Цяло лято грънци правели лосинските грънчари и почнела ли да жълтее шумата на тополите, впрягали конете и хайде – едни към Велен, други към Ленда и Морена...
- Лооосински грънцииии... Лооосински грънци вземайте!
И излизали хората: един паници иска, други подница, гърнета ли не щеш, кани, танури...
- Абе имаше един майстор – подпитвали купувачите, - един такъв, с побелели вежди...
- Остаря той – отговаряли грънчарите. – Остаря и не излиза...
- Хубави работи носеше – цъкали хората с език. – Такива работи вече няма...
- Какво хубаво искате от една паница! – мръщели се грънчарите. – Да сипеш мляко и да не тече – това е хубава паница!
- Абе така е – отговаряли купувачите, ама в неговите паници и вода да сипеш, ще мислиш, че е мляко.
И грънчарите, като не знаели какво да отговорят, подкарвали конете и пак това „Лооосински грънци”, докато някой отново ги ядоса:
- Не са това лосински гънци, лосински грънци прави оня старец с белите вежди!
- Като толкова го харесвате, идете си вземете от него – викали грънчарите. – Ние ви ги носим на крака, а те, стареца, та стареца!... Идете си вземете от стареца!
- Що да не идем! – изпречил се един мъж, по занаят каменоделец. – За такива грънци си заслужава да идеш и отвъд Лосина!
