До

г-жа Мария Белчева,

Кмет на Община Куклен

            Уважаема г-жо Кмет,

Попитан бях тези дни какво е мнението на Българската Православна Църква в лицето на Пловдивската Света Митрополия относно идеята за изграждане на крематориум в гр. Куклен, в частност и по принцип. В частност нашето мнение е отрицателно, защото е отрицателно по принцип. Понякога се учудвам, че се налага Православната църква да обяснява толкова очевидни неща и да привлича вниманието върху толкова ноторно известни факти, че е чак обидно. Всеки християнин поне веднъж е чувал фразата: „защото пръст си и в пръст ще се върнеш” (Бит. 3:19). Бог е създал човека от пръст и след приключването на земния му път, тленните останки трябва да бъдат предадени обратно на пръстта, от която сме произлезли. Това е християнската вяра и такава е християнската практика. Така са погребвани дедите ни, прадедите ни и пра-пра-дедите ни. Всеки кръстен християнин следва да бъде погребан като такъв. А не като езичник. Ние сме християнски народ, а не азиатско или северноамериканско племе. И е уместно да се придържаме към нормите на поведение, подобаващи на християнски народ, включително и особено в отношението ни към смъртта.

Тялото на християнина - живо или бездиханно, е храм на Светия Дух (1 Кор. 6:19), храм на живия Бог (2 Кор. 6:16) и човек не може да го вземе и да прави с него каквото му е угодно, а да се отнася към него като към светиня и с нужното благоговение и свещен трепет. И ако човек изгори някой храм или дори една икона, справедливо това се счита за тежък грях, колко по-голямо кощунство е тогава да посегнеш на храма на живия Бог - човешкото тяло! Защото ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори!

За значението на връщането на телата в земята след отделянето на душата са изписани достатъчно богословски трудове. В случая ще се въздържа да привличам на помощ повече теологически аргументи, които биха били заклеймени като „ненаучни“. Но ще припомня, че практиката за изгаряне на човешки тела в крематориуми е въведена в Европа от нацистите. Освен чисто практическото съображение да бъдат заличени следите от техните престъпления, това без съмнение е представлявало и форма на гавра с тленните останки на избиваните от тях евреи и представители на други народности. За мен е непонятно как една практика, осъдена преди седемдесет години от цялото човечество като гавра, днес може да се превърне в норма! Макар че в последно време редица други осъдителни практики към човека и човешкото тяло, възприемани доскоро като гаври, започнаха систематично да се превръщат в норми. След като тялото на живите хора стана обект на поругание и гавра, защо това да не се случва и след смъртта? Или може би е обратно? Поругаваме телата след смъртта им, обезценяваме ги, откъдето логично се извежда и отношението към същите тези тела приживе. Очевидно това е една от характеристиките на „постмодерното“ време, в което ни е отредено да живеем.

Всъщност за „ползата“ от крематориумите има един-единствен аргумент. И то е, че няма свободни места в гробищата, които и без това се разшириха до непоносими размери. Защо няма места в гробищата и защо те се разшириха толкова много, е въпрос, на който отговорът трябва да бъде търсен на съвсем друго място. А именно, защото през последните двадесет и няколко години се промени отношението ни към живота. Което не означава, че трябва да се промени и отношението ни към смъртта. Ще ми се да вярвам, че поне минимално уважение към покойниците трябва да ни е останало. И е редно да се отнасяме към телата на скъпите ни покойници като към съсъд на Божия дух. А не като към отпадък, подлежащ на инсинериране. Бог да ни е на помощ, ако наистина започнем да разсъждаваме така.

Прочее, подкрепям Ви напълно в справедливия Ви протест срещу изграждането на подобно съоръжение на територията на Вашата община, което не мога да окачествя друго яче, освен като богохулно. Дано не се намери друга община на територията на епархията ни, чиито управници, подмамени от пари, да допуснат подобни душегубителни проекти.

