А Р Х И П А С Т И Р С К О   П О С Л А Н И Е

на Пловдивския митрополит Николай

до свещенослужителите и православните християни

от Пловдивска епархия

по повод възвръщането на манастира „Св.св. Кирик и Юлита”

Обични в Господа, братя и сестри,

Не зная как да ви опиша гледката на свещениците и служителите на Пловдивската Света митрополия, които в четвъртък следобед се прегръщаха, плачеха от радост и отправяха благодарствени молитви към Всеподателя, когато прокънтя новината, че Върховният касационен съд е сложил край на шест годишните съдебни прения и потвърждава положението, че мястото над село Горни Воден, обречено преди пет века на Светите мъченици Кирик и Юлита, е било и отново, и за винаги ще бъде манастир на Пловдивската епархия на Българската Православна Църква. Сигурен съм, че никой от вас не е останал равнодушен, научавайки тази новина. Сигурен съм, че всички благочестиви християни и изобщо всички хора, които са следили перипетиите през всичките тези години са въздъхнали с облекчение и са си казали: „Слава, Богу! Дочакахме справедливост!”

Да кажем и ние още веднъж: Слава Тебе Боже, Благодетелю наш во веки! По Твое Господи изволение и вдъхновение българският съд каза – стига! Стига толкова!

Възлюбени братя и сестри,

През последните години, а особено през последните месеци и седмици, по повод на съдебните прения около манастира „Св.св. Кирик и Юлита” бяха изговорени много неща. Много думи бяха казани. Надявам се, ако е имало някоя казана дума в повече, тя да не е била казана от нас. Но, се запитах през последните два дни, кое е това, което още не е казано. Кое е това важно нещо, което трябва да се знае и запомни. Коя е поуката, която трябва да отнесем със себе си, спомняйки си за манастира „Св.св. Кирик и Юлита”? Защото когато Бог ни праща изпитания, то е за да ни научи на нещо, да ни каже нещо. Кое е, питах се, това нещо, което искаше да ни каже Бог? Как стана така, че успяхме, макар, че мнозина не вярваха? Защо успяхме?

Отговорът, според мен, се налага от само себе си. Успяхме, защото през всичките тези години, от първия до последния ден, ние се държахме като Църква. Ние бяхме Църква. Жива, действена, борбена Църква. Църква, отстояваща Истината. Църква, искаща справедливост. Църква, която показа, че е готова на всякакви жертви, за да постигне истина и справедливост. Църква – принцип!

О Б Р Ъ Щ Е Н И Е
 на Негово Високопреосвещенство
Пловдивския митрополит Николай
към клира, миряните и лекарското съсловие от Пловдивска епархия

Обични в Господа братя и сестри, скъпи медицински съработници,

     Христос Воскресе!

   От Бога промислително е честванията на светите Баташки мъченици винаги да са във времето след Възкресение Христово. Така Всемилостивият Бог ни дава възможност не само да се поздравим с всепобедния поздрав: „Христос Воскресе !”, но и да се подкрепим духом, когато застанем пред саркофазите с мощите на светите Баташки мъченици, и чрез богослужебните текстове и светата им икона, се срещнем с жестоките мъчения и страшна смърт, претърпени за православната вяра от тези избрани Христови изповедници. Страданията им ни изпълват с мъка, но чрез вярата ни във Възкресението намираме утеха, защото знаем, както казва св. Йоан Златоуст, че „смъртта на мъчениците не е смърт, а начало на по-добър живот, преминаване от по – лошо към по – добро”. И още, защото Господ Иисус Христос възкръсна от мъртвите, и със смъртта Си смъртта победи. Затова днес, заедно с пасхалния поздрав, ние възкликваме: „Радвайте се, Баташки новомъченици Христови, жертва най – чиста и свята”.

   Съставителят на житието им пише: „Адът се издигнал от преизподнята и се настанил в Баташката черква”. Да, наистина адът се издигна, и се настани в Батак. Но се надигна, защото в сърцето му се бе забил смъртоносно Голготският Кръст на Спасителя - Христос Бог. Надигна се, защото над света вече се носеше песента, от която треперят адовите порти: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?”. Надигна се, защото беше Пасха радостна, която искаше да помрачи. Тръгна преизподнята на отмъстителна война, за да погуби, но сама бе погубена.

- Ваше Високопреосвещенство, вълна от бежанци залива Балканите и Европа. По-голямата част от тях са мюсюлмани. Като хора сме длъжни да им помогнем заради нещастието им и войната, от която бягат. Но мнозина се страхуват, че те ще засилят ислямската религия в християнска Европа. Какво е Вашето мнение?

- Действително има общо усещане, че сме свидетели на процеси, които в момента преобръщат демографската карта на Европа и създават предпоставки за бъдеща промяна на цялостния културен облик на нашия континент. Доскоро, получавайки сведения за масови екзекуции на православни в Сирия, Египет и на други места, както и за масовото разрушаване на християнски паметници, имахме усещането, че т. нар. Ислямска държава си е поставила за цел да извърши религиозно прочистване на Близкия изток от християните. Масовият бежански поток към Европа обаче е от мюсюлмани. Не мога да си обясня този парадокс: една организация, която твърди, че си е поставила за цел да изгради империя в Близкия изток, и то на верска основа, да пропъжда именно хората, принадлежащи към същата тази вяра! Нашата християнска традиция повелява да сме човеколюбиви и състрадателни не само към своите, но и към чуждите. Поради това ни призовават непрекъснато да проявяваме състрадателност и човеколюбие, защото сме християни и европейци. Добре. Помагаме и ще помагаме с каквото можем и не ги делим по вяра или народност. Но не ви ли притеснява, че т. нар. ИДИЛ не проявява човеколюбие не само към чуждите, но и към своите? Нещо тук не е наред. Понеже в цялата тази история има нещо гнило, лично на мен ми се струва, че нашето правителство в никакъв случай не трябва да допуска в страната ни повече бежанци! За тези, които вече са тук, е редно като общество да се погрижим, доколкото можем и ни стигат оскъдните ресурси, но повече - не! Който е запалил този конфликт, да го гаси. Не може ние да плащаме сметката, и то с цената на изчезването ни като държава. Това, разбира се, е моето лично мнение като гражданин, с което не ангажирам никого.