Мишо и Спас седяха на една пейка в градината и си приказваха. Само че не си приказваха като другите деца, а си разказваха разни опашати лъжи, като че се препираха кой кого ще надлъже.
- На колко си години? – пита Мишо.
- На деветдесет и пет. А ти?
- На четиридесет. Знаеш ли – казва Мишо, - по-рано бях един такъв голям, голям като чичо Борис, а после станах малък.
- А аз – казва Спас отначало бях малък, после израснах голям, после пак станах малък, а сега скоро пак ще стана голям.
- А аз, когато бях голям, можех да преплувам цяла река – хвали се Мишо.
- Ехее! Пък аз морето мога да преплувам!
- Голяма работа – морето! Колко пъти океана съм преплувал!
- А аз по-рано можех да летя!
- Хайде де, литни да те видим!
- Сега не мога, отучих се.
- А аз веднъж се къпех в морето – казва Мишо – и ме нападна акула. