Трите златни лъвчета
Лъвчета рисувал един свещар от Велен, върху свещите рисувал лъвчета. Те ли били причината, свещите ли си горели хубаво – прочул се свещарят чак в столичния град. Всяка седмица царска каруца идвала във Велен за свещи. И така цяла година, докато царят извикал свещаря в двореца.
- Където конете ще бият път – рекъл му, - ти ще дойдеш тук да правиш свещи. А?
- Не мога, царю – отвърнал свещарят. – Имам много приятели и ще ми е трудно да се разделя с тях.
Изумил се царят от думите му – за първи път срещал човек, който заради приятелите си не иска да стане придворен.
Отишъл царят и донесъл три малки златни лъвчета, направени от злато.
- Дай ги – рекъл му – на своите приятели!
И докато пътувал до Велен, свещарят мислел на кого да подари лъвчетата, двадесет приятели имал, на кого от тях да даде трите златни лъвчета? Пристигнал и продължил да мисли, вечерта, когато приятелите му дошли на гости, един по един ги оглеждал, мислил, премислял и не могъл да реши.
Богат бил свещарят, къщата му се намирала на лично място във Велен. Неговите връстници вече се били задомили, а той живеел сам. До обед правел свещи, подир обед рисувал по тях лъвчета, а вечер приемал приятелите си. До късно свирели музиканти, вино се леело и се поднасяли най-отбрани ястия. 
Искал да бъде весел свещарят и тая вечер, но мисълта за трите златни лъвчета не го напускала. Кому да ги даде? И оглеждал приятелите си – мигар може да даде златно лъвче на резбаря, а да не даде на сладкаря... Нали всичките са му приятели!
- Защо си умислен? – питали го угрижени приятелите му.
- Уморен съм от пътя – отговарял свещарят.
- Хей, музиканти, свирете! – извикали неколцина от гостите. – Свирете да премахнем умората от очите на нашия приятел!
Засвирили музикантите, дигнали се пълни чаши за здравето на всички и най-вече за здравето на стопанина. Забравил свещарят за лъвчетата, но на сутринта, когато се събудил, първата му мисъл била кому да ги подари.
- Защо не бяха двайсет! – рекъл си свещарят. – Тъкмо за всеки приятел по едно...
Сложил той лъвчетата в една кошница и отишъл при най-добрия златар на Велен.
- Златарю – попитал го, - можеш ли да направиш от тия три лъвчета двайсет?
- Мога – отвърнал златарят, - но те имат царски знак, не бива да се разваля царският знак.
Взел кошницата свещарят и отишъл при най-добрия златар на Лосина.
- Златарю – попитал го, - можеш ли да направиш от тия три лъвчета двайсет?
- Много са хубави, свещарю – отвърнал му златарят, - никога не бих развалил нещо хубаво, за да направя по-лошо.
Чудел се свещарят какво да направи и се сетил за мъдреца. Така и така съм в Лосина, рекъл си, ще отида при него, на толкова хора съвети е дал, дано и на мене помогне. И отишъл свещарят при мъдреца.
- Мъдрецо – рекъл му, - царят ми даде тия златни лъвчета да ги подаря на своите приятели. Кажи ми какво да направя, когато приятелите ми са двайсет, а лъвчетата само три.
Погладил бялата си брада мъдрецът и попитал:
- Това ли ти е грижата, свещарю, или имаш и друга грижа?
Помълчал свещарят и отвърнал:
- Имам, мъдрецо... Много често си мисля, че това, което рисувам, не остава... Свещта изгаря, лъвчетата и те изгарят...
- Да-а... – замислил се мъдрецът. – Ще говорим и за тая грижа, но първо лъвчетата... Значи искаш лъвчета за всички твои приятели. Това може да стане, ако направиш три неща...
- Ще ги направя, мъдрецо! – рекъл твърдо свещарят. – Каквото ми кажеш, всичко ще направя!
- Слушай внимателно. Утре, като дойде царската каруца, няма да я пускаш в двора си, а ще я изгониш.
- Как да я изгоня! – не можел да повярва свещарят на думите му.
- Така – рекъл спокойно мъдрецът. – Ще им кажеш да си вървят и повече да не идват. Хлопваш им портата и толкова.
- Но какво общо има това с лъвчетата и моите приятели? – не успял да се сдържи повече свещарят.
- Има – отвърнал спокойно мъдрецът. – Това го правим заради твоите приятели. Нали искаш всички да имат лъвчета!
- Щом е така, ще ги изгоня – примирил се свещарят. – А после?
- И така – царската каруца ще си замине без свещи. Тази вест бързо ще обходи Велен. Старейшината1 ще пристигне разярен и ще те попита как си могъл да ги изгониш, нали ще навредиш на себе си и на Велен. „Старешино – ще му кажеш, - ти си един мръсник и подлец!” Това е второто нещо, което трябва да направиш. Можеш ли?
