На 4-ти февруари, ✝ 17 Неделя след Неделя подир Въздвижение – на Блудния син, с благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай в катедрален храм „Успение Богородично“ гр. Пазарджик беше отслужена архиерейска света Литургия от Константийския епископ Яков, викарий на митрополита и архиерейски наместник на Пазарджишка духовна околия. В съслужение с него бяха секретарят на Околията прот. Боян Кочев, и свещ. Максим Ничев, енорийски свещеник в храма.

В края на утренята архиереят отслужи последованието на петохлебието за здраве и благоденствие на жителите на града.

По време на причастния беше прочетена проповед върху неделното евангелско четиво.

В края на службата епископ Яков се обърна към присъстващите със слово върху притчата за блудния син и завърши: „Днес Майката Божия отново ни удостои да отслужим светата Божествена Литургия и заедно с Нейните молитви да застанем пред престола на нашия Господ и Спасител, просейки здраве и спасение. Днес чухме и четивото, подготвящо ни за благодатните и спасителни дни на Великия пост. Чухме как никой баща не би изгонил сина си, колкото и лош и незаслужил да е той. Това ни свидетелства, че и Небесният наш Отец никога не би се отрекъл от нас грешните, колкото и каквито и грехове да сме сторили. Стига само като днешния загубен, блуден син и ние, загубени в греховността си, да се осъзнаем и кажем: „Господи, като човеци съгрешихме, а Ти, като милостив Бог, ни прости!”. И тогава Бог се радва повече от който и да е земен баща и не само би заклал за нас угоено теле, но ни дава и много повече – отваря за нас вратите на Своето Царство и ни дава небесна, спасителна, благодатна, вечна Райска радост. И съвсем не случайно именно в тези дни Светата Църква ни напомня примера на блудния син, за да имаме време да се вгледаме в дълбочината на сърцето си и видим, дали и ние не сме блудни синове, отдалечили се прекалено много от Дома на своя Отец, изпаднали в немилост поради греховете си. Нека отделим от времето си да видим тази своя греховност, както и след броени дни ще молим Бога да ни даде да виждаме своите грехове, а не тези на брата си, и нека се подготвим с усърдна вяра и молитва, с любов в сърцата си, да застанем и ние като блудния син пред Небесния ни Отец и Той да ни оправдае, да ни умие и удостои да седнем с Него на трапезата в Неговото Царство”.

Накрая епископът преподаде архипастирския благослов на Високопреосвещения Пловдивски митрополит Николай на енориашите и гостите на храма.

Празникът завърши с многолетствие.

След службата беше благословен и раздаден курбан от местна структура на една от политическите партии за спиране на катастрофите и жертвите по пътищата.

На 2-ри февруари  Светата Православна Църква чества един от 12-те Господски празници -Сретение Господне, когато четиридесетдневния Богомладенец Исисус Христос бил донесен във ветхозаветния храм, за да бъде посветен на Бога.

На този ден своя храмов празник отбеляза и едноимената църква в брациговското село Козарско, Пещерска духовна околия. С благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай светата Литургия беше отслужена от викария му Константийски епископ Яков. С него съслужиха свещеноиконом Любомир Траянов, архиерейски наместник на Пещерска духовна околия, председателят на храма свещ. Христо Булев, свещ. Паун Петков, председател на храм „Св. Димитър“ с. Исперихово и прот. Боян Кочев, секретар на Пазарджишка духовна околия.

