14 декември 2014 г. - Слово - Приветствие
СЛОВО - ПРИВЕТСТВИЕ НА ПЛОВДИВСКИЯ МИТРОПОЛИТ НИКОЛАЙ ПРИ ПОСЕЩЕНИЕТО НА НЕГОВО СВЕТЕЙШЕСТВО ПАРИАРХ НЕОФИТ И СВ. СИНОД НА БПЦ В ЕПАРХИЙСКИЯ МАНАСТИР „СВ. СВ. КИРИК И ЮЛИТА” АСЕНОВГРАД
Как да не се изпълват сърцата ни с благодарност, умовете ни с благоговение, а очите ни с радостни сълзи, когато виждаме в този дом Божий самият Български Патриарх, заобиколен от истинско Христово войнство от митрополити, епископи, архимандрити и свещенослужители на Светата ни Православна Църква. Няма спомен в аналите на този манастир да му е била оказвана такава чест и такова внимание. Но този манастир, Ваше Светейшество, е заслужил тази чест, защото я е изстрадал. Както са я изстрадали и стотиците хиляди и милиони християни от близо и далеч, които за няколко десетилетия бяха лишени от неговата благодат. Но които не са престанали да се молят пламъкът на вярата отново да бъде разпален сред тези стени.
Благодарим Ви коленопреклонно Ваше Светейшество, за това, че лично помагате този пламък да се разгаря все по-буйно и чрез сиянието си да благовести, че Христовата Църква в България е жива, а молитвите на нейните членове са силни и действени.
Имах вече възможността да кажа и се надявам, че няма да е неуместно да повторя, че фактът, че този манастир беше възвърнат на Българската Православна Църква е едно истинско тържество на прославието и справедливостта. Фактът, че сме днес тук, фактът, че Негово Светейшество Българският Патриарх е тук, е доказателство, че има справедливост, има морал и има надежда.
Ваше Светейшество, възлюбени архипастири и пастири на светата ни Църква
Скоро след като поех отговорността да бъда Пловдивски митрополит посетих този манастир, който знаех, че е предоставен от църквата за ползване на Съюза на българските архитекти за тяхна творческа база срещу задължението да се поддържа този храм и служението в него. „Предоставянето” е станало по нареждане и с договор, продиктуван от окръжния комитет на БКП, но договорите са си договори и трябва да се спазват. Само като пристъпих прага се убедих, че вместо творчески дом това място е превърнато в дом на мерзост и запустение, а домът Божий – църквата „Света Параскева” е подложена на поругание и развала. Тоест, договорите бяха нарушени. Впрочем договорът беше озаглавен „договор за заем за послужване”. Това означава, че някой взема една чужда вещ, за да си послужи с нея, а когато собственикът си я поиска е длъжен да я върне обратно. Договорите, както казахме, трябва да се спазват.
Когато видях поруганието и неспазването на договора, дадох обет пред Бога и пред себе си, че няма да пожаля нито време, нито сили, но тази сграда отново ще е манастир. Че тук ще бият камбани, ще се служи Света Божествена литургия, а монаси ще изпълняват най-важното задължение – да се молят за благоденствието и душевното спасение на нашия изстрадал народ. На който материализмът му дойде в повече. И, който, за да се измъкне от капана, в който е вкаран, има нужда от средища на вярата и духовността. А не от туристически обекти и вертепи.
Нямате си представа колко хора ни уверяваха, че църквата няма да си върне собствеността върху манастира „Св.св. Кирик и Юлита”. Че е безнадеждно. Че е загуба на време. Че е по-добре да се откажем. Че е по-разумно да се разберем с ползвателя. Че трябва да направим компромис. Ние не направихме компромис. Ние вярвахме, че ще получим справедлив съд и правда. И ги получихме!
Убедихме се, че изобщо не е вярно, че всичко е загубено. Убедихме се, че българските съдиите, които често биват обвинявани в несправедливост, в огромното си мнозинство са почтени и добри хора, които дълбоко в себе си носят нашите представи за добро и зло. За правилно и неправилно. За морално и неморално. За законно и незаконно. Това е така, защото нашият морал е един и същ.
Това е християнският морал, християнската ценностна система и християнската правда. Те са заложени в душата и сърцето на нашия народ. И това е неизкоренимо. Просто трябва да бъде напомняно, събуждано и разпалвано. Чувството за правда и стремежа към справедливост.
