Лъвчета рисувал един свещар от Велен, върху свещите рисувал лъвчета. Те ли били причината, свещите ли си горели хубаво – прочул се свещарят чак в столичния град. Всяка седмица царска каруца идвала във Велен за свещи. И така цяла година, докато царят извикал свещаря в двореца.

- Където конете ще бият път – рекъл му, - ти ще дойдеш тук да правиш свещи. А?

- Не мога, царю – отвърнал свещарят. – Имам много приятели и ще ми е трудно да се разделя с тях.

Изумил се царят от думите му – за първи път срещал човек, който заради приятелите си не иска да стане придворен.

Отишъл царят и донесъл три малки златни лъвчета, направени от злато.

- Дай ги – рекъл му – на своите приятели!

И докато пътувал до Велен, свещарят мислел на кого да подари лъвчетата, двадесет приятели имал, на кого от тях да даде трите златни лъвчета? Пристигнал и продължил да мисли, вечерта, когато приятелите му дошли на гости, един по един ги оглеждал, мислил, премислял и не могъл да реши.

Богат бил свещарят, къщата му се намирала на лично място във Велен. Неговите връстници вече се били задомили, а той живеел сам. До обед правел свещи, подир обед рисувал по тях лъвчета, а вечер приемал приятелите си. До късно свирели музиканти, вино се леело и се поднасяли най-отбрани ястия.

Искал да бъде весел свещарят и тая вечер, но мисълта за трите златни лъвчета не го напускала. Кому да ги даде? И оглеждал приятелите си – мигар може да даде златно лъвче на резбаря, а да не даде на сладкаря... Нали всичките са му приятели!

- Защо си умислен? – питали го угрижени приятелите му.

- Уморен съм от пътя – отговарял свещарят.

- Хей, музиканти, свирете! – извикали неколцина от гостите. – Свирете да премахнем умората от очите на нашия приятел!

Засвирили музикантите, дигнали се пълни чаши за здравето на всички и най-вече за здравето на стопанина. Забравил свещарят за лъвчетата, но на сутринта, когато се събудил, първата му мисъл била кому да ги подари.

- Защо не бяха двайсет! – рекъл си свещарят. – Тъкмо за всеки приятел по едно...

Сложил той лъвчетата в една кошница и отишъл при най-добрия златар на Велен.

- Златарю – попитал го, - можеш ли да направиш от тия три лъвчета двайсет?

- Мога – отвърнал златарят, - но те имат царски знак, не бива да се разваля царският знак.

Взел кошницата свещарят и отишъл при най-добрия златар на Лосина.

- Златарю – попитал го, - можеш ли да направиш от тия три лъвчета двайсет?

- Много са хубави, свещарю – отвърнал му златарят, - никога не бих развалил нещо хубаво, за да направя по-лошо.

Чудел се свещарят какво да направи и се сетил за мъдреца. Така и така съм в Лосина, рекъл си, ще отида при него, на толкова хора съвети е дал, дано и на мене помогне. И отишъл свещарят при мъдреца.

- Мъдрецо – рекъл му, - царят ми даде тия златни лъвчета да ги подаря на своите приятели. Кажи ми какво да направя, когато приятелите ми са двайсет, а лъвчетата само три.

Благодаря Ти, Боже мили, 

че ме даряваш с крепки сили.

Че ми изпращаш благослов,

надежда, вяра и любов. 

Сега раста, не ме оставяй,

в добри дела ме направлявай,

да бъда, Боже, милостив,

да съм добър и справедлив.

По светли пътища води ме,

да славя, Боже, Твойто име.

Дай мирни дни, щастлив живот,

на моя мил, добър народ.

 

Димитър Спасов

www.chitanka.info

Антоний Дичев - 6 г.

Деца, вие сте чували как на всяко бдение в Църквата се пее следният стих от Давидовите псалми: „Богатите обедняха и огладняха, а ония, които търсят Господа, няма да се лишат от никое благо.” Знаете ли защо се пее така? Не знаете? Слушайте да ви разкажа.

Имаше едно време един цар, който тръгна да обиколи царството си. Стигна до някакъв манастир и влезе в църквата. Там видя неколцина монаси, които четяха и пееха на певницата, както се прави на богослужението и у нас. Четейки, те стигнаха до тридесет и третия псалм, до десетия стих, където се казва: „Богатите обедняха и огладняха, а ония, които търсят Господа, няма да се лишат от никое благо.” Царят хареса манастира, хареса му църковният порядък, харесаха му богослуженията, но тези думи от Псалтира не му харесаха. Защото той беше цар –  имаше големи богатства, слуги и домове, животни и земи, всички се бояха от него и той господаруваше над всички. Народът го превъзнасяше, посрещаха го с музика, министрите му се кланяха до земята, генералите го прославяха, войската му отдаваше чест. На трапезата си имаше богати ястия и питиета; освен това дворци с обширни зали, скъпоценно облекло, блестящи каляски с породисти коне, царска порфира и пълна свобода като цар. А че може да обеднее и огладнее, за това не беше мислил, нито искаше да помисли.

