По повод 24-ти май и някои актуални въпроси на братската любов и солидарността между православните и в частност между славянските народи

   Обични в Господа братя и сестри, 

  Всяка година на 24-ти май отправяме възхвала към Светите братя Кирил и Методий и към техните ученици, българските първоучители и просветители светите Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий. Всяка година от медийни и други трибуни ни заливат славословия и венцехваления към тези светилници на Православната църква за това, че са дали на българския народ, а чрез него и на всички славянски православни народи „четмо и писмо”. Само тук-там в публичните речи се споменава, че Светите Седмочисленици са създали азбуката не за да пише с нея кой каквото му хрумне, а за да могат славянските народи да прочетат и разберат на собствения си език Словото Божие! Славянската азбука е измислена, за да могат славянските народи да прочетат, да разберат и да се проникнат от смисъла на евангелските текстове. Да научат и осмислят деянията, жертвата и подвига на Иисус Христос. Да отправят към Него молитва с думи, чието значение осъзнават. Да станат едно с Христа, да приемат в душите и сърцата си Неговата безмерна любов към човеците и да приемат като свой дълг да изповядват, следват и практикуват тази Христова любов във всичките си ежедневни дела и постъпки. Затова е изнамерена славянската писменост, затова са преведени евангелията и богослужебните книги в Преслав и Охрид, затова са тръгнали монасите от тези места с торби, пълни с книги, в посока Запад, Север и Североизток. Не просто за да си пишем на кирилица, а за да се научим на любов. На онази любов, която е истинската спойка между братята, която ни позволява да разбираме другия, да споделяме неговите тегоби и неволи, да се сърадваме с неговите радости и, която, в крайна сметка, изгражда Христовата Църква и на която се крепи православната солидарност.

  През последните месеци много мои епархиоти ме питат какво стана с християнската православна солидарност, какво стана с братската любов? Те питат това, защото чуват за някакви непрекъснати дрязги в общността на православните християни отвъд западните граници на българския диоцез, чуват страшни думи като „канонично провинение”, „колективно прегрешение”, та чак „схизма” и „национално предателство“. Чуват, че наши братя и сестри, православни християни, с които пишем и четем с едни и същи букви, от десетилетия са изключени от общението си с поместните църкви – членове на Едната, Свята, Вселенска и Апостолска Православна църква и сега вопият и със сълзи на очи молят да бъдат приласкани в православното семейство. Питат ме мои епархиоти, защо тези наши братя и сестри не биват приети? Нима става дума за доминация, за показване на сила, за задържане на „завоювани територии”? Нима става дума за колонизация? Нима не става дума за човешки души? Души на наши братя и сестри в Христа. Питам се и аз как е възможно в продължение на десетки и десетки години православни християни отвъд Деве баир да бъдат третирани като схизматици, техни свещеници да не могат да съслужат със свещениците на другите православни църкви, да се боим от съприкосновението едни с други в благодатната Света Литургия? Не това е била идеята на Светите братя Кирил и Методий, когато са ни давали азбука, на която да разбираме Словото Божие и да се разбираме помежду си. Със сигурност не е била това идеята им!

След края на светата Литургия в Неделя Православна – първата неделя на Великия пост, Негово Високопреосвещенство митрополит Николай отслужи чинопоследованието Тържество на Православието, свързано с победата на Вселенската Църква над иконоборческата ерес (VІІІ век), по време на което се обърна към присъстващите с архипастирско слово. Владиката се спря на вековните борби за утвърждаване на Светата Православна вяра  и направи паралел между миналото и настоящето.

„Спомняйки си онези времена ние, съвременните християни, трябва да се замислим каква е тази вяра, за която така са се борили Отците. Действително, ако хвърлим поглед на цялата история след Христос, можем да засвидетелстваме, че никакво друго човешко убеждение, никакъв друг мироглед не е изпитал върху себе си толкова опити да бъде изопачен или разрушен.  Тези опити са предприемани на различни нива – на нивото на мисълта, на философията, на практиката и накрая – на нивото  на държавната политика. Ние знаем, че отстояването на истината никога не е било просто и лесно. То е изисквало мъжество, твърдост на духа, сила на вярата, сила на убеждението.

  Многото опити да се отслаби вярата, да я извадят от живота на хората, започвали с въздействие върху съзнанието, върху ума. Ересите били и интелектуални предизвикателства за православието. Позовавайки се на пастирска целесъобразност, на някаква логика, на „здравия” уж смисъл, позовавайки се даже на необходимостта за поддържане на благочестието, еретиците се опитали да внедрят в съзнанието на Църквата лъжливи истини, разрушаващи същинската Истина. Такъв род интелектуални опити по-често от всичко завършвали със страшна борба, когато с всички сили Църквата трябвало да защитава православната вяра и с Божията милост тя я защитавала.

