Краставици

Петър беше голям. Беше лятна ваканция. Веднъж забра Ники да ловят риба на реката. Но тоя ден нямаха сполука: рибата не кълвеше. Затова пък на връщане се вмъкнаха в селската зеленчукова градина и си напълниха джобовете с краставици. Пазачът ги забеляза и ядосано засвири със свирката. Те побягнаха. По пътя Петър се досети, че като се прибере у дома с тия краставици, може да си изпати. Затова даде своите на Ники. А Ники радостен се върна у дома:

- Мамо, виж, донесох ти краставици!

Майка му погледна: джобовете му пълни. И в блузата напъхал, и в ръцете си държи две големи краставици.

- Откъде ги взе? – попита тя.

- От зеленчуковата градина.

                        Лилия Ганчева 9 г.

- От коя градина?

- Там, при реката, селската.

- А кой ти позволи?

- Никой. Сам си накъсах.

- Значи си откраднал?

- Не, не съм откраднал, а просто така... Петър късаше, а защо аз да не късам? И аз си взех.

Ники почна внимателно да вади краставиците от джобовете.

- Чакай, чакай! Не ги вади! – спря го майка му.

- Защо?

- Веднага ги върни!

- А къде да ги върна? Те растяха в лехата и аз ги откъснах. Сега вече няма да растат.

- Нищо, ще ги отнесеш и ще ги сложиш в същата леха, където си ги откъснал.

- Е, добре, ще ги хвърля.

- Няма да ги хвърляш! Не си ги садил, не си се грижил за тях и нямаш право да ги хвърляш.

Ники се разплака:

- Там има пазач. Той ни свирна, но ние избягахме.

- Виждате ли какво правите! Ами ако ви беше хванал?

- Как ще ни настигне. Той е стар дядо.

- Не те е срам! – смъмри го майка му. – Нали дядото отговаря за краставиците. Ще разберат, че са изчезнали краставици, и ще кажат, че дядото е виновен. Хубаво ли е това?

Майката се зае да пъха краставиците обратно в джобовете на Ники. Той ревеше и крещеше:

- Няма да отида! Дядото има пушка. Ще ме гръмне и ще ме убие.

- Нека те убие! По-добре да нямам син, отколкото да имам син крадец.

- Мамичко ма, ела с мен, хайде! Навън е тъмно вече. Страх ме е.

- А да вземеш чуждо не те ли беше страх?

Майката сложи в ръцете на Ники две краставици, които не се побираха в джобовете, и го заведе навън.

- Или отнеси краставиците, или се махай от вкъщи, и не си ми син.

Ники се обърна и пое бавно-бавно по селската улица.

Смрачаваше се.

„Ще ги хвърля тук, в тревата, а ще кажа, че съм ги отнесъл – реши Ники и започна да се оглежда. – Не, ще ги отнеса, може някой да ме види. А и дядото ще си пострада заради мене.”

Вървеше по улицата и продължаваше да плачеше. Беше го страх.

„Добре му е на Петър! – мислеше си Ники. – Даде ми своите краставици и сега си стои вкъщи и му е добре.”

Ники излезе от селото и тръгна през полето. Наоколо нямаше жива душа. От страх не разбра как стигна до градината. Спря се до колибата на пазача, не смееше да мине. Стои и плаче все по-силно и по-силно. Пазачът го чу и дойде.

- Защо плачеш? – пита.

- Дядо, връщам краставиците.

- Какви краставици?

- Тези, които накъсахме с Петър. Мама каза да ги върна.

- Виж ти каква била работата! - учуди се пазачът. – Значи на вас свирнах, а вие пак отмъкнахте краставиците. Лошо!

- Ами Петър вземаше и аз взех. Той ми даде и своите краставици.

- А ти защо слушаш Петър, нали сам можеш да мислиш. Е, вече да не правиш така. Дай краставиците и си върви вкъщи.

Ники измъкна краставиците и ги сложи на лехата.

- Това ли е всичко? – попита старецът.

- Не... една липсва – отвърна Ники и пак заплака.

- Защо липсва, къде е?

- Дядо, аз изядох една краставица. Какво ще стане сега?

- Какво ще стане ли? Нищо няма да стане. Щом си я изял, изял си я. Да ти е сладко.

- А вие, дядо, няма ли да пострадате, задето една краставица е изчезнала?

- Ама че работа! – усмихна се дядото. – Не, за една краставица нищо няма да има. Виж, ако не беше донесъл останалите, тогава – да, но сега –не.

Ники хукна да се връща, но изведнъж спря и викна отдалече:

- Дядо, дядо!

- Какво има още?

- А тази краставица, дето я изядох, как ще я смяташ – открадната или не?

- Хъм! – каза дядото. – Ето ти въпрос! Е, хайде, нека да не си я откраднал.

- Как така?

- Ами смятай, че съм ти я подарил.

- Благодаря, дядо. Тръгвам.

- Върви, върви, синко.

Беше вече съвсем тъмно. Ники препусна с всички сили през полето, през дола, по мостчето на потока и вече без да бърза, се запъти през селото за вкъщи. На душата му беше леко и радостно.

По Николай Носов

Сега ще възкликне някой: „Каква майка само! Да каже такива думи на сина си.” А дали щеше да е по-добре да каже: „Е, няма нищо.”? Съвсем не. Когато майките се карат, то е не защото са разочаровани от своите деца. Не, но им е мъчно да видят тези, които най-много обичат, да вършат нещо лошо, да помрачават светлата си детска душа и да страдат от това. И наистина, само когато правим добро, можем да бъдем истински щастливи.