В своята проповед епископ Яков разказа за срещата на дивния Божи угодник свети Симеон с Богомладенеца. Той каза още: „Праведният старец Симеон, един от 72-мата тълкуватели, превели Библията на гръцки език, се усъмнил в това, че е възможно Девица да зачене и роди според думите на св.пр. Исая и решил да заличи думата „Девица“ като я подмени. Ангел Господен обаче го спрял и засвидетелствал, че Симеон ще дочака изпълнението на това пророчество. Три столетия изминали от тогава и един ден по внушение на Светия Дух този свят старец тръгнал към храма Господен, за да стане първият свидетел, че наистина Девица е заченала и родила Син и този Син е обещаният Месия. Ръката, която искаше да изтрие пророчеството, сама сега свидетелствуваше, прегръщайки Богомладенеца. Благочестивият старец с радост се обърна към Бога и каза: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата си смиром!“. С това той показа на всички, че така чаканото събитие вече се изпълнило и е готов с примирена душа да си отиде от този свят. Старецът се обърнал и към чаканата от него Девица с думите, че Чедото й ще стане изпитание за много народи и за Него ще спорят и ще си противоречат мнозина. Праведникът пророчествувал и за самата нея, че „меч ще прониже душата“ й, предсказвайки Кръстната смърт на нейния Син – смърт, която изкупи човека от ада. Братя и сестри, праведният Симеон бил призван да засвидетелства Раждането на Спасителя. Ние пък сме призвани да свидетелствуваме, че Той е жив и днес. Настъпват благодатните дни на Великия пост, когато можем да се обърнем навътре в себе си, да издирим там греховете си и заставайки пред лицето на Бога да кажем: „Господи, помилуй!“. Така ще покажем, че чуваме Спасителя, Който и днес чука на вратите на нашето сърце и ни кани на Своята трапеза. И както свети Симеон се примирил и подготвил за заминаването си във вечността, така и нашата душа ще се очисти и примири с Бога, за да бъде готова и тя за срещата със Спасителя“.

Епископ Яков преподаде архипастирския благослов на Високопреосвещения Пловдивски митрополит Николай на всички жители на село Козарско и Пещерска духовна околия.

Службата завърши с многолетствие, което изпяха всички присъстващи.

       Възлюбени в Господа братя и сестри,

Признавам, че приех да участвам в днешното събитие с немалко колебания. Не за нещо друго, а защото да бъда наричан „лидер в духовността” ме смущава поне по две причини. Първата е, че като всеки православен християнин, намирам суетата за вредно и опасно качество. Ние, православните християни, дефинираме гордостта като грях и то смъртен. Да приема, а още повече да повярвам, че съм „лидер в духовността” или „духовен лидер” означава безвъзвратно да изпадна в този грях, което е стъпка към погубването на душата. Това, разбира се, аз не мога да си позволя.

Втората причина за моето колебание е, че аз без съмнение съм един от най-критикуваните хора в България, включително от нашите най-видни интелектуалци. Няма мое действие или изказано от мен мнение, което да не е било обругано, похулено, осмяно и в най-добрия случай отминато с пренебрежение. Поради тази причина се притеснявам, дали приемайки да бъда тук сред вас, дори само с присъствието си, няма да хвърля сянка върху вашето събитие? Да наричате митрополит Николай „лидер в духовността”! Представяте ли си колко кощунствено звучи това за мейнстриймът- общото течение на идеологията, която императивно налага на обществото своите оценки, включително за неща, които не разбира? Отсега предчувствам критиките, които ще се изсипят върху нас утре.

Причината, поради която реших, все пак да дойда, е едно, за да изразя уважението си към редицата достойни мъже, включително двамата светейши български патриарси, блаженопочившия Български патриарх Максим, и нине здравстващия Български патриарх Неофит, заставали преди мен на тази трибуна. И второ, за да поговоря с хора, които, както и аз, не се страхуват да бъдат критикувани и не са склонни, както и аз не съм склонен, да се откажат от убежденията си заради сиеминутната политическа коректност.

Сега, позволете ми да кажа няколко думи по повода, който ни е събрал, като искрено се надявам, че точно тази аудитория ще ми прости, ако поради неопитност в историческата наука си позволя някои съждения, почерпани по-скоро от духовния ми опит и по-малко от научната ми подготвеност, която е крайно недостатъчна, за да говоря пред толкова просветена публика за Стефан Стамболов и Църквата.

