Коледен дар
Оставаше един ден до Коледа. Зимата върлуваше. Витоша, вледеняла и настръхнала, гледаше строго изпод бялата си мантия, процепена тук-там от острите й скали. Един мразовит вятър, който пронизваше до костите, вееше по снежните върхове към София. Ситен сняг и скреж прехвръкваше сегиз-тогиз из замръзналия въздух, виеше се на кълбета и засипваше покривите, дворовете, улиците. Студено беше. Комините изхвърляха черни стълбове дим към безгласното пепеляво небе и чудно, тоя дим беше сега така весел, така приветлив, така радваше душата! Той напомняше топлината, благоденствието, задоволството, което окръжаваше щастливите на тоя свят, напук на мразовете, на витошките фъртуни, на леденото вмъртвяващо дихание на зимата...
Именно на тая гледка се наслаждаваха от прозореца си, седнали на мекото канапе, г-н и г-жа Йорданови, женени от година и половина. Цанко Йорданов, важен чиновник в едно министерство, човек образован, светски и страстно привързан към младата си жена, впиваше мълчалив поглед някъде към снежните хълбоци на Витоша. Очевидно той нито гледаше нещо там, нито бе пък зает от някаква определена мисъл, защото лицето му пазеше изражението на оная спокойна, безгрижна разсеяност, която обладава неволно човека, когато душата му е мирна, когато животът му тече плавно и гладко и когато той от една топла стая, оживена от присъствието на една прекрасна съпруга, при веселото бумтене на печката, гледа навън в бясно фучащите веяния на зимата. Всеки е изпитвал това щастливо-егоистично съноподобно състояние.
Погледът на жена му също бягаше извън стаята, но не така далеко и безцелно. Тя го беше спряла долу към един съседски двор. В дъното на тоя двор имаше бедна полусрутена къщица с нисък комин, който гледаше печално към небето, без да изпуска към него топъл дим; изпод нависналата и изкривена стряха поглеждаше едно прозорче, трите разбити стъкла на което бяха запушени с дрипи, а пред прага на ниската врата се натрупала пряспа сняг. Тая бедна къщица, сгушена между големите богаташки домове, приличаше на една дрипава просекиня, заблудена между куп щастливи и горди майорки1. Приликата на къщичката с просекинята още повече се увеличаваше от вида, който имаше, като да подлага ръка към огромните нови къщи около си и да казва: "Милост, пратете ми едно от вашите дръвца и аз ще се напълня с топлина, пратете ми едно от вашите скъпи украшения и аз ще се напълня с радост, може би и с песен тая вечер... Виждате ли?... Малко ми трябва, за да бъда благодарна на Бога. Смилете се."