Вярно е, че водихме спор със Съюза на българските архитекти. Но Съюзът на българските архитекти и архитектите в България са две различни неща. Никога не сме имали и нямаме нищо против архитектите, които в своето мнозинство също са почтени и разумни хора, много от тях са благочестиви и добри християни, които безвъзмездно помагат на църквата, било при строеж на нови храмове, било при ремонт на стари. Това, в което беше превърнат манастира „Св.св. Кирик и Юлита” не беше дело на архитекти, а на бизнесмени. То не беше творческа база, а беше място за евтино печелбарство. Опит за развиване на туристически бизнес, на гърба на духовността и вярата, с предизвестен неуспешен край.
Впрочем нека кажа, че всеки опит за развиване на туристически бизнес на гърба на църквата и вярата, а тези опити, или идеите за такива опити, напоследък зачестяват, винаги ще са предизвестен провал. Защото сам Бог няма да търпи това. И съдбата на този манастир е видимото доказателство. Превърнат в място за бизнес, той беше докаран до състояние на саморазрушаване, защото нито Бог, нито хората търпят фалша, измамата и подмяната на ценностите. Възвърнат на църквата и възстановен като средище на вярата, той отново ще се изпълни с народ.
Ще има още пречки. Да, поставят ни се още пречки. Битката със злото е тежка. То също има своите сили и средства, като например лъжата, манипулацията, подлостта, алчността или внушаването на страх. Злото е жилаво. Неговата първа цел е да ни отнеме отново манастира. Злото иска светоуправниците да обявят война на църквата, скрити под мантията на независимата съдебна власт. Злото, собствено, сякаш иска България да се раздере от конфликт и на религиозна основа. Сякаш не му стигат другите конфликти. Не му стига бедността, не му стига страданието, не му стига насилието, не му стигат природните бедствия. Не, не му стигат. То, злото, иска всичко. То иска религиозен конфликт. И ако сме глупави и неразумни, като нищо може и да го постигне.
Ако пък няма да може да отнеме манастира, а то няма да може, освен с груба физическа сила и насилие, то, злото, ще иска поне да го превърне в обект на сделка. Да го превърне в пари. Злото ще иска да остойности манастира и да накара църквата да го плати. Заплашва, че ще го извади на публична продан. Злото иска да продаде манастир, за да се насити с пари и да се насити с унижението на православните християни. То, злото, иска нашето унижение. По един или друг начин.
Добре! Ако някой иска да поругае публично светиня – си е негова воля! Ако някой иска да оценява манастир в пари, ако някой иска да оценява духовността ни, вярата ни в пари, ако съвестта му позволява такова нещо –си е негова воля и отговорност! Нека видим на каква сума биха били оценени вярата и духовността в България. Нека чуем имената на поругателите и на оценителите. Искаме да си кажат имената. И бъдете сигурни – ще им бъде платено. По справедливост. Бог ще има грижата за това.
Искам, все пак, в този тържествен ден да благодарим на всички архитекти, строители и работници, които с труда си са допринесли за възстановяването и за запазването на материалната база на манастира. Благодаря на всички, които ни насърчаваха и ни помагаха по дългия път в постигането на справедливостта. Благодаря на всички наши епархиоти, на всички православни българи, но най-вече на моите свещеници, свещениците на Богоспасаемата Пловдивска епархия, които в решителните моменти отправяха искрена и гореща молитва към Всеподателя Бога. Те са тези, техните молитви са тези, които накараха силите на злото да отстъпят, а небесните порти да се отворят и през тях да снизходи небесното войнство, което помогна да се отворят отново и портите на този манастир. Да се молим неуморно и непрестанно, и всякога да благодарим на Всеподателя Бога за неговата милост и благодеянията му към нас.
Молете се и Вие, Ваше Светейшество, молете се и вие досточтими Архипастири и пастири на родната ни Света Църква, призовете вашите епархиоти да се помолят за успеха на това дело. Делото по възвръщането на манастира „Св.св. Кирик и Юлита”, както впрочем и за възвръщането и възстановяването на всички църкви и манастири, които по една или друга причина все още са отнети от Българската православна църква и в които духът временно е угасен. Това не е спор за имоти. Това е кауза. Докато във всички параклиси, църкви и манастири на България не пламнат свещите, няма да се възпламени и духовността, без която нашият народ няма да може да се възправи, както всички искат това.
