ВО ИСТИНА ВОСКРЕСЕ!
През тази година пролетта се разцъфна през Страстната седмица. Село Топола замириса на цвят и тъй се укроти под топлото слънце, че бръмченето на пчелите се носеше из побелелите градини като песен. Селяните слушаха гласовете и стъпките на пролетта, чувстваха щедрата ръка на Бога, но не се радваха. Свещеникът на селото беше тежко болен и всички го очакваха всеки миг да предаде Богу дух.
На Велики петък тревогата на селото мина всяка граница. Нима няма да има Възкресение в Топола? На Великден няма ли да чуят песента на камбаната да ечи над покаралите ниви?... Още от сутринта из улиците забързаха жени и зашушкаха с опечалени лица:
- Наистина ли е умрял?
- Още бере душа.
- На личен ден[1] ще склопи очи[2].
- Праведните винаги умират на лични дни!...
Жените накъсаха от градините лалета, кандилки, пчелина[3] и други зеленини, приготвиха свещи и зачакаха да чуят тъжния удар на камбаната. Но до обяд поп Никола се бори с болестта си и вместо да издъхне, заспа дълбок, укрепителен сън. Голямата дъщеря на свещеника излезе на двора, усмихна се на слънцето и тихо каза на жените, които угрижени чакаха около портата:
- Татко заспа! – и от радост се разплака.
По-нетърпеливите разбраха, че е вече умрял, пръснаха се из дворовете и разнесоха скръбната вест. Трима души от селските първенци, приятели на свещеника, веднага тръгнаха към къщата му, за да целунат студената му ръка. Щом влязоха в попския двор, наведоха глава и бавно се насочиха към отворената врата. На прага ги посрещна жената на свещеника и тихо им рече:
- Влезте вкъщи и го почакайте да се събуди. Горкият много, много се измъчи!
- Как тъй спи? Не е ли…
От стаята на болния излезе втората дъщеря на свещеника и зашепна на майка си:
- Мамо, татко се събуди и те вика!
Попадията изтича към стаята и даде знак на тримата мъже да я последват. Те се спогледаха, подигнаха рамене, въздъхнаха с облекчение и с радост прекрачиха прага на вратата.
Поп Никола ги забеляза, измъкна изпод завивките дясната си ръка, протегна я към тях с усмивка и им проговори с тих, отпаднал глас:
- Е, готвите ли се да празнувате Великден?
- Готвим се, като всяка година. Чакаме те да станеш и да удариш камбаната! – отговори му един от тримата.
- Ще стана, непременно ще стана. Бог ще ми помогне, за да посрещнем всички Великия празник по християнски. Неговата ръка е всемогъща и тя ще ме вдигне от леглото! – изрече с дълбока вяра свещеникът.
- Няма да те оставя да станеш! – забеляза жена му и прибави - Тази година ще минем и без Великденска служба. Ще служиш в църква, когато оздравееш и здраво се закрепиш на краката си.
- Женската работа си е женска, в нея често се бърка дяволът. Но Божията работа си е Божия. Той дава винаги радост на ония, които Го носят в сърцата си! – Поп Никола погледна към иконостаса, прекръсти се няколко пъти и след това прибави - Няма толкова силно зло в света, което може да попречи на Христовото Възкресение. И тази година нашето село ще прослави Неговото светло Възкресение. Пригответе се за най-радостния Великден!...
Тримата селяни напуснаха болния със смутени души. Свещеникът не им се видя много здрав, сякаш си бъркаше думите от слабост[4]. От четиридесет дни лежи на легло, не може глава да шавне от възглавницата, а пък се готви да стане и църковна служба да служи на Великден. Болестта лошо го е поразила, ще го свлече в гроба.
- Е, как е дядо поп? – попита ги една стара жена.
- Още е жив, но вече си бърка думите! – побърза да й отговори най-младият от тримата.
Селяните веднага научиха, че свещеникът е още жив, но че няма да изкара много дълго. Едва ще дочака първия ден на Великден!...
И слънцето на Велика събота залезе. Топла, синя сянка падна над селото и помилва всички тополчани по челата. Мъката по страданията на Иисуса Христа бе стихнала и от дълбочините на звездното небе вече излитаха първите радостни вълни и оросяваха с надежда земята. Селото посрещна по тъмно говедата. С първия мрак угаснаха всички лампи и кандила и малки и големи зачакаха великото чудо на Възкресението.
В къщата на свещеника никой не спеше. Всички се бяха събрали около бащата и го гледаха с просълзени от милост очи. Дядо поп ги изгледа бащински, усмихна им се, бавно се повдигна на възглавницата и поиска да си измие ръцете и лицето. Попадията му се разсърди, задето се готвеше да става, но той кротко й отговори:
- Жено, нима не разбираш, че аз трябва да изпълня волята на Бога?
