Ваше Светейшество,

Ваши Високопреосвещeнства

и Преосвещенства,

боголюбиви Отци,

обични в Господа братя и сестри,

На днешният ден - 24 февруари, преди шест години, тук в този велелепен храм извикахме три пъти „Достоен” и поздравихме новия предстоятел на родната ни Българска православна църква – Негово Светейшество Неофит, Патриарх Български и Митрополит Софийски. Всички си спомняме онова чувство на радост и на душевна лекота, с които бяха преизпълнени сърцата на всички ни, ясната увереност, че сам Свети Дух в този ден направляваше нашата църква, за да вземе тя най-правилното решение и да направи най-добрия избор. Всички си спомнят, вярвам, по колко прозрачен и публичен начин беше проведен Патриаршеския избирателен събор в този ден, преди шест години. Ще отворя една скоба, за да кажа нещо, което ми се струва важно. Да, в събора на архиереите, патриархът е само пръв между равни. Православната църква е действително демократична, защото е действително съборна и, тъй като неин глава е Сам Господ Иисус Христос, в земното проявление на църковната организация не може да има първенствуващо лице, на когото всички да се кланят безропотно и когото раболепно да слушат. И слава Богу, че е така. Същевременно обаче е напълно погрешна мисълта, че няма значение кой е патриарх или, че при избора на патриарх могат да играят роля други съображения, освен промисъла на Светия Дух. Ние знаем, че когато църквата трябва да избира, нейният избор се направлява само и единствено от Светия Дух. А Светият Дух посочва този, от когото земната църква има най-голяма нужда. На днешния ден, преди шест години, Светият Дух насочи сърцата ни към тогавашния русенски митрополит Неофит. И не трябва да спираме да благодарим на Бога за това, че насочи избора ни към архиерея, от когото, както показа времето, нашата църква в момента има най-голяма нужда.

Българската православна църква показа и доказа в онзи ден, че моралният авторитет, който тя има в нашето общество е напълно заслужен. Този авторитет се крепи на неотклонното придържане на Църквата към догматите, каноните и като цяло към определени ценности, които са извечни, което се доказа и от избора на Негово Светейшество Патриарх Неофит. Понеже е богочовешки, жив организъм, Църквата има и някои специфични черти на характера, които също допринасят за нейния авторитет. Измежду тях бих откроил смирението, търпението и смелостта. Преди шест години нашата Църква избра за свой предстоятел човек, който притежава и смирение, и търпение, и смелост.

Зеловъзлюбени в Христа събрате и съслужителю, Преосвещени владико Якове! Бог по великата своя милост, по благостта на Своя промисъл из млада възраст те е призовал, със Своята всемогъща десница те е поставил на пътя на вярата, на църковния живот и ти това благодатно божествено призвание не си пренебрегнал. Със сърцето си си чул божествения призив и си тръгнал след Христа. Ти възприе великия ангелски образ, ти пожела равноангелско житие и Бог промисли да носиш името на славен апостол – свети апостол Яков. Бог видя смирението на твоето сърце, а ние знаем, че на смирени Бог дава благодат. На горделиви Бог се гневи. Бог ти даде сугуба благодат като възложи на тебе тежък кръст – да бъдеш апостолски приемник. Не само апостолско име да носиш, но и апостолска приемственост в благодатта на епископската хиротония. Бог промисли да бъдеш не само монах, не пастир, а архипастир на верен Божи народ. И ти, владико, със смирение, с кротост, с търпение, с безпрекословно послушание, без ропот, а с радост възприе това благодатно служение. И Бог ти дава благодат и сила. Защото Бог те е дарил с духовна разсъдливост, а духовната разсъдливост е повече от благодатта, защото който я няма, той лесно може да пропилее благодатта. А Бог ти е дал този дар. Но то е благодат, която се дава на смирените по сърце.

Днес ти празнуваш деня на твоето тезоименитство. А ние сме дошли тук от близо и далеч, за да съучастваме в радостта на тоя празник, да въздадем Богу хвала, чест и прослава за това, че Бог е промислил в тия трудни времена да призове достойни люде към служение на Светата Църква, какъвто е и нашият викарен епископ, втори викарий на Пловдивската Света Митрополия – Преосвещения владика Яков.

По повод 24-ти май и някои актуални въпроси на братската любов и солидарността между православните и в частност между славянските народи

   Обични в Господа братя и сестри, 

  Всяка година на 24-ти май отправяме възхвала към Светите братя Кирил и Методий и към техните ученици, българските първоучители и просветители светите Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий. Всяка година от медийни и други трибуни ни заливат славословия и венцехваления към тези светилници на Православната църква за това, че са дали на българския народ, а чрез него и на всички славянски православни народи „четмо и писмо”. Само тук-там в публичните речи се споменава, че Светите Седмочисленици са създали азбуката не за да пише с нея кой каквото му хрумне, а за да могат славянските народи да прочетат и разберат на собствения си език Словото Божие! Славянската азбука е измислена, за да могат славянските народи да прочетат, да разберат и да се проникнат от смисъла на евангелските текстове. Да научат и осмислят деянията, жертвата и подвига на Иисус Христос. Да отправят към Него молитва с думи, чието значение осъзнават. Да станат едно с Христа, да приемат в душите и сърцата си Неговата безмерна любов към човеците и да приемат като свой дълг да изповядват, следват и практикуват тази Христова любов във всичките си ежедневни дела и постъпки. Затова е изнамерена славянската писменост, затова са преведени евангелията и богослужебните книги в Преслав и Охрид, затова са тръгнали монасите от тези места с торби, пълни с книги, в посока Запад, Север и Североизток. Не просто за да си пишем на кирилица, а за да се научим на любов. На онази любов, която е истинската спойка между братята, която ни позволява да разбираме другия, да споделяме неговите тегоби и неволи, да се сърадваме с неговите радости и, която, в крайна сметка, изгражда Христовата Църква и на която се крепи православната солидарност.

  През последните месеци много мои епархиоти ме питат какво стана с християнската православна солидарност, какво стана с братската любов? Те питат това, защото чуват за някакви непрекъснати дрязги в общността на православните християни отвъд западните граници на българския диоцез, чуват страшни думи като „канонично провинение”, „колективно прегрешение”, та чак „схизма” и „национално предателство“. Чуват, че наши братя и сестри, православни християни, с които пишем и четем с едни и същи букви, от десетилетия са изключени от общението си с поместните църкви – членове на Едната, Свята, Вселенска и Апостолска Православна църква и сега вопият и със сълзи на очи молят да бъдат приласкани в православното семейство. Питат ме мои епархиоти, защо тези наши братя и сестри не биват приети? Нима става дума за доминация, за показване на сила, за задържане на „завоювани територии”? Нима става дума за колонизация? Нима не става дума за човешки души? Души на наши братя и сестри в Христа. Питам се и аз как е възможно в продължение на десетки и десетки години православни християни отвъд Деве баир да бъдат третирани като схизматици, техни свещеници да не могат да съслужат със свещениците на другите православни църкви, да се боим от съприкосновението едни с други в благодатната Света Литургия? Не това е била идеята на Светите братя Кирил и Методий, когато са ни давали азбука, на която да разбираме Словото Божие и да се разбираме помежду си. Със сигурност не е била това идеята им!