Футболисти

Posted in Приказки и разкази.

futbolisti01Училищният звънец удари и тозчас глухите коридори се изпълниха с трополене на крака и детски глъч. Настъпи голямото междучасие и всеки бързаше към двора и училищната лавка.

Най-силни и радостни викове се чуха откъм вратата на 3 б клас. След междучасието децата имаха физическо и нямаха търпение да стигнат футболния терен.

-  Стефане, ела тук! - изкомандва високо дете с щръкнала коса. По нея още личеше намазания сутринта гел. - Ето ти пари, иди отсреща до магазина и купи десет сникърса за футболистите. И една кока-кола - за мен.

- Но, Наско, не ни е позволено да излизаме от двора – промърмори Стефан.

Атанас не се трогна. Той бръкна в джоба си и извади банкнота от 20 лв. Очите на децата се ококориха при вида на толкова много пари. Детските личица гледаха със завист своя съученик - толкова беше наперен, с модерна прическа, с лъскави маратонки, на ръката му още личеше времената татуировка, която му бяха направили лятото на морето в Гърция. Неслучайно той се смяташе за тартор в класа и се беше провъзгласил за капитан на футболния отбор.

- А, бе, чуваш ли какво ти казвам? Или искаш да останеш без сникърс? И дори от отбора може да бъдеш изключен!

Стефан наведе глава, взе парите и тръгна бавно.

-  Побързай! Ние отиваме на игрището и ще те чакаме там - извика след него Атанас.

-  Насе, ама днес Иван отсъства - обади се едно момче с очила. - Оставаме девет. Да поканим Страхил, иначе няма да сме равни.

Атанас погледна към Страхил и свъси вежди.

-  Тоя ли, бе? Той не става за футболист. Виждал ли си го някога да носи футболен екип? А маратонките му са едни такива - никакви. Черни, без марка. Скука! Все учи и си седи в квартала. Някога да е идвал с нас да обикаля из града? Махни го! Никой не го иска за приятел. Аз не го искам за приятел!

-  Аз го... – понечи да каже нещо момчето, но се сепна. - Ама как ще играем петима на четирима? Няма да е честно - каза пак момчето и бутна очилата си нагоре. От притеснение, че спори с капитана на отбора, или от нещо друго, се беше изпотил.

-  Добре, бе, стига си мрънкал! Ама ще е от другия отбор. При мене не го искам.

Атанас взе новата си топка от шкафчето и излетя навън. След него припнаха и другите, а най-отзад вървеше Страхил. Той чу думите на Атанас, но не се обиди. Беше свикнал да чува от него подигравки - за косата, за раницата, за дрехите, за телефона. Но Страхил не обръщаше внимание. Радваше се, че ще играе мач.

Когато Стефан се върна, даде на Наско чантата с покупките и рестото. Атанас извади скришом и пъхна едно от десертчета в джоба си. После отвори и захапа друго, а останалите започна да раздава, последно на момчето с очилата. За Страхил не стигнаха.

-  Е, съжалявам, ама това беше последният сникърс. Не знаех, че ще идваш. Това е - каза самодоволно Атанас и отпи звучно от колата.

Няколко от стоящите до него деца отстъпиха назад. Те ахнаха от изненада от наглата лъжа и несправедливата постъпка, но капитанът ги погледна с присвити очи и разпореди със свойствения си тон:

-  Хайде на терена! Не се мотайте!

Всички заеха местата си на игрището. Страхил застана на вратата на противниковия отбор. Атанас това и чакаше. Реши да се подиграе за пореден път със своя съученик и без да даде сигнал, изрита с всичка сила топката към него. Коженото кълбо изсвистя, удари се в горната греда и отскочи право към училищната сграда. Чу се силен трясък и зад вратата на Страхил се изсипаха счупени стъкла.futbolisti02

Ужасени, детските глави се вдигнаха нагоре и в дупката на счупения прозорец видяха да се показва директорът. Той държеше в ръце топката на Наско. Учителят по физическо изтича от салона. Като видя ситуацията, с облекчение въздъхна - децата не бяха наранени. Той извика и строи футболистите в една редица. На терена се появи директорът, все така с топка в ръце.