Призовавам над вас Божието благословение и оставам Ваш в Христа молитствувател

+ ПЛОВДИВСКИ МИТРОПОЛИТ НИКОЛАЙ

Ваше Светейшество,

Ваше Величество,

Достотчими архипастири скъпи гости от поместните православни църкви,

Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства,

боголюбиви отци, верни съработници на благодатната нива на Богоспасаемата Пловдивската епархия,

Възлюбени в Господа братя и сестри,

Приемам, че днес сте се намерили в този храм, посветен на Света великомъченица Марина, в престолния ни град Пловдив, не за да се славослови незаслужено един малък човек, а за да възхвалим заедно Господа и отново да Му благодарим за безкрайната Му милост и за всички чудеса и благодеяния, с които Той ни обсипва. Да кажем: „Не нам, не нам, а имени Твоему!” „Не за нас, не за нас, а в Твоето име”.

Преди десет години Бог промисли да ме постави, мен грешния, начело на тази древна апостолска катедра. Промисли Бог да ме вгради като поредната брънка в безкрайната верига на пловдивските архиереи. Верига, която е начената от Свети апостол Ерм, ръкоположен от самия Апостол Павел. Катедра, от която през последните 1981 години (от 36 г.сл. н.е.) непрестанно се е славело името Божие, с извършването на Светата Евхаристия са измолвани Божията милост и Божието благословение над тукашните християни, катедра, от която е било защитавано православието и са били проповядвани принципите на християнската православна вяра. Верига, която ще продължи до края на времената. Това е милост нечувана, за която благодаря Богу непрестанно. И отговорност, пред която изпитвам благоговеен трепет.

Същевременно служението на Пловдивската митрополитска катедра не е леко. Знаете, че по време на Сердикийския събор през 343 година арианите са се отделили и именно тук, във Филипопол, са провели алтернативния си паралелен еретически събор. И по-късно, през ХІ и ХІІ век, Пловдив е бил подложен на нашествия на павликяни, манихеи и всякакви други учения, които са претендирали да представят едно алтернативно християнство, една алтернативна вяра. От първите векове буквално до ден днешен, Пловдив е арена на титаничен сблъсък между православната Църква, такава, каквато е основана от Господ Иисус Христос и изградена от отците-светители на православието, от една страна, и всевъзможни псевдо-църковни и пара-християнски организации, които по същество се опитват да изместят или подменят истинското християнство и истинската Църква, от друга страна. Да подмамят, изкушат и отклонят народа от спасителното за него Христово учение. Не че това не се случва навсякъде по християнския свят. Не че на други места православните не биват буквално избивани и прокуждани. Но и тук в Пловдив не е леко. И слава Богу!

Ваше Високопреосвещенство, обични в Господа Високопреосвещени владико Николай,

Ваше Величество, Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства, уважаеми представители на Българската държавност, боголюбиви отци, скъпи в Господа братя и сестри,

С изпълнено от радост сърце се присъединяваме към днешното Ваше и на цялата Пловдивска епархия духовно тържество – изпълването на първото благословено десетилетие от архипастирското Ви служение като каноничен кириарх на Пловдивската митрополитска катедра. Служение и посвещение, в което Вие вложихте цялото си сърце и всичките, дарувани Ви от Всеподателя сили и таланти, за да продължите стореното от Вашите приснопаметни предшественици, полагайки неуморни грижи за постоянното въздигане на духовния живот и на благочестието в тази благословена от Бога епархия.

В един свят, който все повече губи духовните ориентири, завещани му от Неговия Творец и предадени му от най-древни дни от всички пророци и праведници, мъченици и апостоли на Църквата, Вие не пожалихте силите си, за да отстоявате чистото и неповредено, единствено спасително учение на вярата и на благочестието, което на нас, като архипастири, ни е повелено най-много да пазим и да проповядваме на всички, и уподобявайки се на Господа, жертвоготовно, като истински пастири, да пазим онези, които избират Христа и Неговата Църква като спасителен кораб и тихо пристанище насред стихиите и бурите на житейското море. Ето защо, през всичките тези десет години митрополитско служение Вие неизменно следяхте щото поверения Ви от Господа виноград да бъде воден духовно от изрядни свещеници и вдъхновяван към християнски подвиг от усърдни монаси, и към всички се отнасяхте като благ и грижовен архипастир и отец (Йоан 10:1-5).

Ваше Високопреосвещенство възлюблени Архипастирю на богоспасаемата ни Пловдивска епархия Владико Николай,

Ваши Високопреосвещенства,

Ваши Преосвещенства,

Ваши Високопреподобия,

Боголюбиви отци, сродници, братя и сестри!

