Сирачето, което искало да намери щастието
Живяло в едно далечно село момченце на име Ванчо. То било кръгло сираче. Не помнело ни мама, ни тате. Живеело сам-самичко в една стара колибка и се прехранвало от това, което добрите хора му давали.
– Ех, защо ми се е паднала тая зла участ – въздишал Ванчо. – Види се, че никога няма да намеря щастието. Пък и къде ли да го търся?
Дошла зимата. Лед сковал земята. Един ден по бялата пътечка се задало съседското момченце – тичало нанякъде в скъсаните си цървулки.
– Николчо! – извикал му Ванчо. – Знаеш ли що е това щастие?
– Ако имах топли ботушки, ей това щеше да е щастие – отвърнал Николчо и продължил по пътя си.
Замислил се Ванчо. Ами че и той си нямал топли ботушки. Пък така му се искало малко щастие! Отишъл на другия край на селото при баба Мария. А там – що да види! В къщичката съхнели ботушки, топли-топли и почти чисто нови, кърпени само един път. Седяла си баба Мария при печката, плетяла жилетчица и охкала недоволно. Видяла тя Ванчо и попитала:
– Какво има, сираченце?
– Бабо Марийо, искам нещо да те питам. Имаш ли ти щастие?
– Ха, щастие ли? – изсумтяла бабата. – Щастието е за тия, дето имат толкова много пари, че се чудят какво да ги правят. За тия, дето на трапезата си имат гозби в изобилие и от нищо не се лишават. Какво ти щастие тук при мене?
„Ясно, значи не в ботушките е щастието“, помислил си Ванчо и отишъл в града. Много ли вървял, малко ли, не щеш ли видял насреща си голяма къща със стени от бял камък, керемидени покриви и парапети, украсени с изящна резба. И на вкусни гозби ухаело даже. Пред дома стоял стопанинът в новите си дрехи. Ванчо спрял пред него и го попитал:
– В тази къща несъмнено има щастие, нали?
Господарят на дома пък не искал и да го погледне – в очите му само скръб и гняв.
– Какво зяпаш, безделнико? Какво е това щастие? Нощес се промъкнаха тук разбойници и всичко ми откраднаха! А ето, царят пак иска пари за хазната. Ако аз самият бях цар, ако имах неговата сила и власт, та никой да не смее да ме докосне, ей това щеше да е щастие…
„Ясно, значи не в парите и гозбите е щастието“, помислил си Ванчо и се запътил към двореца, право при царя. Промъкнал се той заедно със слугите. Там, на трона, седял царят, увесил нос, а в очите му – суета на суетите, угрижен бил за какво ли не. Ванчо едва намерил смелост да го заговори:
– Царю велики, защо сте тъжен? Нима няма щастие при Вас?
Царят мигом се ядосал:
– Кой слуга се подиграва с мен? Махай се от тук веднага! Не ми трови душата! Ох, тежка е царската корона!
Изхвърлили Ванчо от двореца и хлопнали портите. И той така и не разбрал нищо за щастието.
А може пък такова нещо изобщо да не съществува!
Тогава видял на стълбите да седи един старик – нозете му боси, а в торбичката му се търкалял последният сухар.
„Още един нещастник“, помислил си Ванчо. А старикът го погледнал и продумал:
– Какъв ти нещастник! Аз съм щастлив човек.
Удивил се Ванчо, че старецът прочел мислите му.
– Дядо, аз и при самия цар бях – няма щастие нито в бедната колибка, нито в царските палати. Как така тъкмо ти ще си щастлив? Нито дом имаш, нито пари, с нищо не разполагаш… Ей на, даже и ботуши нямаш! Къде го това твое щастие?
– В очите ми! Който придобие такива очи, навеки ще бъде щастлив.
А очите на стареца били едни такива чисти и ясни като планински езера. Ни суета имало в тях, ни напразни грижи, нито пък алчност проблясвала там, нито завист. В очите му сияела само радост, която се разливала по цялото му лице.
– А как да придобия и аз такива? – попитало момчето.
– Прогони от себе си всички лоши мисли, всички обиди прости, измети от сърцето си всичката завист като с метла. Те скриват от нас светлината и не ни позволяват да видим красотата и щастието.
Не повярвал Ванчо.
– Ами ако беше тъй лесно, всички хора щяха да са щастливи!
– Лесно ли? Я опитай.
Отишъл си Ванчо обратно в колибата на село. Захванал се той да гони лошите мисли и обидите, а те като плевели в сърцето му никнели ту тук, ту там. Не знаел, че за краткия си живот е натрупал толкова много обиди. Гонил ги той, пъдел ги и ги помитал; накрая почти останал без сили. Но ето че останала последната обида: защо родителите му толкова малък го оставили сираче?
Тази обида не се давала лесно. Мъчел се с нея дни и нощи. Поплаквал си даже, после пак се захващал и отново плачел. Но не се отказвал. Напрегнал Ванчо последните си сили и накрая прогонил и нея далеч от сърцето си.
И когато отворил очи, той ахнал – навред сияела такава красота, че не стигали слова да се опише. И на Ванчо му станало тъй радостно на душата! Почувствал се щастлив. Как преди не е виждал колко хубав е Божият свят? Всичко в него следва своя порядък. И е тъй прекрасно!
Намерил отново стареца. Искал да го види, та да му благодари, задето го научил, че щастието очаква всеки, който съумее да прогони от себе си обидите и страстите.
– Е, кажи, дете, очистиха ли ти се очите? – попитал старецът.
– Почти напълно. Благодаря ти, дядо, за всичко!
– Добро момче си ти, Ванчо. Сега с чисти очи можеш да видиш Бога, а в Него е и едничкото наше щастие.
Народна приказка
В народните приказки много често се казва, че очите на човека са огледало на душата му. И наистина - само по погледа на някого можем да разберем толкова много за него. Но приказката ни казва още нещо много важно - за да изменим очите, трябва първо да изменим сърцето. Те са така тясно свързани, че каквото е сърцето на човека, такъв е и начинът, по който вижда света около себе си. Ако е гневно, злобно, завистливо, то и животът ще бъде мъчение - само беди, нещастия, неприятели. Дори човек да има всичко - пари, слава, здраве, семейство, няма да може да ги оцени. И обратно - когато сърцето е добро и чисто, всеки ще намери радост и щастие, дори в недоимък и скърби. Защото Бог е винаги с нас и около нас. Животът е цяло чудо, неоценим дар, както и цялото Божие творение.