И каза на онези, които го съпровождаха:

– Нека това четене се прекрати. Защо се чете така в Църквата? Заповядвам отсега нататък никога повече да не се четат тези думи, а който не се подчини на тази моя заповед, незабавно да бъде наказан, като враг на моето царство.

Веднага прекратиха четенето и изпратиха вестоносци и войници да оповестят царската заповед по всички предели на царството. Но чуйте как Бог вразуми царя.

Скоро след като беше издадена тази заповед, царят отиде на едно езеро, тъй като беше лято и той имаше обичай да ходи там, за да се къпе и да си почива. Тръгна  както обикновено – със свита, с музика, с фанфари, с цветя, с множество, което го следваше, като велик цар, какъвто си беше. Като стигна до езерото, царят съблече скъпоценните си дрехи, свали короната си и влезе във водата да се къпе. Както плуваше, прииска му се да се усамоти. Отдалечи се от брега, излезе на едно островче и там се забави, правейки слънчеви бани. Но какво се случи. Докато царят се бавеше, а свитата го чакаше на брега, ангел Господен прие неговия образ, излезе вместо него от водата и се престори, че е царят.  Облякоха ангела в царските дрехи и всички вкупом тръгнаха обратно към двореца – ангелът-цар, заедно със свитата, музиката, фанфарите и всички съветници, а истинският цар остана в езерото.

Надвечер, наситил се на къпането, царят се върна на брега, където знаеше, че го чака свитата му, но там нямаше никой. Той беше по долни дрехи, които бяха мокри, а се спускаше вечер. Стана му студено, почувства глад. А Бог изпрати и големи комари, които да му досаждат.

Стоеше царят на брега и не знаеше какво по-напред да направи – да се разгневи ли, задето е оставен сам, да се защитава от комарите ли или да отиде да потърси храна и някаква дреха. Беше го срам обаче да тръгне в такъв вид.

Докато се измъчваше така, не знаейки какво да предприеме, оттам мина един старец и царят излезе насреща му. А онзи, като го видя, искаше да избяга, защото му се стори, че вижда някакво привидение, излязло от езерото.

– Стой, не бягай! Не съм лош човек – извика царят. Не се страхувай от мен. Крадци минаха оттук и откраднаха  дрехите ми, затова съм така. Дай ми, моля те, някаква дреха, за да мога да си отида у дома, защото твърде се измъчвам тук.

Старецът му даде някаква своя стара дреха. Тя беше цяла в кръпки, но все пак беше по-добре от нищо – можеше да го стопли и да прикрие голотата му.

Тръгна царят, облечен като просяк и всички, които срещаше му се присмиваха, не знаейки кой е той. Едни го гонеха, мислейки, че е крадец, други му се подиграваха и насъскваха кучетата срещу него. Само той си знаеше как стигна до най-близкото село, в покрайнините на което, в имението си, живееше един от царските боляри. Той беше  от тези, които с музика посрещнаха царя, когато пристигна да се къпе. Но когато царят поиска да влезе в двора му, пазачите и слугите започнаха да го пъдят:

– Що щеш тук, просяко!

– Искам да говоря с болярина – каза царят.

– Нима не се виждаш как си облечен. Че и нощем си дошъл при господаря! Бягай оттук, докато не ти е заиграла тоягата по гърба.

Но царят не се отказваше и започна да вика силно, за да го чуе боляринът. Боляринът го чу и разпозна царевия глас, но не можеше да проумее какво прави царят тук, през нощта, след като преди няколко часа го беше съпроводил  със свитата му до двореца. Излезе да види какво става. А там, на портата – някакъв просяк го вика по име. Приближи се и видя, че това е самият цар.

– Защо ми се подиграхте?  – извика гневно царят.  – Как посмяхте да ме оставите гол във водата и да си отидете! Знайте, че още утре ще заповядам на всички ви да отрежат главите!

Боляринът не разбираше какво се е случило с царя, защото лично го беше изпратил от езерото  до двореца. Освен това не беше сигурен дали това наистина е царят, или само някой, който прилича не него и се преструва, за да го изплаши. Все пак царят не би дошъл при него в такива дрехи. И би го прогонил, но се страхуваше да не би все пак това да е царят, защото гласът и ликът бяха неговите, само дето така облечен никога не го беше виждал.Не знаеше какво да прави. И каза на царя, който го обвиняваше и заплашваше:

- Но, царю, нима не вървяхме заедно? Не те ли облякох в пурпур? Не ти ли сложих короната и пръстена? Не те ли посрещнаха и в останалите села с цветя и музика? Не те ли съпроводихме до двореца?

И нито единият, нито другият можеше да разбере какво се е случило. И тъй, боляринът остави царя в своя дом, а сам тайно отиде в двореца, за да разбере каква е работата. Като пристигна, поиска спешно да се види с царя. Излезе царицата и той й каза:

– Искам веднага да разговарям с Негово величество, понеже въпросът не търпи отлагане.

– Не може. Сега си почива. Оставих го в покоите му.

– Събуди го, защото незабавно трябва да говоря с него.

Тогава царицата отиде да събуди царя, но в покоите му нямаше никой, само дрехите му лежаха там.

