Тротинетки

Вече две седмици гората се огласяше от весели птичи хорове. Улиците на подбалканското селце им пригласяха с възбудени детски гласчета. Пролетта дойде изведнъж и безкомпромисно прогони дори и спомените от отишлата си зима. Слънцето смело се издигна над планината и надари всичко живо с приятната си, топла усмивка.

Тази събота беше особено радостна за малчуганите от селото. Настъпи пролетната ваканция и те можеха цял ден да лудуват по улиците и раззеленените поляни. Дошлите при своите баби и дядовци за почивните дни техни приятели изпълваха гърдите им с допълнително вълнение.

Момчетата нямаха търпение да се съберат на центъра. Той се намираше на открито, равно място. Миналата есен смениха цялата настилка на площадчето и алеите около него. Есента беше студена и влажна и децата не можаха достатъчно да се нарадват на новата, гладка настилка със своите тротинетки. И ето, че щом слънцето изпари и последните гьолове, армията от момчета като по сигнал се събра на селския площад. Централната алея се спускаше надолу и стигаше минаващата покрай селото река. Придошлите от топенето на снеговете бурни води сякаш участваха във всеобщата радост и с плясъците си аплодираха изкуството на малките шофьори. Реката клокочеше, подскачаше и пръскаше предпазната мантинела с бляскави капчици.

Около обяд селото занемя за кратко. Изпотените и напрашени лица насядаха по пейките и бордюрите на близката детска площадка. Илиян седна по средата. Около него веднага се вкупчиха другите. Той беше най-добър в карането на двуколката и всички му се възхищаваха. Момчето извади от раницата си приготвения набързо вкъщи сандвич и чевръсто го захапа. Другите последваха примера му. Изгладнелите усти лакомо дъвчеха, събирайки сили за нови приключения.

-  Еха! – възкликна внезапно някой.

Всички погледнаха Спас, който с ококорени очи гледаше към кметството. Децата проследиха погледа на своя приятел и едно по едно повториха възгласа му. Към тях се приближаваше непознато момче. То караше своята тротинетка, която дори от тук личеше, че е много скъпа. Лъчите на издигналото се високо слънце се отразяваха в лъскавия й корпус и с отблясъците си заслепяваха детските очи.

-  Кой е това? – попита Илиян.

-  Нови съседи – обади се Мишо. – Миналото лято техните купиха къщата до нас. За пръв път идват. От София са.

Новото дете подмина някак величествено компанията и отиде на площада. То караше самоуверено и веднага направи няколко скока. Момчетата станаха и се приближиха.

-  Здравей! – каза Илиян. – Аз се казвам Илиян. Приятно ми е да се запознаем.

Новодошлият не спря веднага. Направи бавно още една обиколка и тогава дойде при другите. Той изгледа чуждите двуколки и със задоволство установи, че неговата беше най-модерната.

-  Аз съм Тома – каза някак отвисоко. – Но всички ми викат „Дрифта”.

Част от децата го погледнаха с още по-голямо възхищение.

-  Искаш ли да караш с нас? – попита Мишо. – Ние живеем в къщата до вас.

-  Ами-и…добре – отговори Тома и се завъртя на задната си гума.

Момчетата започнаха поред да се засилват и да прескачат поставените около площада заграждения. Всички с внимание следяха новото дете. То се стараеше да покаже на какво е способно и да спечели уважението на другите. Веднага забеляза, че Илиян не му отстъпва в уменията и това още повече го караше да се напряга.

След малко дружината се премести на алеята към реката. В долната й част беше оформена голяма и равна тераса с пейки, обградена от кашпи с пъстри пролетни цветя. Зад нея имаше само малка каменна пътечка, която вървеше редом с мантинелата покрай игривата вода.

Започна лудешко спускане. Малчуганите се засилваха поред надолу с викове и смях. На терасата в края на алеята натискаха мощно спирачките и спираха до кашпите.

-  Хайде да се спуснем заедно – предложи Илиян на Тома.

Бяха останали последни. Другите вече ги чакаха долу. Илиян много обичаше да кара тротинетка и се радваше винаги, когато има с кого да сподели своето щастие. Тома, обаче, прие това като предизвикателство. Двете машини полетяха по нанадолнището. Илиян викаше от радост. Тома пък беше напрегнат. Искаше да победи в това на никого другиго неизвестно съревнование. Искаше да докаже, че е най-добрият. Смяташе, че винаги трябва да е победител.

Като стигнаха равното, Илиян натисна спирачката и тя изсвири високо. Тома продължи и профуча покрай другите, мина между кашпите и понечи да прескочи пътечката. Искаше да стигне най-далеч и да спре току пред мантинелата. В този момент пред него се появи черна фигура. Другите веднага разпознаха местния свещеник. Слабият, сух старец вървеше по пътеката, която водеше до селската църквичка малко по-надолу по течението на реката. Тома се стресна, стъпи здраво върху спирачката, отскочи и падна върху тревата.

-  Ей, попе, гледай къде ходиш, бе! – извика ядосано момчето, страхувайки се да не му се смеят заради падането.

Никой обаче не се засмя. Всички гледаха отец Иларион. Отчето се наведе да помогне на падналото дете.

-  Прощавай, чедо, не те видях – извини се отецът.