Ясно е, че Стефан Стамболов е държавникът, на когото в най-голяма степен дължим изобщо съществуването на Третата българска държава. Ясно е, че неговият жизнен път и особено годините, през които той почти еднолично е държал кормилото на България са изпълнени със светлини, но и със сенки. Историческата наука проявява известна търпимост към недостатъците на държавните дейци, когато посмъртно делата им са се оказали полезни за общонародното дело и националните интереси, такива, каквито светската историческа наука ги разбира. Неговата мъчителна смърт е изкупила голяма част от греховете му. Бог да го прости. 

Ясно е, също така че специално неговото отношение към Българската екзархия, т.е. към Православната църква е в известен смисъл противоречиво, ако трябва да се изразя внимателно. Известно е неговото доста твърдо поведение – изразявам се отново внимателно – към Светия Синод и по-специално към определени митрополити, които той е смятал за отклоняващи се или несъгласни с провежданата от него държавна политика. Известни са обаче, също така, неговите заслуги при издействането на султанските берати-укази за назначаване на български митрополити на катедрите на три епархии: Скопие, Велес и Охрид. Тоест, от една страна, във вътрешната политика, той се е опитвал да третира Светия Синод като инструмент за провеждане на собствената му политическа линия или поне да го елиминира като източник на алтернативни мнения. От друга страна – във външната политика, Стамболов много ясно си е давал сметка, че именно Българската православна църква, а не българската държава, е онзи интеграционен фактор, който може да обедини около себе си българската нация и да поддържа жив и бодър народностния дух, особено сред онези наши сънародници, които се намират извън пределите на Отечеството.

Искам да цитирам една теза на виден наш учен, която ми направи силно впечатление. В предговора си към книгата на Димитър Маринов „Стефан Стамболов и новейшата ни история” професор Андрей Пантев казва следното: „Този човек (Стефан Стамболов) заема особено място в немного ослепителната галерия от български държавници най-вече заради това, че разбра и приложи една днес изглеждаща ни проста идея – геополитическата уязвимост на България може да стане нейната сила, а необходимостта от покровител-ментор може да бъде трансформирана в изискването за съюзник, който да разбира, че няма вечни предимства на българския политически терен и поради това следва да показва лоялност по същия начин, по който се очаква от малката България”. 

В немалкия си вече опит като клирик и митрополит на Българската православна църква аз, вярвайте ми, съм видял много. И докато бях близо до блаженопочившия ни Патриарх Максим, включително по времето на разкола, и след това в битността ми, вече единадесет години, като митрополит на Пловдивската митрополитска катедра. Целият ми опит ми говори, че наложеното още по времето на Стефан Стамболов неопределено, светско отношение към Българската православна църква не е изживяно докрай, като неговите рецидиви се проявяват отново и отново. А именно – във вътрешно-политически план се допуска, че Църквата може да бъде инструмент за прокарване на определени политически виждания, а ако не може, то поне да не й се позволява да се изявява прекалено силно като източник на алтернативни мнения. Това беше видно в епохата на комунизма, още по-видно в идеологията, стояща зад разкола, като и до ден днешен подобни убеждения не са чужди на отделни политически и обществени дейци. Колкото до външната политика, то Църквата също трябва да бъде използвана като инструмент. За съжаление, за разлика от времената на Стамболов, този път не като фактор за интеграцията на българската диаспора, какъвто тя фактически е, а като инструмент за постигане на цели от по-общ, светски, да не кажа геополитически характер.

Моят проблем, и аз съм абсолютно наясно с него, е, че аз разбирам взаимоотношенията между църквата и светските начала по по-различен начин. Разбирам ги, както ги разбира или следва да ги разбира всеки православен епископ и затова търпя критики. Позволете ми сега да перифразирам  професор Пантев, за да поясня мисълта си и, за да разберете защо търпя критики. Как ви звучи следната теза?: „Който иска да заеме особено място в немного ослепителната галерия от български държавници, трябва да разбере и приложи една проста идея – институционалната уязвимост на Българската православна църква всъщност е нейната сила, а привидната необходимост от неин покровител-ментор следва да бъде трансформирана в изискването за съюзник, който да разбира, че няма вечни предимства пред Бога и поради това следва да показва лоялност към българския народ и неговата вяра по същия начин, по който това го прави Българската православна църква”.

