Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства, скъпи отци, обични в Господа Иисуса Христа братя и сестри,

       Ето и през тази година се удостоихме със сугубата радост на днешния ден отново да въздигнем глас за молитва към Господа Иисуса Христа за възхвала на просиялата в Негово име Света великомъченица Марина, чието име носи от века този наш митрополитски храм в престолния ни град Пловдив и чийто празник празнуваме днес. Измина още една година от съвместното ни служение в обятията на този тук дом Божий, както и на всички други църкви и манастири из Богоспасаемата ни епархия. Вярваме, че молитвите ни са били искрени и че Бог ги чува и снизхожда с милостта си над нас. Ето и през изминалата година, от предишния до днешния храмов празник на митрополитския ни храм, Епархията ни бе запазена от сътресенията и бедствията, които в сегашните времена ежедневно се случват по широкия свят. Нашият народ, слава Богу, живее мирно и кротко и спокойно се отдава на ежедневните си трудове. Църквите ни са изпълнени с православни миряни, което е най-голямата радост за всеки свещенослужител. Най-голямото наше достояние е въцърковения народ, който с общата си молитва и със съборните си дела укрепва и пази Едната, Света, Вселенска и Апостолска Православна Църква. И през изминалата година се радвахме на хиляди и хиляди сътружници на църквата, а тя им помагаше с благодатта на Светия Дух, тайнствата, душевното съпричастие и солидарната взаимопомощ, там където е възможно и доколкото е възможно според силите ни. Нашата църква е толкова силна, колкото е силна вярата на православния народ. Нашата работа, на Божиите свещенослужители е да укрепваме тази вяра, да насърчаваме църковността и добротворството и да измолваме Бог да не ни оставя и да не оставя верния наш православен народ. Слава на Бога за всичко.

До

г-жа Мария Белчева,

Кмет на Община Куклен

            Уважаема г-жо Кмет,

Попитан бях тези дни какво е мнението на Българската Православна Църква в лицето на Пловдивската Света Митрополия относно идеята за изграждане на крематориум в гр. Куклен, в частност и по принцип. В частност нашето мнение е отрицателно, защото е отрицателно по принцип. Понякога се учудвам, че се налага Православната църква да обяснява толкова очевидни неща и да привлича вниманието върху толкова ноторно известни факти, че е чак обидно. Всеки християнин поне веднъж е чувал фразата: „защото пръст си и в пръст ще се върнеш” (Бит. 3:19). Бог е създал човека от пръст и след приключването на земния му път, тленните останки трябва да бъдат предадени обратно на пръстта, от която сме произлезли. Това е християнската вяра и такава е християнската практика. Така са погребвани дедите ни, прадедите ни и пра-пра-дедите ни. Всеки кръстен християнин следва да бъде погребан като такъв. А не като езичник. Ние сме християнски народ, а не азиатско или северноамериканско племе. И е уместно да се придържаме към нормите на поведение, подобаващи на християнски народ, включително и особено в отношението ни към смъртта.

Тялото на християнина - живо или бездиханно, е храм на Светия Дух (1 Кор. 6:19), храм на живия Бог (2 Кор. 6:16) и човек не може да го вземе и да прави с него каквото му е угодно, а да се отнася към него като към светиня и с нужното благоговение и свещен трепет. И ако човек изгори някой храм или дори една икона, справедливо това се счита за тежък грях, колко по-голямо кощунство е тогава да посегнеш на храма на живия Бог - човешкото тяло! Защото ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори!

За значението на връщането на телата в земята след отделянето на душата са изписани достатъчно богословски трудове. В случая ще се въздържа да привличам на помощ повече теологически аргументи, които биха били заклеймени като „ненаучни“. Но ще припомня, че практиката за изгаряне на човешки тела в крематориуми е въведена в Европа от нацистите. Освен чисто практическото съображение да бъдат заличени следите от техните престъпления, това без съмнение е представлявало и форма на гавра с тленните останки на избиваните от тях евреи и представители на други народности. За мен е непонятно как една практика, осъдена преди седемдесет години от цялото човечество като гавра, днес може да се превърне в норма! Макар че в последно време редица други осъдителни практики към човека и човешкото тяло, възприемани доскоро като гаври, започнаха систематично да се превръщат в норми. След като тялото на живите хора стана обект на поругание и гавра, защо това да не се случва и след смъртта? Или може би е обратно? Поругаваме телата след смъртта им, обезценяваме ги, откъдето логично се извежда и отношението към същите тези тела приживе. Очевидно това е една от характеристиките на „постмодерното“ време, в което ни е отредено да живеем.

Всъщност за „ползата“ от крематориумите има един-единствен аргумент. И то е, че няма свободни места в гробищата, които и без това се разшириха до непоносими размери. Защо няма места в гробищата и защо те се разшириха толкова много, е въпрос, на който отговорът трябва да бъде търсен на съвсем друго място. А именно, защото през последните двадесет и няколко години се промени отношението ни към живота. Което не означава, че трябва да се промени и отношението ни към смъртта. Ще ми се да вярвам, че поне минимално уважение към покойниците трябва да ни е останало. И е редно да се отнасяме към телата на скъпите ни покойници като към съсъд на Божия дух. А не като към отпадък, подлежащ на инсинериране. Бог да ни е на помощ, ако наистина започнем да разсъждаваме така.