-  Ами гледай, бе! Да не ти оскубя брадата другия път!

Старецът го погледна благо и топло се усмихна.

-  Може, чедо, може. Ако е благословено от Бога, всичко може.

Свещеникът се усмихна и към другите момчета, които учтиво го поздравиха, благослови ги и отмина по пътя си. Тома разбра, че сега вече се е изложил. Той грабна тротинетката си и бързешком се заизкачва по алеята. Останалите стояха мълчаливо и гледаха след стареца. В погледите им се четеше обида от грубостта към уважавания от всички свещеник.

-  Гледайте! – извика внезапно някой. Докато се обърнат, покрай тях профуча Тома. Той мина между цветята, прекоси пътечката и със скок се озова върху мантинелата. Завъртя се на място и гордо погледна връстниците си.

- Еха! – отрони се пак от няколко възхитени усти.

Тома остана още секунда върху металната преграда и се наслаждаваше на момента. В следващия миг тротинетката се хлъзна по мократа мантинела и момчето шумно цопна в бързите води на реката. Лъскавото желязо се изгуби в мътилката, а бързото течение понесе момчето надолу.

Децата завикаха за помощ и се затичаха по брега. Тома опита да заплува към сушата, но водата беше твърде буйна. Момчето с ужас наблюдаваше как приятелите му изостават и се отдалечават от него. Страхът завладя детската душа. Една голяма вълна го заля и той потъна. Безнадеждно започна да мята ръце и крака в неравната борба с ледената стихия. Лицето му за миг се показа на повърхността, колкото да поеме въздух и отново започна да потъва. В последния момент момчето забеляза нещо черно да цопва до него във водата. Усети, че някой го хвана за дрехите. Тома инстинктивно сграбчи с две ръце каквото попадна пред него. Главата му се показа над повърхността и той различи до себе си отец Иларион. Свещеникът дърпаше детето към брега. Водата се опитваше да завлече и двамата към дълбокото, но жилавото тяло на стария човек не се предаваше. На няколко пъти те се потапяха под вода, но отецът се отритваше от дъното и отново се оказваха отгоре. Тома усети, че лека-полека приближаваха брега. Сякаш с последни усилия реката изпрати една голяма вълна, която ги заля. Старият човек напрегна своите сили и водата премина над тях. Сякаш за да си отмъсти, последната вълна грабна камилавката на свещеника и безвъзвратно я отнесе надалеч.

Най-сетне отец Иларион стъпи на брега. Той носеше момчето в ръцете си. Чак сега Тома усети, че с едната си ръка продължава да стиска расото на Божия служител, а с другата неговата побеляла брада. Голям кичур от нея се беше отскубнал и ситни капчици кръв избиваха по старческото лице.

Другите момчета дотичаха и завикаха от радост, виждайки своя връстник спасен от ледената паст. Илиян хвана Тома за ръка и му помогна да се изправи. Другите подкрепиха свещеника. Той им благодари и успокои уплашеното момче:

-  Всичко е наред, чедо. Благодарим на Бога! Всичко вече е наред.

***************************************

На другата сутрин камбанният звън от ранно утро се разнесе из свежия въздух и прикани жителите на селото на неделната служба. Храмът лека-полека се изпълваше с народ. В двора му бяха паркирани цял куп тротинетки. Момчетата стояха най-отпред, досами иконостаса. Само Тома стоеше отзад, до вратата, и не смееше да вдигне поглед.

След литургията децата се събраха пред църквата. Тома стоеше до тях и ги слушаше, без да взема участие в разговора. Нещо го мъчеше. След малко излезе отец Иларион. Беше съблякъл одеждите си и дойде при тях със своето черно расо. Беше гологлав. От лявата страна на дългата му брада розовееше дупка. Изглеждаше така, сякаш на доброто му лице грееха две усмивки.

-  Здравейте, юначета! – поздрави ги той и извади голяма кутия с локум. – Честита неделя! Честито Възкресение! Честита служба!

Когато поднесе кутията със сладкиш към Тома, той не посегна. Гледаше в земята и дишаше тежко.

-  Вземи си, чедо, вкусен е – каза тихо старецът.

-  Аз…аз Ви оскубах брадата… - едва смотолеви момчето.

-  Нищо де, не се тревожи. Нали се разбрахме – ако е благословено от Бога, всичко е възможно.

-  Но Вие изгубихте шапката си – промълви Тома.

-  Да. Но спечелих много повече – отвърна старецът с усмивка и погали момчето нежно по главата.

Тома се разплака и се хвърли в обятията на кроткия старец.

Благо Игов

Кротък, благ и добър е нашият Христос. Такъв пример ни е дал със слово и с дело. Този пример трябва и да следваме. Благостта, кротостта притежават велика сила, която извира от вярата и упованието в Бога. Те успяват да стопят всяка преграда и да стигнат до човешкото сърце, за да го стоплят като бащина прегръдка. Нека се стремим и ние към Божествената благост. Да не сме строги и съдещи, поучаващи и порицаващи, от всичко възмутени и свъсени християни, които знаят най-добре кое е добро и правилно. Вместо това да търсим да придобием Христовата любов, кротост и благост, защото така заприличваме на нашия Господ.

Илюстрация - Антони Дичев - 13 години