-  Така-а....Слава Богу, че никой не пострада - каза той. - Но щетите са си щети. Някой ще трябва да ги възстанови. Кой изрита топката?

Момчетата стояха смълчани и гледаха надолу. Не смееха даже да дишат.

      - Кой изрита топката? - попита пак директорът. - Прозорецът на моя кабинет е счупен, все някой трябва да е виновен. Кой беше?

-  Аз бях - каза изведнъж Страхил и ушите му пламнаха от руменина. Изумените очи на съучениците му се впериха в него. - Аз я изритах, господин директор, прощавайте, ще платя прозореца.

-  Добре, всички в салона! Страхиле, ела с мен - каза директорът и се обърна към учителя. - Обади се на родителите на Страхил да дойдат при мен. Баща му работи отсреща.

Страхил тръгна след директора. Момчетата влязоха в салона и насядаха по пейките. За разлика от друг път, сега никой не искаше да застане до Атанас и той седеше сам в края на пейката. Настана тягостна тишина. Само тук-там се чуваха тихи гласчета. futbolisti04

-  Как излъга, за да спаси Атанас!

-  И колко спокоен беше!

-  Да, нямаше никакъв страх в него!

-  А ние го смятахме за смотан!

-  Аха, пък излезе най-смел от нас!

Само Атанас не говореше. Той гледаше втренчено в земята и въздишаше тежко. Момчето усети, че нещо му пречи в джоба, бръкна и извади сникърса. В миг си спомни колко хитър се почувства да почерпи всички без Страхил, колко доволен беше да го унижи. А сега... Гледай какво стана... Детската душа не издържа, малчуганът се разплака и хукна към кабинета на директора.

Бащата на Страхил беше пристигнал веднага. Синът му не смееше да го погледне. Родителят познаваше детето си и виждаше, че Страхил нещо крие. Докато се уговаряха с директора, вратата на кабинета се отвори с трясък и вътре влетя разплаканият Наско.

-  Аз бях, господин директор! Не беше Страхил. Аз изритах топката! И му се подигравах! И го обиждах! И не го исках в отбора! Аз опитах да го уцеля с топката, за да му се присмея! Аз бях! Аз съм виновен! Аз!

Тялото на момчето се тресеше. Възрастните разбраха какво се бе случило. Директорът прегърна Наско да го успокои. Щом той спря да плаче, директорът каза:

-  Всичко е наред, нищо лошо не се е случило. Нали никой не пострада? Виж ти какво мъжество! Единият се жертвал за другия, а ето, че и другият не остана по-назад. Браво и на двамата! Най-голямата радост е това, че в училището ни растат добри хора и истински приятели – директорът погледна към бащата на Страхил и се усмихна широко. – А за прозореца не се тревожете. Мисля, че долу в склада има едно останало стъкло. Домакинът ще го смени. Хайде сега, бързайте за час!

Момчетата излязоха от кабинета и тръгнаха към класа.

-  Това е за теб - каза Наско и подаде на Страхил сникърса.

-  Благодаря - отвърна Страхил.

-  Не, аз ти благодаря! За всичко! Държах се лошо. Извинявай! Може ли да бъда твой приятел?

-  Разбира се - каза Страхил и се усмихна. Момчетата се прегърнаха през рамо и влязоха в салона.

Благо Игов

futbolisti03 futbolisti05

Да притежава християнски добродетели в днешно време – това е трудно, понякога изключително трудно за едно дете. Да бъде добро, сговорчиво, кротко, скромно – всичко това се определя и обобщава от връстниците, пък и от възрастните с една дума – „смотан”. Ценят се други качества, похваляват се други достойнства. Но нека не забравяме, че християнските добродетели изхождат от вярата и носят своята сила. Защото доброто е сила! И както ни учи свети апостол Павел - „надвивай злото с добро” (Рим 12:21).

Случката с нашите футболисти завърши добре – кроткият Страхил показа изненадваща смелост – да помогне на този, който изпита страх. А сърцето на Атанас се изпълни с доброто, което се изля върху него. Какво силно начало за едно приятелство!