- Щом искаш да умреш, ставай и върви на църква. Ако повторно се разболееш, няма да те погледна вече!
- Аз съм в ръцете на Господа и Той е, Който ще ме гледа. Ти се отдръпни настрана и не ми пречи да изпълня свещеническия си дълг!
Дъщерите му се разшетаха, донесоха чиста вода и сапун и му поляха да се измие. Малката дъщеря му подаде нова, бяла кърпа, като целуна мократа му ръка. Той я погали по лицето и се усмихна на всички:
- Искам всички да бъдете в църква. Днешният Великден ще бъде най-светлият ден в живота ми!
- Цялото село ще дойде да те види!...
Към полунощ поп Никола с мъка сам се изправи от леглото, задържа се на краката си, облече чисти дрехи, пристъпи към иконостаса, прекръсти се и се просълзи от любов към Всевишния:
- Господи, подкрепи ме да прославя името Ти сега, всякога и във вечни времена!...
Цялото негово семейство стоеше сред стаята и се кръстеше. След кратка молитва поп Никола излезе на двора, вдъхна дълбоко чистия градински въздух и с бавни, но крепки крачки се насочи към църквата. Нощта бе ясна и звездна. Изкашля се и гласът му се понесе с радост из заспалите простори. Мина под цъфнали овошки, помилва с ръка ниските клончета, благослови от все сърце заспалото село и навлезе в църковния двор. Приближи се до черницата, на която беше окачена камбаната, посегна, улови увисналото въже и силно го дръпна. Дълбок, радостен вик разкъса тишината и запя с ясен, ангелски глас. Селяните се разбудиха, запалиха свещи[5], зарадваха се на камбанния звън и тръгнаха с чисти сърца към църквата…
Всички гледаха свещеника и никой не вярваше на очите си. Поп Никола стоеше облечен в светли одежди на царските двери и се усмихваше на богомолците. Църквата се изпълни с мъже, жени и деца. Псалтът[6] запя радостни песни и след малко деца изнесоха хоругвите[7] на двора и всички излязоха да чуят с ушите си за възкресението на Иисуса Христа. По небето звездите затрепкаха от радост.
Поп Никола мина покрай два реда стари мъже, спря се до масата, сложена под цъфналата акация, остави Евангелието, кръста и иконата на Възкресението върху бялата покривка, взе кадилницата и раздрънка сребърните й звънчета.
Дойде време да възвести Възкресението. Погледна небето, почувства силния мирис на акацията и тъй се зарадва на запалените свещи, които светеха около него като скъпоценен венец, че се просълзи от радост. Пое подадената му от прислужника кадилница, повдигна нависоко десницата си и запя със звучен, препълнен от щастие глас „Христос воскресе”. Настана дълбока тишина. Пеенето на свещеника се издигна до звездите и се понесе из небесните простори като благослов над всички хора по земята. Селяните държаха запалените свещи, гледаха светлите одежди на свещеника и с мъка задържаха щастливите си сълзи.
Поп Никола изпя три пъти радостната песен, след това взе златния кръст, благослови всички и през сълзи извика:
- Христос възкресе!
- Во истина възкресе! – отговориха едногласно всички и едни други зацелуваха ръцете си.
Хоругвите се върха в църквата. Селяните се втурнаха след свещеника и псалта и наново изпълниха Божия храм. Те всички тази вечер видяха с очите си едно истинско възкресение… Болният свещеник е пред тях, слушат гласа му и чувстват силата му. Той е по-здрав сега и от най-здравия. А до снощи цялото село със свито сърце чакаше смъртта му…
Поп Никола застана с кръст на царските двери и още веднъж благослови богомолците, като изрече с радостен глас:
- Христос възкресе!
- Во истина възкресе!
Този път възгласът на тополчани бе дълбок и толкова прочувствен, че всички вдигнаха глави, загледаха голямата икона на Възкресението. Божественият образ на Иисуса Христа се превърна на чудно слънце, разпиля лъчите си над главите на селяните и оживя.
Всички до един видяха усмивката на Иисуса Христа и почувстваха в сърцата си милувката на Бащинския Му благослов.
Свещеникът се развълнува, разплака се и потрети:
- Христос възкресе!
- Во истина възкресе!
И старите мъже – беловласите[8] бащи, коленичиха да благодарят на Бога, задето доживяха да видят едно истинско възкресение, чрез чудесното изцеление на селския им свещеник.
Константин Петканов
[1] важна дата
[2] ще почине
[3] градински цветя
[4] говори несвързано, несмислено
[5] някога хората сами са отливали восъчни свещи вкъщи, наричали са ги вощеници и са ги приготвяли отдалеч за големите празници.
[6] църковният певец
[7] църковни знамена с икони
[8] с побелели коси