ДО

ОСВЕЩЕНИЯ КЛИР

И ВЕРНИТЕ МИРЯНИ ОТ

ПЛОВДИВСКА ЕПАРХИЯ

С Ъ О Б Щ Е Н И Е

oт Пловдивския митрополит Николай

        Скъпи отци, обични в Господа братя и сестри,

     Разбрах, че през последните седмици мнозина са се интересували  за причините за отсъствието ми от ежедневния църковен живот и за здравословното ми състояние. Спазвайки правилото, че между нас не бива да има тайни, а всичко трябва да е явно (Лука 8:17), за да успокоим възможните притеснения сред верните, а и за да се разсеят слуховете, бих искал да ви известя, че в началото на месец март претърпях операция за смяна на тазобедрена става. Операцията беше извършена в нашия Богоспасаем град Пловдив, в УМБАЛ „Пълмед“, от екип на отделението по Ортопедия и травматология, под ръководството на хирурзите д-р Николай Иванов и  д-р Кирил Стоянов.

    Нямам думи, за да изразя благодарността си към д-р Иванов, д-р Стoянов, всички техни колеги, и към ръководството на болница „Пълмед,“, в лицето на д-р Михаил Тиков и неговият син Иван Тиков, за изключителния професионализъм на специалистите в това болнично заведение, и най-вече за изключителната им грижовност, отзивчивост и състрадателност, които се определят с една дума – човещина. Видях как тези хора се грижат не само за тялото, но което е много по-важно, за душата на болящите и от сърце моля Бог да им дарува здраве и крепки сили, за да изпълняват и занапред все така всеотдайно своята мисия. Покланям им се и ги благославям!

    Благодаря на всички свещенослужители на Пловдивска епархия и на всички благочестиви християни, за молитвите, които знам, че сте отправяли за оздравяването на своя митрополит, и за поздравленията и благопожеланията, които получавам през последните дни. Вече съм изписан от болницата и продължавам възстановяването си в митрополитския дом в Пловдив. Времето на Великия пост е време за смирение, уединение и молитва и благодаря Богу, че това изпитание ми се случи точно сега. За да осмисля лично и да осъзная още по-силно колко нашите житейски изпитания са нищожни и незначителни в сравнение с онези, които е изтърпял заради нас и заради нашето спасение Господ Иисус Христос. Уповавам се на Божията милост и се надявам, че Той ще ме подкрепи и укрепи, за да мога скоро да се върна сред вас и всички, съборно, заедно, да продължим всегдашното ни усърдно служение. Слава на Бога за всичко!

     Призовавам над всички вас, вашите семейства и близки Божието благословение, моля се за вас и ви пожелавам лек и душеспасителен пост.

     † ПЛОВДИВСКИ  МИТРОПОЛИТ   Н И К О Л А Й

Обични в Господа братя и сестри,

Отново честваме деня на Съединението на България. Предполагам, че отново, точно в този ден, както това се случва вече години наред, ще се изричат патетични думи за това, как трябва да сме единни и да взимаме пример от нашите предци, в момент, в който обществото ни се раздира от конфликти.

Прегледах словата, които съм произнасял на тази дата, в този храм, от дванадесет години насам и установих, че всяка година е едно и също. Всяка година на този ден съм говорил колко е важно Съединението, апелирал съм за мир, за любов, за солидарност, за единство, но всяка година сред народа ни е имало някакво недоволство, някакво неудовлетворение, някакво напрежение, което тази година вече стана видимо. Всяка година сме говорили за съединение и всяка година сме констатирали, че имаме дефицит на единство. Защо е така? Защо ни се случва това? Защо живеем в най-красивата и най-благодатна страна на света, а сред народа има толкова насъбран гняв и мнозина живеят само и единствено с мисълта как да напуснат този земен рай?