  Нищо не се е променило от тези стародавни години. И днес върху нашето съзнание се стоварва огромен информационен поток, който се опитва да разруши православната вяра. Няма нищо ново, все същото, което е било в продължение на 2000 години. Но както в миналото, така и сега, има опити да се отслаби или измени вярата, да се подхвърли на съмнение, да се осмее, да се покаже нейната нежизнеспособност, ненужност за съвременния човек. Всички тези опити никога не се увенчават с успех, защото Сам Бог е дал на хората дара на вярата и Той помага на всеки вярващ да пази този дар. Както забележително е казал св. Йоан Златоуст: „Свойство на вярата е това, че тя се утвърждава, когато въстават против нея.” Така е било в миналото, така става и днес.

  А защо ни е нужно да пазим вярата?  За какво тя е нужна на съвременния човек, когато у него има такава сила – силата на разума, силата на технологиите, силата на парите, силата на организациите? Може би, опирайки се на всички тези сили, да се успее да се даде на човека някакво щастие. Но щастие да се построи без Бога е невъзможно. Невъзможно е да се построи без Бога Царството Небесно на земята. Целият път на човешкия род свидетелства, че тази цел е непостижима с човешки средства. Царството Божие се съжизда с Божията сила в отговор на нашата вяра. А Царството Божие – това е и тържество на живота, на правдата, на мира, на любовта и радостта. Царството Божие е това, което човек съзнателно или несъзнателно възприема като цел на своето битие, като висше щастие. И вярата дава възможност на хората да достигнат тази цел, да достигнат Божието Царство още тук, на земята, създавайки това Царство според словото Божие в своето сърце.

  Навярно главната причина, поради която Православната вяра е несъкрушима, се заключава в това, че чрез тази вяра хората придобиват такъв опит на живот с Бога, който превишава всички радости на земния свят.  Изразявайки своето упование в Господа, че Той, давайки ни великото съкровище на Православната вяра,  ще ни помогне да я съхраним, да я оградим от всякакви изкушения и напасти,  ще помогне и да устоим  на съблазните на тоя век, ще ни помогне да устроим върху тази наша вяра нашият живот заради Царството Божие. Амин. ”

    Възлюбени в Господа братя и сестри,

Признавам, че приех да участвам в днешното събитие с немалко колебания. Не за нещо друго, а защото да бъда наричан „лидер в духовността” ме смущава поне по две причини. Първата е, че като всеки православен християнин, намирам суетата за вредно и опасно качество. Ние, православните християни, дефинираме гордостта като грях и то смъртен. Да приема, а още повече да повярвам, че съм „лидер в духовността” или „духовен лидер” означава безвъзвратно да изпадна в този грях, което е стъпка към погубването на душата. Това, разбира се, аз не мога да си позволя.

Втората причина за моето колебание е, че аз без съмнение съм един от най-критикуваните хора в България, включително от нашите най-видни интелектуалци. Няма мое действие или изказано от мен мнение, което да не е било обругано, похулено, осмяно и в най-добрия случай отминато с пренебрежение. Поради тази причина се притеснявам, дали приемайки да бъда тук сред вас, дори само с присъствието си, няма да хвърля сянка върху вашето събитие? Да наричате митрополит Николай „лидер в духовността”! Представяте ли си колко кощунствено звучи това за мейнстриймът- общото течение на идеологията, която императивно налага на обществото своите оценки, включително за неща, които не разбира? Отсега предчувствам критиките, които ще се изсипят върху нас утре.

Причината, поради която реших, все пак да дойда, е едно, за да изразя уважението си към редицата достойни мъже, включително двамата светейши български патриарси, блаженопочившия Български патриарх Максим, и нине здравстващия Български патриарх Неофит, заставали преди мен на тази трибуна. И второ, за да поговоря с хора, които, както и аз, не се страхуват да бъдат критикувани и не са склонни, както и аз не съм склонен, да се откажат от убежденията си заради сиеминутната политическа коректност.

Сега, позволете ми да кажа няколко думи по повода, който ни е събрал, като искрено се надявам, че точно тази аудитория ще ми прости, ако поради неопитност в историческата наука си позволя някои съждения, почерпани по-скоро от духовния ми опит и по-малко от научната ми подготвеност, която е крайно недостатъчна, за да говоря пред толкова просветена публика за Стефан Стамболов и Църквата.

Ясно е, че Стефан Стамболов е държавникът, на когото в най-голяма степен дължим изобщо съществуването на Третата българска държава. Ясно е, че неговият жизнен път и особено годините, през които той почти еднолично е държал кормилото на България са изпълнени със светлини, но и със сенки. Историческата наука проявява известна търпимост към недостатъците на държавните дейци, когато посмъртно делата им са се оказали полезни за общонародното дело и националните интереси, такива, каквито светската историческа наука ги разбира. Неговата мъчителна смърт е изкупила голяма част от греховете му. Бог да го прости.