Прочее, подкрепям Ви напълно в справедливия Ви протест срещу изграждането на подобно съоръжение на територията на Вашата община, което не мога да окачествя друго яче, освен като богохулно. Дано не се намери друга община на територията на епархията ни, чиито управници, подмамени от пари, да допуснат подобни душегубителни проекти.

Призовавам над вас Божието благословение и оставам Ваш в Христа молитствувател

+ ПЛОВДИВСКИ МИТРОПОЛИТ НИКОЛАЙ

Ваше Светейшество,

Ваше Величество,

Достотчими архипастири скъпи гости от поместните православни църкви,

Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства,

боголюбиви отци, верни съработници на благодатната нива на Богоспасаемата Пловдивската епархия,

Възлюбени в Господа братя и сестри,

Приемам, че днес сте се намерили в този храм, посветен на Света великомъченица Марина, в престолния ни град Пловдив, не за да се славослови незаслужено един малък човек, а за да възхвалим заедно Господа и отново да Му благодарим за безкрайната Му милост и за всички чудеса и благодеяния, с които Той ни обсипва. Да кажем: „Не нам, не нам, а имени Твоему!” „Не за нас, не за нас, а в Твоето име”.

Преди десет години Бог промисли да ме постави, мен грешния, начело на тази древна апостолска катедра. Промисли Бог да ме вгради като поредната брънка в безкрайната верига на пловдивските архиереи. Верига, която е начената от Свети апостол Ерм, ръкоположен от самия Апостол Павел. Катедра, от която през последните 1981 години (от 36 г.сл. н.е.) непрестанно се е славело името Божие, с извършването на Светата Евхаристия са измолвани Божията милост и Божието благословение над тукашните християни, катедра, от която е било защитавано православието и са били проповядвани принципите на християнската православна вяра. Верига, която ще продължи до края на времената. Това е милост нечувана, за която благодаря Богу непрестанно. И отговорност, пред която изпитвам благоговеен трепет.

Същевременно служението на Пловдивската митрополитска катедра не е леко. Знаете, че по време на Сердикийския събор през 343 година арианите са се отделили и именно тук, във Филипопол, са провели алтернативния си паралелен еретически събор. И по-късно, през ХІ и ХІІ век, Пловдив е бил подложен на нашествия на павликяни, манихеи и всякакви други учения, които са претендирали да представят едно алтернативно християнство, една алтернативна вяра. От първите векове буквално до ден днешен, Пловдив е арена на титаничен сблъсък между православната Църква, такава, каквато е основана от Господ Иисус Христос и изградена от отците-светители на православието, от една страна, и всевъзможни псевдо-църковни и пара-християнски организации, които по същество се опитват да изместят или подменят истинското християнство и истинската Църква, от друга страна. Да подмамят, изкушат и отклонят народа от спасителното за него Христово учение. Не че това не се случва навсякъде по християнския свят. Не че на други места православните не биват буквално избивани и прокуждани. Но и тук в Пловдив не е леко. И слава Богу!

Ваше Високопреосвещенство, обични в Господа Високопреосвещени владико Николай,

Ваше Величество, Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства, уважаеми представители на Българската държавност, боголюбиви отци, скъпи в Господа братя и сестри,

С изпълнено от радост сърце се присъединяваме към днешното Ваше и на цялата Пловдивска епархия духовно тържество – изпълването на първото благословено десетилетие от архипастирското Ви служение като каноничен кириарх на Пловдивската митрополитска катедра. Служение и посвещение, в което Вие вложихте цялото си сърце и всичките, дарувани Ви от Всеподателя сили и таланти, за да продължите стореното от Вашите приснопаметни предшественици, полагайки неуморни грижи за постоянното въздигане на духовния живот и на благочестието в тази благословена от Бога епархия.

В един свят, който все повече губи духовните ориентири, завещани му от Неговия Творец и предадени му от най-древни дни от всички пророци и праведници, мъченици и апостоли на Църквата, Вие не пожалихте силите си, за да отстоявате чистото и неповредено, единствено спасително учение на вярата и на благочестието, което на нас, като архипастири, ни е повелено най-много да пазим и да проповядваме на всички, и уподобявайки се на Господа, жертвоготовно, като истински пастири, да пазим онези, които избират Христа и Неговата Църква като спасителен кораб и тихо пристанище насред стихиите и бурите на житейското море. Ето защо, през всичките тези десет години митрополитско служение Вие неизменно следяхте щото поверения Ви от Господа виноград да бъде воден духовно от изрядни свещеници и вдъхновяван към християнски подвиг от усърдни монаси, и към всички се отнасяхте като благ и грижовен архипастир и отец (Йоан 10:1-5).