kantrium.com | MySuomi.com | vivaspb.com | finntalk.com

ФАНТАЗЬОРИ

Posted in Приказки и разкази.

 121   
                                                                                                  

Мишо и Спас седяха на една пейка в градината и си приказваха. Само че не си приказваха като другите деца, а си разказваха разни опашати лъжи, като че се препираха кой кого ще надлъже.

- На колко си години? – пита Мишо.

- На деветдесет и пет. А ти?

- На четиридесет. Знаеш ли – казва Мишо, - по-рано бях един такъв голям, голям като чичо Борис, а после станах малък.

- А аз – казва Спас отначало бях малък, после израснах голям, после пак станах малък, а сега скоро пак ще стана голям.

- А аз, когато бях голям, можех да преплувам цяла река – хвали се Мишо.

- Ехее! Пък аз морето мога да преплувам!

- Голяма работа – морето! Колко пъти океана съм преплувал!

- А аз по-рано можех да летя!

- Хайде де, литни да те видим!

- Сега не мога, отучих се.

- А аз веднъж се къпех в морето – казва Мишо – и ме нападна акула. Аз я фраснах с юмрук, тя ме цапна по главата и я отхапа.

- Лъжеш!

- Истина е!

- Защо тогава не си умрял?

- Защо пък да умирам? Изплувах на брега и си отидох вкъщи.

- Без глава?

- Разбира се, че без глава. За какво ми е глава?

- А как си вървял без глава?

- Ами така, вървях си. Не може ли да се ходи без глава!

- А сега защо си с глава?

- Израсна ми нова.

„Хитро го е измислил!” –каза си Спас. А му се искаше да скрои по-хубава история.

- Това е нищо! – отсече той. – Аз пък веднъж бях в Африка и там ме изяде крокодил!

- Ей че го измисли! – засмя се Мишо.

- Няма такова нещо.

- Тогава защо си жив?

- Ами че крокодилът после ме изплю.

Сега Мишо се замисли. Искаше му се да продължи надпреварата. Мисли, мисли и накрая рече:

- Вървя си веднъж по улицата. Наоколо трамваи, автомобили, камиони...

- Знам, знам! – развика се Спас. – Сега ще разкажеш как те е прегазил трамвай. Тая история вече съм я чувал.

- Нищо подобно. Не е тая.

- Добре. Карай нататък.

- И така, вървя си, никого не закачам. Изведнъж насреща ми автобус. Не го забелязах, настъпих го и – праас! – стана на трески.

- Ха-ха-ха! Това вече са измишльотини!

- Съвсем не!

- Че как може да смачкаш автобус?

- Ами той беше малък, играчка. Едно хлапе го мъкнеше за връвчица.

- Е, това не е за чудене – каза Спас. – А аз веднъж летях на Луната.

- Охоо, ама че го каза! – засмя се Мишо.

- Не вярваш ли? Честна дума!

- С какво летя?

- С ракета. С какво друго летят на Луната? Сякаш не знаеш!

- И какво видя на Луната?

- Ами какво... – засмя се Спас. – Какво видях ли? Нищо не видях.

333- Ха-ха-ха! – разсмя се Мишо. – А пък казва, че е летял на Луната!

- И още как!

- Защо нищо не си видял?

- Защото беше тъмно. Летях през нощта. Насън. Качих се на ракетата, че като     полетях в космическото пространство! Фу-у-у-у... А после обратно... Туп! – и се събудих.

- Ааа – проточи глас Мишо. – Да беше казал веднага. Та аз не знаех, че ти насън.

В това време дойде Игор, момчето на съседите, и седна до тях на пейката. Послуша, послуша Мишо и Спас, пък каза:

- Ей как лъ-ъжат! Не ви ли е срам?

- Защо да ни е срам? Ние никого не мамим – отвърна Спас. – Просто съчиняваме, като че разказваме приказки.

- Приказки! – презрително се изсмя Игор. – Намерили си работа!

- А ти да не мислиш, че е лесно да съчиняваш?

- Фасулска работа!

