За поредна година през месец юни бяха отличени участниците в Националния конкурс на МОН „Бог е любов”. Тази година три деца от Пазарджишка духовна околия бяха класирани на първи места в националния етап на осемнадесетото издание на конкурса.

Ана-Мария Петкова Петкова IV клас, изучаваща ЗИП Религия-Православие в ОУ „Христо Ботев“ гр. Велинград с ръководител г-жа Лора Методиева, получи първа награда за своето стихотворение.

БОГ Е ЛЮБОВ

Две ученички, изучаващи СИП Религия в СУ „Христо Ботев“  гр. Септември с ръководител презвитера Йорданка Василева - Симона Божилова Божилова, Х кл.и Деница Ивайлова Стамболиева, VII кл получиха първи награди в раздел „разказ/есе“ и „рисунка“ и право на едногодишна стипендия.

ЧУДОТО

есе

 Мисля, че минаха два месеца, а може би са и три… май изгубих представа за времето. Всяка сутрин се събуждах с мисълта как да започна това, но така и не открих правилния начин и затова реших да започна просто така, и то от самото отначало.

 Господ е създал този свят, както и нас хората, дал ни е способността да се обичаме и привилегията да бъдем обичани, но правим ли го? Обичаме ли се наистина или играем игра, в която самите ние не познаваме правилата, но вярваме, че ги има. Историята ми вероятно не е най-интересната, нито пък най-вълнуващата, но си е моята история. Винаги до една степен съм вярвала в чудеса, но никога не съм мислила, че самата аз ще бъда част от такова.

 Беше един хубав есенен ден, отворих очи и бях заслепена от слънчевите лъчи, спускащи се така непринудено през прозореца ми, та чак до съненото ми лице. Мислех си, че днес ще бъде един обикновен и скучен ден като почти всички останали, но не беше. Тъкмо си казах, че ще има време да поспя още малко, когато погледът ми срещна светещото екранче на будилника. Въпреки бавните ми реакции поради факта, че туко-що бях станала, успях да сметна, че имам точно двадесет минути да се оправя за училище, като се има предвид, че училището ми бе на другият край на града. Донякъде ми се губи споменът как се оправих толкова бързо и как въобще стигнах, но стигнах въпреки двадесет и петте минути закъснение, отлепената подметка на маратонката и обърканата ми училищна програма за деня, всичко останало беше наред. Часовете минаваха бавно, а на мен сякаш нещо ми имаше, усещах странно чувство, все едно нещо лошо щеше да се случи и точно в следващия момент телефонът ми извибрира. Гласова поща? Бях получила гласова поща, а аз обикновено никога не получавам. Беше от Вивиян (моята най-добра приятелка). Помолих учителката да ме пусне да изляза от часа, защото може би е важно и тя ми разреши. Ръцете ми трепереха, усещах как всичко около мен се върти, но не разбирах какво става, тогава пуснах съобщението и когато го изслушах, всичко в мен се преобърна: „Здравей Габи, аз съм Вивиян. В момента пътувам към училището ти, защото исках да ти разкажа какво каза учителката ми по скулптора. Просто съм много развълнувана и знаеш, че няма на кого другиго да разкажа и за това исках ведн….’’ След тези думи се чу силен шум сякаш от сблъсък с нещо и съобщението просто спря. Не знаех какво се случва, излязох от училище и започнах да тичам към мястото, където с Вив винаги се чакахме и можех да разбера какво се случваше, просто всичко стана така бързо. Тогава погледът ми се спря на една обърната горяща кола. Това беше колата на Вивиян. Спомням си в следващия момент как стоях на един стол в болницата, слушайки полицаят как задаваше въпроси на пострадали очевидци за катастрофата и в този момент лекарят излезе от стаята, в която се намираше Вивиян. Аз се изправих и започнах да го затрупвам с въпроси, когато той просто вдигна ръка, погледна надолу и ме помоли да спра. След това, което ми каза просто паднах на земята и в този момент имах чувството, че сънувам и всичко това беше един лош сън, но не… бе реалност, Вивиян беше в кома и не даваха никакъв шанс,  че тя ще се събуди отново. Пуснаха ме да вляза, стоях до нея, гледах я и не можех да направя нищо, за да й помогна. Станах и си тръгнах, като почти нямам спомен как съм се прибрала. Толкова неща мислих, но нищо. Истината беше, че никой човек нямаше да може да стори нищо, за да я накара да отвори очи отново и аз знаех това.