    Велик е Господ и чудни са Неговите дела, че и в днешния ден прояви Своята милост към мене грешния, и ми изпрати Своя Свят Дух, възложи върху ми архиерейското служение чрез ръковъзлагане десници на светите архиереи. Служение, изпълнено с много отговорности, служение на непрестанна молитва, непрестанно учителствуване, служение, в което трябва да положа душата си за всеки човек. Всички вие, Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства, познавате добре това служение и носите достойно върху плещите си.

В този скъп и вълнуващ за мен момент, преди всичко благодаря на Негово Светейшество патриарх Неофит, Първосветителя на Българската Православна Църква, за високото доверие към мен, за неговата молитвена подкрепа и благословение.

    Благодаря на Високопреосвещените архиереи на родната ни Българска православна църква за решението им да ме въздигнат в епископско служение.

    Благодаря и на вас, Архипастири на светата ни Църква, които възложихте ръка и изпросихте да слезе върху ми благодатта на божествения Дух, която да възпълни онова, което не ми достига.

Благодарен съм на Господ, че по великата Си милост ми изпрати духовен старец и наставник в лицето на Високопреосвещения митрополит Николай, чрез който се изпълниха думите Господни „не вие Мен избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод“ /Йоан 15:16/. Така, Ваше Високопреосвещенство, с Вашето архипастирско и отеческо благословение, съм това, което съм. Именно по Ваше благословение, владико, и по мое желание ме постригахте за монах в Баткунската света обител, под покрова и молитвеното застъпничество на светите първовърховни апостоли Петър и Павел. Божият промисъл се прояви чрез Вашите богомъдри и архипастирски наставления, израствайки в степените на благодатното служение като йеродякон, йеромонах, архимандрит и ето вече и като апостолски приемник по благодат - епископ.

    През цялото време, владико светий, Вие бяхте Божието оръжие, моят стълб и крепило, утеха и опора, надявам се и занапред да сте моят пътеводител в отговорното служение като ваш викарен епископ и, разбира се, подпомаган и от обичния мой събрат Преосвещения епископ Арсений.

    Благодаря на Бога Всевишний, че Ви имам за духовен отец и баща, и през всички дни да моето служение ще бъда всякога вам предан служител, послушник и съработник на Божия виноград.

Благодарен съм на архиерейските наместници на Пловдивска епархия, на свещенослужителите от Пазарджишка духовна околия, които ме приеха и помагаха в служението ми като архиерейски наместник.

   Искам да благодаря на майка ми Димитринка и сестра ми Емилия, които непрестанно са ме подкрепяли и помагали в решенията ми. Знам, че в този момент невидимо присъства и баща ми Стоичко, на когото Господ, да прости всяко съгрешение и да му дарува вечно блаженство в Царството Небесно.

   Благодарен съм на Бога, че от младини имах възможност да се уча от велики духовници, като блаженопочившите патриарх Максим, митрополит Натанаил, митрополит Геласий, които ми помогнаха да тръгна по пътя на вярата и да намеря пристана в моя живот, а именно монашеското житие и служение Богу.

   Благодарен съм на духовните си чеда, че ги има, и за тяхната всеотдайна помощ.

Благодарен съм и на всички вас, които дойдохте в днешния ден да ме подкрепите молитвено и ви моля и занапред да не ме забравяте в молитвите си.

   Обични в Господа владико Николай! При монашеското ми пострижение аз Ви отговорих, че никой не ме принуждава и че доброволно пристъпвам с послушание към духовния отец и светата Църква. В днешния ден на моята огнена Петдесетница, в деня, в който се заклех да пазя каноните на светата Православна църква, да опазвам чиста вярата на светите Отци, оставена ни през вековете, препотвърждавам и обета си, че ще проявявам безропотно послушание към Вас, Високопреосвещений ладико Николай, и към Светия Синод на Българската православна църква.

    Епископското служение е вече върху плещите ми. Но стоейки пред Вас, със свито сърце, страх и трепет, се вглеждам вътре в мен и виждам моята греховност, но не се отчайвам. Чувам гласът Господен, Който ми казва: възложи грижите си на Бога, защото „всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява“ /Фил. 4:13/ и славата Му да бъде во веки веков. Амин.