28 февруари 2016 г. - Слово на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай по повод Международния ден на хората с редки болести

  Както в църковния, така и в гражданския календар, а дори и в личния годишен календар на всеки един човек, има събития и личности, които биват почитани с по-голяма тържественост, с по-голям акцент върху тях. Ако са отдавна отминали, то целта на тяхното отбелязване е да ни се припомни примера на великите личности, участвали в тях, или по думите на св. ап. Павел, имайки пред очите си техния живот, да подражаваме на вярата им, да подражаваме на добрите им и съзидателни дела. Или да си вземем поука от отминалите събития, за да не ги повторим, ако резултатът от тях е бил отрицателен, както за отделния човек, така и за обществото, а и за света като цяло.

   В настоящия случай, влизането в гражданския календар на такъв ден, какъвто ни е събрал в митрополитския храм „Св. Марина” – Международен ден на редките заболявания, има за цел да ни научи да се вглеждаме в света и хората около нас. От дефиницията за редките заболявания научихме, че те са животозастрашаващи или хронични инвалидни заболявания със слабо разпространение и висока степен на сложност. Това ще рече, че на фона на общата численост на населението на земята, броят на страдащите от такива заболявания е много малък. Така, и много малък брой хора, освен самите болни, близките и приятелите им и лекуващите ги лекари, знаят за тях. Така, този специален ден се превръща в един вик към онези, които се хранят с рожковете на егоизма, самолюбието и самодостатъчността. Един вик, който иска да ни покаже, че истинският живот не е този, който ни показват лъскавите реклами, а този, в който стотици хора - далеч от светлината на прожекторите, живеят, трудят се, радват се и скърбят, търпеливо носейки кръста на тежки болести и изпитания.

   Отбелязва се този ден и така. В уречен час, хиляди хора по цялата земя ще издигнат ръцете си нагоре към небето. Това е благороден жест на солидарност, жест на надежда. Но защо към небето? Защо през цялата човешка история хората са издигали ръце, очи и глас към небето, търсейки оттам помощ свише.

   Оттам, преди повече от 2000 г., слезе и прие човешки образ Лекарят на лекарите, чрез Когото хромите се изправяха от болничните си легла, проглеждаха слепи, глухи започваха да чуват, дори мъртви възкръсваха – Господ Иисус Христос.

   Божията помощ и подкрепа търсим, и сега събрани заедно на молитва, в Митрополитския храм „Св. Марина”, издигнали сърце и молитвени гласове нагоре. Търсим и нещо друго, което в никакъв случай не бива да смятаме за маловажно. Търсим утеха. Мнозина смятат, че ако Църквата и вярата не могат да им дадат мигновено изцеление, нищо не им дават. Но това не е така. Защото Божията утеха не само ни успокоява за малко, но напротив, дава духовни сили да продължим напред, активизира волята за живот, творчество и градивност. Нека не мислим, че силните на деня са онези, които демонстрират физическа сила, власт и материално благополучие. Не – силните на деня, истинските герои са тези, които тихо и незабележимо носят кръста си, претърпявайки докрай.

   Въоръжени с несъкрушимото оръжие на сърдечната молитва, издигаме и сега ръце и сърце нагоре към небето, от където ще ни помощ дойде, за да молим Всеподателя Бог да дарува изцерение и утеха, да даде сили на всички онези, които носят на плещите си кръста на тежки редки заболявания. Да даде сили и на близките им да бъдат за тях съносители на този кръст, така както Симон Киринеец е помогнал на Самия Господ Иисус Христос, при носенето на кръста Му към Голгота.

   Никой не бива да унива, а да търси и вярва на Онзи, Който е казал: „Ще повика към Мене, и ще го чуя; с него съм в скърби; ще го избавя и ще го прославя…ще му явя Моето спасение” /Пс. 90:14-15/. Амин.