- Хайде, измисли нещо, де!

- Ей сега... – каза Игор. – Моля.

Мишо и Спас се зарадваха и се приготвиха да слушат.

- Ей сега – повтори Игор. – Ъ-ъ-ъ... хъм... хъм... ъ-ъ-ъ...

- Стига с това „ъ” та „ъ”!

- Сега! Оставете ме да помисля.

- Хайде, мисли, мисли!

- Ъ-ъ-ъ – каза пак Игор и погледна към небето. – Сега, сега... е-е-е...

- Но защо не измисляш? Нали е фасулска работа.

- Сега... Ето! Веднъж дразнех едно куче, а то – ръф – ухапа ме. Вижте, дори белег ми остана.

- И кое тук е измисленото? – попита Спас.

- Нищо. Както си беше, така го разказвам.

- А се хвалиш, че си майстор да измисляш!

- Майстор съм, ама не като вас. Ето вие лъжете, но напразно, пък аз вчера излъгах и извлякох полза.

- Каква полза?

- Ей такава. Снощи мама и татко излязоха, а ние с Ира си останахме вкъщи. Ира легна да спи, а аз се покачих на бюфета и изядох половин буркан сладко. После си рекох: да не би да си изпатя. И взех, че намазах със сладко устните на Ира. Дойде мама. „Кой е изял сладкото?” Аз казвам: „Ира”. Мама я погледна – устните й целите в сладко. Тя яде пердах, а на мене мама ми даде още сладко. Ето я ползата.

- Значи заради тебе друг е пострадал и на всичко отгоре се радваш! – възмути се Мишо.

- Че на тебе какво ти става?

- Нищо. Но ти си един такъв... как да кажа... Лъжльо! Точно така!

- Вие сте лъжльовци!

- Махай се! Не искаме да седим с тебе заедно на пейката.

Игор стана и си отиде. Мишо и Спас също си тръгнаха за вкъщи. По пътя им се изпречи будка със сладолед. Спряха се, взеха да тършуват из джобовете и да броят колко са им парите. Събраха само за един сладолед.

- Ще купим един и ще си го разделим по равно – предложи Спас.

Продавачката им даде сладолед на клечка.

- Да идем у дома – предложи Мишо – ще го разрежем с нож, за да е точно.

- Да вървим.

На стълбите срещнаха Ира. Очите й бяха насълзени.

- Защо ревеш? – пита Мишо.

- Мама не ме пуска навън.

- Защо?

- Заради сладкото. Не съм го и близнала, а Игор ме наклевети. Май той го е изял, пък аз си изпатих.

- Игор го е изял, то се знае. Дойде да ни се похвали. Ти не плачи. Ела, ще ти дам моята половинка сладолед – предложи Мишо.

- И аз ще ти дам моята половина, нека поне веднъж си близна и ще ти го дам – обеща Спас.

- Не го ли искате?

- Не го искаме. Днес изядохме вече по десет сладоледа – каза Спас.

- Не е ли по-добре да си разделим сладоледа тримата? – предложи Ира.

- Правилно! – съгласи се Спас. – Иначе може да те заболи гърлото, ако го изядеш целия сама.

Отидоха вкъщи и разделиха сладоледа на три части.

- Вкусно нещо! – каза Мишо. – Много обичам сладолед. Веднъж изядох цяла кофа.

- Ами! Все ще измислиш нещо! – засмя се Ира. – Кой ще ти повярва, че си изял цяла кофа сладолед.

- Но тя беше съвсем малка, кофичка! Книжна, колкото чаша...

По Николай Носов

Празните мечтания и фантазии при големите хора са признак на нездрава душевност, бягане от реалността и истината. За децата обаче те са нужни и важни. С тях те преживяват действителността и се подготвят един ден да станат истински моряци, изследователи, пилоти.

А лъжата? Тя е вредна не само за големите, но и за малките. Ражда се от зло и носи само зло. Никое дете не бива да прибягва до лъжа, защото ако детската лъжа сега е малка, то тя с годините ще порасне заедно с него.