 Винаги съм вярвала в Бог, още от малка мама ме водеше в църквата, показваше ми как да се прекръствам, как да паля свещички и всичко останало. Имах нужда да вярвам, че Бог ще й помогне. Още на следващата сутрин отидох в църквата и разказах на свещеника какво се случи. Той ми обясни, че трябва да започна все от някъде и аз го направих. Четях си всички молитви, които беше нужно, постих определения брой дни и отидох на изповед, за да може накрая да се причастя. Мина седмица, отидох на църква още рано от сутринта и чаках причастието. Чаках го, защото то не беше за мен, а за Вивиян и въпреки че аз щях да го приема, то щеше да бъде за нея. Всичко приключи и тъкмо си тръгвах, когато погледът ми се спря на една от иконите на Света Богородица, пред която имаше много цветя. Реших да си взема едно. Отидох пред иконата, целунах я, прекръстих се и взех едно цветенце, молейки се дълбоко в сърцето си Вивиян да се събуди. Излизайки от храма, видях една баба да стои сама на една от пейките, които се намираха в двора на църквата. Тя ме заговори и честно казано нямам голям спомен какво й отговарях, но няма да забравя последните й думи: „Това цвете явно е за някой много специален човек, по-добре побързай да му го занесеш, преди да е увяхнало съвсем.’’ Как знаеше, че цветето е за някой? Пожелах и приятен ден и тръгнах напред, но нещо ме накара да се обърна и когато го направих, нея вече я нямаше, сякаш се бе изпарила в небето. Всичко беше като сън… Качих се в автобуса, който ме откара право пред болницата, в която беше Вивиян. Исках просто да постоя при нея, да я погледам, да и оставя цветето и след това да се прибера, и да се помоля отново на Бог тя да отвори очи. Качих се по стълбите чак до четвъртия етаж и стигнах стаята на Вивиян. След като обясних, че съм нейна приятелка, ме пуснаха за пет минути. Отворих вратата и когато я видях отново на болничното легло, очите ми се напълниха със сълзи. Взех един от двата стола, намиращи се в стаята и го преместих до леглото и. Просто облегнах глава на ръката и и усещах как сълзите ми бавно се стичат една по една по топлите ми бузи. Постоях така известно време и медицинската сестра ме подкани вече да изляза, тогава сложих цветето в ръцете на Вивиян и тъкмо понечих да стана, когато стана чудо! Цветето малко по малко започна да увяхва и в този момент Вивиян отвори очи. Сякаш пое живота на малкото цвете в себе си. Тя ме погледна и ми се усмихна, очите ми бяха пълни със сълзи и прегръщайки я попитах: „Сега ще ми разкажеш ли какво ти каза учителката?’’ Тя се засмя и тогава дойдоха и лекарите. Не можех да повярвам на случилото се, но в този момент разбрах, че не сънувам и всичко беше самата реалност, колкото и необяснимо да звучи.

 Мисля, че минаха два месеца, а може би са и три… май изгубих представа за времето. Лекарите го наричаха чудо на медицината, но аз знаех каква всъщност беше истината. В крайна сметка научих едно, че не трябва да се молим на Бог само, когато се нуждаем от помощ. А, да - и още нещо, чудесата съществуват и може би ти също си едно малко чудо на този огромен свят!

Автор: Симона Божилова Божилова