В Свещеното писание и особено в книгите на Ветхия завет има много глави, в които много точно се описва какво се случва на царства и народи, когато спрат да зачитат Божиите закони. В които алчността и егоизмът вземат превес над сърдечната любов и взаимното уважение между хората. Мислех да ви прочета някои избрани пасажи, но ще излезе като нравоучение, а с годините установявам, че нашият народ не обича да бъде поучаван. Той иска сам, със собствен разум и чрез собствения си опит да стига до определени заключения. Затова ще ви замоля за следното. Всеки от вас има у дома си Библия. Като се приберете, отгърнете я и прочетете която и да е произволна глава от Книга на Пророк Иеремия. И прочетете също така последната, пета глава, от Книга Плач Иеремиев. Ако желаете, може някой път, по-нататък, да се съберем и да обсъдим кой какво е разбрал от прочетеното, как то се съотнася към състоянието, в което се намира нашето общество и дали сме съгласни с предлаганите от Светото писание решения. Или мислим, че написаното не се отнася до нас.       

Прочетете тези текстове, моля ви, защото повече от това, което е написано там, аз не мога да изразя и не мога да кажа.       

Ще завърша с думите на Свети Апостол Павел към Коринтяни: „Моля ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепления, а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл.” (1Кор. 1:10)

Моля и аз Господ Иисус Христос да ни даде един дух и една мисъл, които да ни обединят като народ и като общност. Обръщам се към всички свещенослужители в поверената ми епархия – братя, молете се, нека се молим от все сърце Бог да запази страната ни и народа ни в идващите дни, колкото и да сме немощни и грешни. Дано молитвата ни се окаже достатъчна.

Честито ви Съединение.

Бог да закриля всички ви.

Бог да пази България.

Обични в Господа братя и сестри,

Тази сграда зад нас е построена преди 240 години за училище на децата на православните християни в Пловдив. Под ръководството на първия си ръководител, йеромонах Антим, това училище се превръща в първостепенен духовен и просветен център на православната църква. Казвам, на православната църква, защото в онази епоха именно и единствено православната църква е създала, развила и поддържала учебното дело по тези земи. В най-тежките и тъмни години на робството православните наши съграждани са построили най-внушителното здание, на най-видимата точка в града, за да покажат несломимостта на православния дух и непреклонността на нашата вяра. Тази сграда е замислена да бъде знак и е знак.

Преминала през много перипетии, отчуждавана, национализирана, разрушавана, отново построявана, тя намери прибежище в лоното на православната църква. В един момент Бог е промислил, че тя трябва да бъде поверена на пловдивската епархийска църква, вероятно защото тук в най-висока степен ще бъде запазена и развита идеята, вложена в тази сграда. Създадена, за да бъде символ, след толкова години тази сграда отново ще бъде символ за православните християни в града. Видимо доказателство, че онова, което е обречено да служи на Бог, е Божие. Може да минат стотици години, но винаги идва момент, в който Истината възтържествува и нещата си идват по местата. Важното е да имаме вяра. Бог вижда и ако молитвите ни са искрени, ако намеренията ни са искрени, той винаги ще ни укрепи във вярата, като ни даде знак. Това, че именно тази сграда вече принадлежи на църквата, е такъв знак.

Понеже Бог даде знак, че е милостив към нас и, че помага на Своята църква, то ние, смирените Божии служители сме длъжни веднага да отвърнем със знак, че сме разбрали това и да помогнем да се възстанови онова, което е било Божие, но временно е било загубено.

Тук, няколко метра по-надолу, е имало древен православен храм, посветен на Светите Архангели. Но този храм е бил разрушен. Това е голям грях и този грях трябваше да бъде поправен. Винаги сме знаели, че този грях рано или късно трябва да бъде поправен, но не сме и предполагали, че това може да стане по толкова красив и достоен начин. По волята на дарителя на сградата г-н Георги Гергов, в нейния двор е отредено място за малък храм. Той ще бъде изграден и ще бъде наречен на името на Светите Архангели. Духовното средище ще получи своя духовен център. По-голяма Божия милост, по-голяма Божия благодат над нашата църква и над нашия Богоспасаем град аз не мога да си представя. С полагането и освещаването днес на основния камък на новия-стар храм се затваря един кръг.