Мисля, че така формулираната теза е ясна сама по себе си, но нека все пак я илюстрирам с няколко примера.

Първи пример. Разколът беше опит за овладяване на ръководството на Българската православна църква и инструментализирането й за политически цели. Е, и? Какво се постигна? Какво добро се случи на България и на българския народ от този злощастен опит? Освен, че се разклати доверието в Църквата? И нейното значение като фактор в обществения дебат беше отслабено? Кой спечели от това? Българската политика? Българските политици? Или някой друг? Ето, сега например, вървят и то вървят от години опити за унищожаване на семейството, за узаконяване на семейното съжителство без брак, за разрешаване на еднополови бракове, за трети пол, утре за разрешаване еднополови родители да осиновяват деца, да ги поръчват на сурогатни майки срещу заплащане и ... не искам да продължавам с извращенията, които ни предстои да чуем, че ни очакват. От коя морална, ценностна позиция ние като общество сме против? От позицията на общочовешкия морал ли? Ами, че той, общочовешкият морал е релативен. Днес е един, утре може да е друг, в зависимост от морала на господстващата класа или, по модерному, на господстващия елит. Единствената вярна ценностна, морална опора е християнският морал. Ако ударим, ако дискредитираме, ако подчиним Православната църква и я превърнем в инструмент на текущата политика, то кое ни гарантира, че този, който утре ще диктува политиката няма да издиктува на Българската православна църква да започне да венчава еднополови двойки? Както това вече се случва в някои деноминации, които странно защо още се наричат християнски. Българската православна църква, повярвайте ми, няма нужда от светски ментор-покровител, защото неин покровител е Господ Иисус Христос. Ако тя приеме да има светски, политически ментор-покровител, то това ще я унищожи. Впрочем, ще унищожи само институцията Българска православна църква; Едната Света, Вселенска и апостолска Православна църква е неунищожима. Тоест, ще пострада само българският народ; вселенското православие ще си е непокътнато. Отслабвайки Църквата, отслабихме себе си. Това искам да кажа по отношение на вътрешните ментори-покровители.

Друг пример. През лятото на 2016 г. ни обвиняваха защо не сме отишли на Всеправославния събор в Крит. Нападаха ни хора, които много държат ние да имаме външни ментори-покровители и да се съобразяваме с тях и с тяхната воля. Същите тези хора ни обвиняваха, че, отказвайки да участваме в едно недобре подготвено съвещание, с нехарактерен за всеправославните събори дневен ред, всъщност сме изпълнявали волята на други външни ментори-покровители, които следвало да са в конфликт с първите, а ние в Българската православна църква сме, видите ли, някакви играчки в ръцете на едните ни външните ни ментори, за сметка на другите. С този акт обаче ние показахме, че дължим лоялност само и единствено към хилядолетната православна вяра на нашия народ и я изповядваме и практикуваме, така, както разбираме заветите на единствения наш Покровител и Защитник Иисус Христос. Външни ментори-покровители не ни трябват; добре дошли са съюзници, които са лоялни към българския народ и неговата вяра, както е лоялна към праотеческата вяра Българската православна църква.

Трети пример и с него приключвам. Само преди месец Светият Синод беше подложен на силен натиск от граждански кръгове незабавно, веднага, безусловно и без оглед на „някакви си там канони” да признае автокефалия на православната църква в съседната Република Македония. Виждам, че сега вече никой не настоява на това, а мнозина, които скандираха пред сградата на Светия Синод, сега признават на половин глас, че Синодът ни май е постъпил мъдро, като е предпочел да предостави решаването на този въпрос на Божията воля, която се проявява положително само тогава, когато се спазват установените от Него правила и принципи. Няма да кажа нищо повече по този въпрос, защото всяко изказване рискува да бъде изтълкувано погрешно. Но, повярвайте ми и за това, че това, което на някои се привижда като институционална слабост на Българската православна църква, всъщност е нейната сила. Имайте ни, моля ви, малко доверие.