- Мога – отвърнал свещарят. – Старейшината наистина е един мръсник и подлец. От никого не го е чувал, но от мене ще го чуе!
- Налага се да го чуе! – вдигнал мъдрецът и третия си пръст. – Трето! Слушай внимателно третото нещо, то е най-тежкото: като кажеш на старейшината, че е мръсник и подлец, ще се прибереш и ще изкопаеш пред прага на къщата си трап, дълбок три лакътя. Ще заровиш лъвчетата в трапа, ще вземеш лъка и ще отидеш на лов. Когато се изкачиш на хълма и погледнеш назад, ще видиш, че една къща във Велен гори като свещ. Това ще е твоята къща.
- Моята? – потръпнал свещарят.
- Да, твоята къща – потвърдил мъдрецът. – Ще се прибереш в полунощ, когато луната е най-пълна. Ще разровиш изстиналата пепел и ще намериш двайсет златни лъвчета.
- Наистина ли? – не можел да повярва свещарят. – Наистина ли, мъдрецо?
- Наистина – потвърдил мъдрецът. – А, и друго – когато тръгваш на лов, вземи си най-необходимото. Не забравяй, че след пожара ти ще имаш само дрехите на гърба си и един лък.
- И лъвчета – промълвил свещарят. – Златни лъвчета за всички мои приятели!
Както му казал мъдрецът, така и направил. Като дошла каруцата и свещарят рекъл на царските каруцари:
- Вървете си, не искам да имам вземане-даване с вас. Не искам и повече да ви видя!
Повъртели се царските каруцари, па си заминали. Новината за изгонената царска каруца гръмнала из Велен и ето ти го, дотърчал разгневен старейшината.
- Какво си направил, свещарю! – развикал се той. – Искаш да ни скараш с царския двор!
- Гледай си мързела, мръснико! Не познавам по-голям мръсник и подлец от тебе! – така му рекъл свещарят, а хората слушали и не вярвали на ушите си: кой смее да нарече така старейшината, и то право в очите!
- Ще ме запомниш ти мене! – позеленял от яд старейшината. – Ще ме запомниш!
- Пссссст! – извикал по него свещарят, защото старейшината много му заприличал на котарак. – Пссссст!
И си влязъл в двора, взел една мотика и почнал да копае пред прага на къщата. Когато трапът станал дълбок три лакътя, изнесъл лъвчетата и ги пуснал внимателно на дъното. Зарил ги, попритъпкал пръстта, после събрал в една торба боите и четките, свалил лъка от стената и тръгнал на лов.
Щом стигнал на хълма, обърнал се назад и видял – гори неговата къща като свещ. Ветрец духал откъм Велен, и с ветреца – мирис на горящ восък. Седнал свещарят на един пън, захлупил глава на коленете си и заплакал. Мъчно му станало, че няма да има къде да посреща приятелите си.
- Ама съм и аз! – подсмръкнал си весело. – Нали всичките ми приятели ще имат едно златно лъвче...
Едва дочакал полунощ свещарят. Дотичал до своя дом и се спрял стъписан – нищо не било останало, само камъните се белеели на месечината. Един широкоплещест мъж седял на камъните, повгледал се свещарят и познал ковача; обикновено той си отивал най-рано от всичките му приятели, защото и рано ставал. А сега – до среднощ стои!
Идваш ли? – станал да го посрещне ковачът. – Айде да те водя у дома, сигурно си умрял за сън...
- А къща ще направим, бъди спокоен – показало се и зидарчето2. – Ще видиш само каква къща ще дигнем, голяма, с широки прозорци...
- Благодаря ви, благодаря ви... – прегърнал ги свещарят и от вълнение не знаел какво друго да им каже. – Ама защо сте ме чакали, сигурно сте отдавна тук...
- Дойдохме да гасим – рекъл ковачът. – Ако беше по-близо кладенецът, а то – аз вадя, зидачето носи...
- Восък нали е, как да го угасиш – усмихнало се виновно зидарчето. – Но ти не се безпокой, нова къща ще дигнем – голяма, с широки прозорци...
- Всичко ще направим, всичко! – уверил го и ковачът. – Ако знаеш пък за работа какво сме ти измислили – пак ще рисуваш, ама няма да е по свещи, а на стена!... Айде да тръгваме, че я кое време е, вярвам не си и вечерял...
- Не съм – признал свещарят. – Аз ей сегичка, само нещо да взема...
Затичал се свещарят към каменния праг и почнал да рови в още неизстиналата пръст.