Тук сред нас днес е и човекът, който по Божия воля олицетворява и въплъщава в себе си идеята за държавността – Негово Величество Царят на българите Симеон Втори. Благодарим Ви, Ваше Величество. Знаем, че Вашето присъствие тук е знак. Това не е просто знак, че първият сред миряните споделя празниците на църквата. Това е знак, че симфонията е жива. Единството между църквата и държавността. Когато Царят на Българите е тук, това означава, че самата идея на държавността е тук. Че държавността в нейния трансцедентен смисъл застава редом до Църквата в отстояването на нейната кауза. Която е обща кауза. Негово Величество вече направи много за Българската православна църква. И с присъствието си тук продължава да прави.
Като показва къде е мястото на държавността и на държавата и по този начин дава пример на всички останали, които по Божия милост и народна воля са натоварени в момента или ще бъдат натоварени с отговорността за нашия народ. Тяхното място е тук, до църквата, заедно с църквата. Дано знакът бъде разбран. Уверяваме Ви, Ваше Величество, че църквата го разбира. Мнозина не разбират какъв е статута на Църквата в обществото. Вие, Ваше Величество, го разбирате. Мнозина не разбират какъв е статута на царя. Църквата го разбира. Затова Църквата има винаги в молитвите си Царя. И затова Царят, тоест държавността, винаги е в църквата. И заедно се молим за българите и България.
Това, че държавността е сред нас, е още едно доказателство, че делото ни е справедливо. И, че трябва да се борим за нашата кауза и да я отстояваме със средствата, които имаме на разположение. Нашите средства са молитвата и проповедта. Да се молим, братя и сестри, да се молим за този манастир, за всички все още поругани църкви и манастири в България, да се молим за Светата наша православна църква. Трябва да говорим, братя и сестри, да увещаваме неуморно. Да разговаряме с всеки. Няма значение дали е голям или малък, силен или слаб, богат или беден. Всеки е важен. Трябва да говорим! Да говорим защо е важно за държавата светите места на вярата, каквито са църквите и манастирите, да бъдат оставени да бъдат именно свети места на вярата, а не нещо друго. Да обясняваме на хората защо не бива да бъдат равнодушни, когато става дума за църква и вяра. Да обясним на тези, които са забравили, че светите места на вярата не са имоти за продан, средища на търговия или обекти за предлагане на услуги. Че техните деди са ги строили като средство за прослава на Бога, а не като средство за неговото поругание. Да им обърнем внимание, че Бог поругаван не бива. И, че има причинно-следствени връзки, съгласно които всяко поругаване на Бога води до следствие. Следствието може да настъпи бавно, но настъпва неотклонно.
Практическото стопяване на този наш народ, от което всички са притеснени, е например една пряка последица от перманентното поругаване на Бога. Трябва, време е да призовем всички сили на църковната съборност, да говорим, да проповядваме и увещаваме. Всеки един от нас, архипастири, пастири, монаси и свещеници има тази отговорност и това задължение. Трябва да разясняваме и отстояваме нашата обща кауза пред всеки, с когото животът ежедневно ни среща. А тя е: да не се поругава църквата. Да не бива унижавана. Да не бъде тя спирана да се моли за българския народ. Ако не й се помага, то поне да не й се пречи. Заради доброто на всеки, бил той малък или голям, богат или беден, обикновен човек или временен светоуправник. Заради доброто на отечеството ни
Благодаря Ви Ваше Светейшество, Ваше Величество, Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства за това, че с Вашето присъствие тук днес Вие ясно заявявате тази обща наша кауза и засвидетелствате пред всички солидарността в църквата и солидарността между държавността и църквата. Бъдете уверени, че доколкото е по силите ни и ние винаги ще сме зад Вас в отстояването на каузите на православната ни църква и на светата ни православна вяра. Защото това е дълг и отговорност на всеки един от нас. Заради вярата, надеждата и любовта, ценостите и духовната кауза, която ни е призовала, на която сме се обрекли да служим и в която единствено е нашето и на православния български народ спасение, амин!