Трябваше да говоря за духовност, а сякаш повече говорих за държавност. Всъщност, основното, което ми се искаше да кажа е, че българската държавност не може да съществува без духовност. Българската духовност, колкото на някои това да не им харесва, е формирана такава, каквато е, от Православната църква. Всяко насилване върху духовността да се превие и да заеме форма различна от православната християнска – било то някаква форма на ново езичество или на някакъв нов синкретизъм – заплашва директно българската държавност. Надявам се, че всички тук събраните, имаме достатъчно натрупан житейски опит, за да сме видели пряката причинно-следствена връзка между разрушаването и подмяната на традиционния морал, който се поддържа от традиционната вяра и разрушаването на държавността. Няма такива политически или обществени цели, които могат да оправдаят подчиняването и инструментализирането на църквата. Православната църква е особено явление. Тя е основана от Господ Иисус Христос, Тя е Богочовешки организъм, за нея Господ Иисус Христос, каза, че „портите адови няма да й надделеят” (Мат.16:18), на нея - Църквата Христос обеща, че ще бъде с нея до свършека на света. Православната Църква е наистина особено явление. Всеки опит за нейното подчиняване от страна на държавата завършва с катастрофа за държавата. Всеки опит за изтласкването й вън от обществото завършва с катастрофа за обществото. Всеки опит отделни личности да се поставят над Църквата, в нейната съборност, завършват зле за тези личности. Ако искаме в днешните бурни времена да съхраним българската държава и българското общество, трябва да сме си един на друг не ментори, а съюзници. Съюзници, които са лоялни един към друг, защото са лоялни към българския народ и към неговата православна вяра.

И, благодаря на професор Андрей Пантев за неговите думи, които дадоха импулса за тези разсъждения, с които се надявам да не съм ви отегчил.

Призовавам над всички вас Божието благословение!

Бог да пази България!

На 28-и януари, ✝ 16 Неделя след Неделя подир Въздвижение – на Митаря и Фарисея, с благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай в храм „Св. Богородица“ с. Калугерово беше отслужена архиерейска света Литургия от Константийския епископ Яков, втори викарий на митрополита и архиерейски наместник на Пазарджишка духовна околия. В съслужение с него бяха двамата секретари на Околията прот. Стефан Йорданов и прот. Боян Кочев, председателят на храма свещ. Ангел Тонов и свещ. Спас Дичев от катедралата „Успение Богородично“ гр. Пазарджик.

Много жители и гости на селото дойдоха в храма въпреки студеното време, за да измолят от Бога телесно здраве и душевно спасение за себе си и своите близки. Всички заедно изповядаха Символа на вярата и казаха Господнята молитва „Отче наш...“.

В края на службата епископ Яков запозна присъстващите с обръщението на Светия Синод по повод Истанбулската конвенция. След това владиката се обърна към присъстващите със слово върху евангелското четиво – притчата за митаря и фарисея и каза: „Въпреки че с усърдие фарисеят принасял делата си – редовно посещавал храма, постел два пъти в седмицата, ежедневно се молил на Бога - те останали безплодни. Митарят пък дори не смеел да влезе в храма – със сърцето си той усещал своята греховност и недостойнство и само молил за прошка. Когато фарисеинът го забелязал, не видял вътрешното му страдание, не се смилил над него, а още повече започнал да се превъзнася над него. Но ние знаем как завършва притчата – фарисеинът не бил чут от Бога а митарят си отишъл оправдан. Някой ще каже – как така вършещият добро си отиде неоправдан, а вършещият зло намери велика милост пред Бога? Но това се случва и в нашия живот – често ние отиваме в храма, молим се и просим, но когато излезем и видим първия си събрат, нашето сърце започва да го осъжда и злослови. Така се подлагаме на същото осъждане като фарисея – и ние виждаме сламката в окото на ближния, но не и гредата в собственото си и себе си горделиво превъзнасяме, а ближния немилостиво осъждаме. Има още една притча - вървели Мъдростта и Любовта и видели бездомник, облечен в скъсани дрехи. Той целият бил изпоцапан, дрехите му – скъсани. Мъдростта взела да говори против него и да се възмущава – как е възможно човек да ходи такъв по улиците – да не се измие, да не се изпере, не смени дрехите си. Всички тези мъдрования секнали в момента, в който Любовта свалила своя кожух и с него загърнала този бездомник. Братя и сестри, днешното свето Евангелие идва да ни напомни, че пристъпвайки към благодатните и спасителни дни на Великденските пости, ние трябва да облагородим сърцето си, да го очистим от плевелите и да го изпълним с онази любов, която е „дълготърпелива, пълна с благост“, която „не се превъзнася, не се гордее“, която всичко прощава, „всичко извинява...всичко претърпява“. В днешния ден ви оставям тази любов – нека тя винаги пребъдва във вашите домове, във вашите сърца. Ако някога изпаднете в униние, отчаяние, ако ви налегнат някакви тегоби, тогава отворете химна на любовта на свети ап. Павел и с него ще претърпите всичко. Защото любовта всичко побеждава“.