- Едно лъвче... Две лъвчета... Три лъвчета... – вадел той склупторките и духал по дланите си. – А!... Повече няма!... А мъдрецът ми каза, че ще има за всичките ми приятели!
- Мигар няма за всички!
Стоял мъдрецът сред руините, изправен и бял като огромна свещ.
- Мигар няма за всички твои приятели – повторил тихо той. – Дори едно ти остава...
- То е за тебе, мъдрецо – притъпил свещарят. – За тебе, приятелю...
- Ето че и втората грижа оправи – рекъл му мъдрецът. – Стенописи! Няма да изгарят те, ще останат напред във времето...
- Дано да е така, мъдрецо – навел глава свещарят.
- Така ще бъде, зная силата на твоята четка, майсторе. Айде, върви, дай първо лъвчетата на приятелите си, за тях са отредени...
Взел лъвчетата свещарят и тръгнал към ковача и зидарчето:
- Тези лъвчета са за вас. Лично царят ми поръча да ви ги предам.
- Как за нас! – изненадало се зидарчето.
- Къде ще знае царят за нас! – не повярвал ковачът.
- Знае той, знае за моите приятели – въздъхнал свещарят, - ами аз не знаех всичко за тях...
Обърнал се към мъдреца, а мъдреца – вече го няма.
- Мъдрецо-о! – извикал свещарят. – Къде отиде, мъдрецо-о!
- Тук съм, майсторе-е! – чул се глас от тъмнината.
- Не те виждам, а искам да ти дам лъвчето...
- Дръж го, майсторе. Все ще срещнеш човека, комуто да го дадеш. След месец, след година, след десет, ще го срещнеш и той ще те срещне. Не може де не се срещнете! Не може...
Останал свещарят в дома на ковача. Помагал му. Викал му ковачът да поизлязат тримата на лов, да се поразсеят.
- И на лов ще ходим, навсякъде ще ходим – отвръщал свещарят, - нека първо да дойдат царските конници...
На петия ден пристигнали царските конници; завардили пътищата, опънали лъковете – свещаря, та свещаря!
- Ето ме – излязъл спокойно свещарят. – Водете ме при царя.
Вързали го и го отвели при царя.
- Защо прогони хората ми, свещарю? – срещнал го царят.
- Всичко започна от трите златни лъвчета, царю – отвърнал свещарят.
- Предполагах – кимнал царят. – Да, аз дадох лъвчета за твоите приятели, а на теб самия не дадох...
- Това не съм го и помислял, кълна ти се! – изрекъл свещарят. – Работата е там, че не знаех кому да дам златните лъвчета – те бяха три, а моите приятели двайсет...
И разказал на цар как през целия път до Велен все това умувал, и още три дена умувал. При златар един ходил, че и при втори, додето отишъл при мъдреца и той го научил да изгони царските каруцари, да наругае старейшината и да закопае лъвчетата в земята, и после да намери под пепелта на своя дом лъвчета за всичките си приятели.
- Ах, как го е измислил! – възкликнал царят. – Моите мъдреци такова нещо не могат да измислят... И какво?
- Ами – отвърнал свещарят – сега всичките ми приятели имат лъвчета... Това е.
- Кажи ми ти – поусмихнал се царят, - аз ще имам ли восъчни лъвчета, или да си търся свещар...
- Изгарят тези лъвчета, царю – рекъл свещарят. – Ще ми се да правя нещо, което да остане... Ето, в Лосина ни викат църква да направим. Зидарят ще я съгради, ковачът ще изкове вратите и прозорците, а пък аз ще я изпиша по стените...
- Благославям те, стенописецо! – изрекъл царят. – Благославям и тебе, и приятелите ти!...
Сълза една напирала в очите му и се обърнал царят към прозореца:
- Ееееех.... Ако знаеш как ми се ще моят дворец да пламне... Но после?... Ти си имаш занаят, ами аз, аз какво ще правя?
Цветан Пешев, „Трите златни лъвчета“, Изд.Отечество, София 1980г.
1 старейшина – управител на града, подобно на кмет
2 зидар – строител
Какво е приятелството? - приятна компания, весело изкарване, хора, които ни харесват и одобряват. Или нещо повече: любов, подкрепа, саможертвеност. Истински приятел може да бъде само човек с чисто и добро сърце, а такива са малко и са дар от Бога. Добре е да сме внимателни, разсъдителни и да не бързаме, когато избираме приятелите си. Не е важно да са много, а да са верни.
„Верен приятел – яка защита: който го е намерил, намерил е съкровище.
Верен приятел цена няма, и мярка няма неговата доброта.
Верен приятел е лекарство за живота, и които се боят от Господа, ще го намерят“
(Книга Премъдрост на Иисуса, син Сирахов 6:14-16)