие, въздържание, чистота и непорочност, простота и незлобие на сърцето!

Да принесем тези добродетели, братя и сестри, като дар на Родилия се заради нашето спасение вместо злато, ливан и смирна, които му принесоха влъхвите като на цар, като на Бог и като на Човек, дошъл да приема смърт заради нас човеците! Това ще бъде най-приятната жертва от нас за Бога и за Младенеца Иисус Христос! Амин!

Източник: Прот. Йоанна Сергиева (Кронштадского). Солнце Правды. О Жизни и учении Господа Нашего Иисуса Христа. Санкт Петербург, 1902, с. 4-6.

Превод от руски език: Костадин Нушев

Чества се на 12 декември

Св. Спиридон бил един от великите светители и чудотворци на IV век. Той се родил на остров Кипър от прости родители и сам, както съобщава неговият житиеписец, бил винаги прост по нрав, смирен по сърце и благ по живот. От детинство бил овчар. Като станал пълнолетен, той се оженил, но скоро овдовял и започнал да употребява целия си имот за помагане на ближните, които обичал искрено, както заповядал Господ: хранел бедни и сираци, приемал радушно странници.

Господ му помагал в неговите добри дела, като му дарувал сила по чудесен начин да изцерява болните.

В царуването на император Константин Спиридон бил поставен епископ в гр. Тримитунт, на остров Кипър.

Скоро Спиридон се прославил с чудотворната си дарба. Постоянно при него идвали болни за помощ и изцерение; царете му оказвали почит, но всичко това не подействало върху смиреното сърце на светителя. Той знаел, че земната слава е нищожна. Да угоди на Бога било винаги негова единствена грижа. И в епископския си сан той запазил своите прости обичаи: избягвал всякакъв разкош, продължавал да се занимава със земеделие и сам заедно с жътварите жънел своите ниви; във всяко време бил достъпен за бедните, като употребявал за подпомагане всичко, което имал - давал помощи и съвети, поучавал с прости думи, пълни с любов и божествена мъдрост. Всички нещастни отивали при св. епископ с твърда надежда, че непременно ще намерят у него съчувствие и помощ.

Във време на Спиридоновото светителство веднъж на острова настанала голяма суша, от която изсъхнали всички плодове и посеви, и настъпил голям глад. Жителите прибягнали до молитвите на епископа, и на другата година се получило чудно плодородие и изобилие на всичко. Но след няколко години гладът пак довел до отчаяние бедните жители на острова. Някои от богатите пък се радвали, понеже по време на плодородието събрали грамадни запаси и сега могли да се надяват да ги продават на по-изгодна цена. Един богат търговец закупил от друга страна голямо количество жито. Когато корабите му пристигнали, той заповядал да сипят всичко в хамбарите му, за да продава по-скъпо, когато гладът се усили. Това време скоро настъпило. Търговецът получавал големи печалби, но не искал с нищо да помогне на бедните си съграждани. Един бедняк дошъл при него и настойчиво молел за малко жито, за да не умре от глад със семейството си. Той му отказал немилостиво. Нещастният дошъл при св. Спиридон и със сълзи му разказал за крайната си сиромашия. "Не плачи - казал светителят, който имал пророчески дар, - защото тъй говори Дух Свети: утре твоята къща ще се напълни с храна, а богатият ще те моли и ще ти предлага пшеница даром". В същата нощ буря с проливен дъжд разрушила хамбарите на богатия търговец и водите, като се разлели, разнесли неговите огромни запаси. Търговецът в отчаяние молел жителите на града да му помогнат да спаси поне част от имуществото и като срещнал бедняка, комуто отказал да помогне, молел го да вземе толкова, колкото му е нужно. Той разбрал, че бедствието му е пратено от Господа като наказание за жестокосърдечието му.

Просветен от Св. Дух, Спиридон узнавал тайните помисли и прегрешения на хората. Такава прозорливост му помагала да поучава чрез чувства на любов и милосърдие към ближните.

Св. Спиридон взел участие в Първия Вселенски събор (325 г.), свикан в Никея за осъждане лъжливото учение на Арий. Някои епископи, знаейки, че Спиридон не е изучавал науки, се стараели да го отклоняват от прения с привържениците на Арий, понеже се бояли, че няма да съумее да защити и обясни истинското учение. Но Спиридон имал това, което не може да даде земната мъдрост: той имал твърда и жива вяра. В него действал Св. Дух, Който учи на всяка истина и затова неговите прости думи силно действали на Ариевите привърженици. Те разбрали истината и се отричали от заблужденията си. В думите на Спиридон те чувствали непреодолима сила, с която не могли да се борят.

Веднъж император Констанций, син на Константин Велики, бидейки болен, видял насън, че Спиридон може да го изцери. Той го повикал, и действително Господ изцерил царя чрез молитвите на светия епископ. Констанций поискал богато да го награди и му предлагал много пари, но светителят се отказал от даровете и казал на царя: „Което направих за тебе, направих го от любов; от любов към тебе преплувах морето и предприех труден и далечен път; а ти за моята любов искаш да ми заплатиш с пари, които са извор на всякакво зло и вражда”. Но царят настоявал и тогава Спиридон, като взел от него парите, веднага ги раздал на бедните. Той много говорил на царя за неговите задължения, убеждавал го да помни благостта и милостта Божия, да бъде добър и милосърден към поданиците си, да вниква в техните нужди и да изпълнява справедливите им просби.

Спиридон забелязал веднъж в ученика си желание за земно богатство и му казал: „Какво ти все за суетно мислиш като желаеш земно богатство, ниви и лозя? Всичко това няма истинска цена и измамва човека, като привлича неговите мисли и желания. Можем ли ние да мислим за това, когато знаем, че на небесата имаме нетленно богатство, дом неръкотворен? Търси онова богатство, което никой няма да ти отнеме, което няма да мине от тебе у друг, но вечно ще принадлежи на тебе, щом веднъж го придобиеш!”

Прославен чрез много чудеса, които били знакове на проявената към него Божия милост, св. Спиридон остарял. Веднъж като жънел своята нива, почувствал се недобре и казал на жътварите, че му е дошло времето да замине при Господа. След няколко дни, като дал съвети на окръжаващите го да обичат Бога и ближния, той предал Богу чистата си душа около 350 г. Погребали го в Тримитунт. На гроба му, към който вярващите пристъпвали с благоговение, се извършвали много чудеса. Светите му мощи били пренесени в Цариград към средата на VII век, а към времето на турското завоевание на Цариград те били пренесени в Керкира (остров Корфу), където са запазени и досега в нетление.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година