Епископът преподаде архипастирския благослов на Пловдивския митрополит Николай на председателя на храма и всички жители на селото.

Празникът завърши с многолетствие.

На 18-и януари Светата Православна Църква почита един от Великите си свети отци – свети Атанасий, архиепископ на Александрия. На този ден своя храмов празник отбеляза едноименният храм в китното родопско село Розово, Пещерска духовна околия.

По този повод и с благословението на Пловдивския митрополит Николай Константийският епископ Яков - викарий на митрополита отслужи архиерейска света Литургия. С него съслужиха свещеноиконом Любомир Траянов, архиерейски наместник на Пещерска духовна околия, йеромонах Иларион, ефимерий на храма, свещ. Тодор Траянов, председател на храм „Св. Димитър“ гр. Пещера и двамата секретари на Пазарджишка духовна околия прот. Стефан Йорданов и прот. Боян Кочев.

Въпреки студа и заледените улици много от жителите на селото се бяха събрали в прекрасния храм да съмолитстват с архиерея и се помолят заедно с духовниците за здраве и благоденствие. С едно сърце и една уста те изповядаха Символа на вярата и казаха Господнята молитва „Отче наш...“.

В своята проповед в края на литургията епископ Яков се обърна към богомолния народ със слово за добродетелите на великия изповедник и защитник на вярата. Той разказа дивното житие на Божия угодник и завърши: „Братя и сестри, в днешното евангелско четиво чухме как човек като запали светилник, не го скрива, а го поставя на видно място, за да свети на всички вкъщи. Така и светилника на този „стълб на Православието“ – свети Атанасий, Бог не остави да загасне, нито скри, а постави на най-видно място в Църквата Си. С безстрашното изповядване на своята непоколебима вяра този велик учител на Църквата е пример за подражание на всички християни, дори до днес. Още повече, че той благословил нашите земи не само с писанията, но и със стъпките си, минавайки през днешните български земи, за да участва в Сардикийския събор. Свети Атанасий ни завещава да бъдем единни в Светото Православие, никога да не изоставяме Бога и Неговата Църква. По негово време хората отпадали от нея повече с ереси, ние отпадаме с греховете си. Днес се стига до там, че злото се представя на децата ни като добро, а доброто като отживелица. Това са козните на поднебесните сили на злобата, които ни заслепяват, та някак да отклонят нас и децата ни от храма. Но дерзайте, не се отчайвайте – Господ няма да ни изостави. Молете се едни за други, молете се за децата си, та Бог да отвори духовните им очи, та да видят Него – нашия всемилостив и любящ Отец и да тръгнат по благодатния и спасителен път към Него. Нека бдим, нека бъдем трезвени, нека положим ако се наложи душите си, за да запазим чиста и неопетнена завещаната ни вяра и според силите си да се стремим да изпълняваме евангелските заповеди, за да ходим достойно по стъпките на Божиите раби и като тях наследим Царството Небесно!“.

Епископът преподаде архипастирския благослов на Пловдивския митрополит Николай на всички жители на село Розово и Пещерска духовна околия.

Празникът завърши с многолетствие.