Пловдив ще получи  седалището на епархийския си църковен живот, а над града отново ще бдят Светите Архангели, за вечна Божия слава и за спасението на нашите души, както и на душите на тези, които са били преди нас и на тези, които ще дойдат след нас.

Някой попита тези дни: „Има ли нужда Пловдив от още един храм? Ама защо сега трябва да се строи тази църква, не са ли ни достатъчно тези, които имаме? Защо властта помага да се строи църква? Кому е нужна тя?”

Обични в Господа братя и сестри,

Чухме в словото за Успението на Пресвета Богородица, че три дни след успението си, тя, обкръжена от ангели, се явява на апостолите и им казва „Радвайте се, защото съм с вас през всичките дни.“ Днес и ние се радваме. Радваме се, защото знаем, че Света Богородица е сред нас. Радваме се, защото знаем, че през всичките дни тя не спира да се грижи за благочестивия православен наш народ. Радваме се, защото знаем, че застанала на небесния си престол, редом до своя син, Господ Иисус Христос, тя простира своя благодатен покров, за да предпази народа ни от всяко зло. Радваме се заедно с всички майки, които най-добре знаят как в тежки моменти са се обръщали към Света Богородица, молели са я за децата си и как именно от нея са получавали утеха и помощ.

Същевременно днес радостта ни е помрачена от безпокойството, което е обзело части от нашия народ. Вероятно ще бъда упрекнат, че на този светъл празник, вместо да се огранича до богословската беседа, ще взема отношение по актуален въпрос, но от друга страна пък често ни се казва, че църквата не бива да се дистанцира от обществените процеси. Поради тази причина, като православен митрополит, бих искал да кажа какво аз мисля за събитията в страната ни и как аз виждам нещата, без да ангажирам никого с мнението си.

Скъпи в  Христа Бога, братя и сестри,

Тази година чествахме 150-годишнината от възстановяването на самостойната Българска православна църква. От тези 150 години църквата ни беше в схизма в продължение на 73 години, преживя атеистична диктатура, поставила си за цел да унищожи религията из корен, в продължение на допълнителни 45 години войнстващ атеизъм и накрая претърпя разкол в продължение на нови 11 години. Това са 73 години на външна изолация, 45 години на репресии и 11 години на политически провокирано разцепление! Едва ли някоя земна институция може да издържи на такъв погром. Слава Богу, църквата не е земна институция! Истината е, че едва към 2007-2008 г. нашата църква можеше да започне да се съвзема и да събира себе си, да урежда нормалният си вътрешен живот и да намира сили, освен с Богослужението, което не е спирало нито за миг, да се занимава и с онези задачи в духовно-просветната и в социалната сфера, с които обществото ни очаква тя да се занимава. Тази наша изстрадала църква имаше нужда от спокойствие и време, и Бог й ги даде! Фактът е този: единствените спокойни години в 150-годишното ново съществуване на Българската православна църква са последните десет-единадесет години. Нека си припомним какво се случи през това време.

Може би само в периода малко преди и малко след Освобождението по българските земи са се строили повече църкви и манастири, отколкото се построиха, реставрираха и ремонтираха през последните десет години. Това сега стана възможно благодарение на огромната подкрепа на държавата. За пръв път държавата пое част от издръжката на клира и то без изобщо църквата да е молила за това. Ще кажете, че това са материални неща. Не, не са материални. Това е подкрепа за българската духовност, за българската идентичност. През последните десет години за пръв път от много време имахме държавно ръководство, което не просто не тормозеше църквата, а напротив, изяви желание да й помогне и то по своя воля. Без да иска нищо в замяна и особено, което е много важно, без да ни кара да отстъпваме от вярата си или да изневеряваме на принципите и ценностите, които изповядваме.