– Олеле, царят го няма никъде!

Тогава боляринът каза:

– Значи онзи, който дойде на портата ми е той, но ми си струва, че е обезумял, защото пристигна облечен като просяк и пита, защо не сме го чакали край езерото и защо сме го оставили във водата.

Тогава всички отидоха за царя и го доведоха в двореца. А той, уморен, веднага заспа. Насън му се яви ангел Господен и му каза:

– Защо забрани да се четат в църквите Божиите слова? Не знаеш ли, че Господ те постави за цар и пак той може за миг да те свали от престола? Видя ли как бързо обеднява човек, ако се лиши от Божията помощ?

Опомни се царят и веднага издаде заповед по цялото царство – още същата нощ, а след това и постоянно, на всяко бдение да се пее трикратно с пълен глас, та да отекнат всички църкви: „Богатите обедняха и огладняха, а онези, които търсят Господа няма да се лишат от никое благо.” И оттогава по всички храмове, при всяко бдение, се пеят велегласно тези думи.

А ние знаем, че всичко, което имаме: и имущество и разум, и чинове, и знания, и здраве, и почести – всичко е от Господа, Който както ни го е дал, така всеки миг може да си го вземе, ако сме неблагодарни за Неговата грижа. И знаем още, че не богатството носи щастие, но блажен е онзи, който ще спаси душата си, защото ще бъде по-горе от всички светски царе и ще живее безкрайно във вековете с Бога и всички светии.

Автор : старец Клеопа (Илие)

Преведено от „Старац Клеопа деци”, Београд, „Чувари” 2014

Имаше някога двама селяни. Казваха се Васил и Рангел. Те бяха рождени братя, ала не се обичаха. Щом почина баща им, двамата разделиха големия бащин двор на два малки двора, после добитъка и нивите и заживяха всеки поотделно.

Но случи се, че до синора на една Рангелова нива имаше голяма клонеста круша. Васил, по-малкият брат, страшно завидя за тази куша.

- Брате, с всичко съм съгласен, но тая круша е моя! Тате за мен я посади. Моя е! – казваше Васил.

- Нали в моята нива се падна и сега вече е моя, братко. Няма как да ти я дам. Защо си кривиш душата и правиш да се караме, да ни се смеят хората! – отвръщаше му Рангел.

- Не, крушата е моя – настояваше на своето Васил.

Един ден той издебна брат си и отсече крушата. Оттогава не само двамата братя се намразиха и не искаха да се видят, но и жените им не си приказваха, децата страняха едно от друго, та чак и кучетата им по цял ден се лаеха през плета.

Васил имаше момченце на дванадесет години. Казваше се Митко. То беше добро, кротко и милостиво дете. Тази вражда тежеше на чистото му сърце. Един ден Митко беше на двора. От съседния двор излезе малката Минка, чичовата дъщеричка, която тъкмо бе проходила. Запъти се сама към поляната пред къщата. В това време по пътя се зададе подплашен кон, който връхлиташе право към детето. Митко се хвърли, хвана и отнесе детето. Още миг и двамата щяха да загинат под краката на коня.

От вкъщи дотърча стринка му с писък. Тя беше видяла всичко и сега милваше не само изплашеното си дете, а и Митко, на когото издума най-сладки думи на благодарност.

Цялото село узна за случката. Само Васил се чудеше какво да каже на сина си и се мръщеше:

- Ами ако тебе беше сгазил конят!

Но случи се, че през същата зима Васил падна болен. Привършиха им се и дървата. Няма кой да помогне. Митко беше още малък за такава работа. Един ден чичо му се върна от гората с пълна кола с дърва и спря не пред своята, а пред тяхната порта. Повика Митко да отвори и ги стовари в двора.

- Митко – рече му той, - това ти е, чичовото, награда, задето наесен спаси наша Минка от коня.

Митковата майка видя всичко, но я досрамя да излезе и поблагодари на Рангел. Радостна обади на мъжа си какво е сторил брат му. А Васил лежа още няколко дни болен и все едни и същите мисли бродеха в ума му: „Рангел си е открай време добър човек. По-добър е той от мене. И за крушата беше по-прав. Нему се падна, пък аз взех, че му я отсякох! А сега дърва ми носи.”

Щом оздравя, отиде право при брат си и му поиска прошка. Рангел това и чакаше. С радост се прегърнаха. Както казват хората: „Кръвта вода не става”. Без свой се лесно не живее. Побързаха и на домашните да обадят какво добро са сторили. Още на другия ден си заприказваха и жените им. Децата, като видяха, че майките им си приказват човешки – удариха и те на дружни игри. Даже кучетата, като нямаше вече кой да ги насъсква, и те отвикнаха да се лаят.

По Георги Райчев

Бог ни е дал родството, за да ни привлече с връзките на любовта един към друг. Но ние често забравяме това и своите най-близки превръщаме в съвсем чужди. Затова преблагият Божий промисъл ни изпраща различни изпитания, в които да проявим добротата си или пък болести, които да смекчат сърцето ни. Та накрая, излекувани от своите страсти, да възкликнем: „Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно!” (Пс.132:1)