БРАТЯ
Имаше някога двама селяни. Казваха се Васил и Рангел. Те бяха рождени братя, ала не се обичаха. Щом почина баща им, двамата разделиха големия бащин двор на два малки двора, после добитъка и нивите и заживяха всеки поотделно.
Но случи се, че до синора на една Рангелова нива имаше голяма клонеста круша. Васил, по-малкият брат, страшно завидя за тази куша.
- Брате, с всичко съм съгласен, но тая круша е моя! Тате за мен я посади. Моя е! – казваше Васил.
- Нали в моята нива се падна и сега вече е моя, братко. Няма как да ти я дам. Защо си кривиш душата и правиш да се караме, да ни се смеят хората! – отвръщаше му Рангел.
- Не, крушата е моя – настояваше на своето Васил.
Един ден той издебна брат си и отсече крушата. Оттогава не само двамата братя се намразиха и не искаха да се видят, но и жените им не си приказваха, децата страняха едно от друго, та чак и кучетата им по цял ден се лаеха през плета.
Васил имаше момченце на дванадесет години. Казваше се Митко. То беше добро, кротко и милостиво дете. Тази вражда тежеше на чистото му сърце. Един ден Митко беше на двора. От съседния двор излезе малката Минка, чичовата дъщеричка, която тъкмо бе проходила. Запъти се сама към поляната пред къщата. В това време по пътя се зададе подплашен кон, който връхлиташе право към детето. Митко се хвърли, хвана и отнесе детето. Още миг и двамата щяха да загинат под краката на коня.
От вкъщи дотърча стринка му с писък. Тя беше видяла всичко и сега милваше не само изплашеното си дете, а и Митко, на когото издума най-сладки думи на благодарност.
Цялото село узна за случката. Само Васил се чудеше какво да каже на сина си и се мръщеше:
- Ами ако тебе беше сгазил конят!
Но случи се, че през същата зима Васил падна болен. Привършиха им се и дървата. Няма кой да помогне. Митко беше още малък за такава работа. Един ден чичо му се върна от гората с пълна кола с дърва и спря не пред своята, а пред тяхната порта. Повика Митко да отвори и ги стовари в двора.
- Митко – рече му той, - това ти е, чичовото, награда, задето наесен спаси наша Минка от коня.
Митковата майка видя всичко, но я досрамя да излезе и поблагодари на Рангел. Радостна обади на мъжа си какво е сторил брат му. А Васил лежа още няколко дни болен и все едни и същите мисли бродеха в ума му: „Рангел си е открай време добър човек. По-добър е той от мене. И за крушата беше по-прав. Нему се падна, пък аз взех, че му я отсякох! А сега дърва ми носи.”
Щом оздравя, отиде право при брат си и му поиска прошка. Рангел това и чакаше. С радост се прегърнаха. Както казват хората: „Кръвта вода не става”. Без свой се лесно не живее. Побързаха и на домашните да обадят какво добро са сторили. Още на другия ден си заприказваха и жените им. Децата, като видяха, че майките им си приказват човешки – удариха и те на дружни игри. Даже кучетата, като нямаше вече кой да ги насъсква, и те отвикнаха да се лаят.
По Георги Райчев
Бог ни е дал родството, за да ни привлече с връзките на любовта един към друг. Но ние често забравяме това и своите най-близки превръщаме в съвсем чужди. Затова преблагият Божий промисъл ни изпраща различни изпитания, в които да проявим добротата си или пък болести, които да смекчат сърцето ни. Та накрая, излекувани от своите страсти, да възкликнем: „Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно!” (Пс.132:1)
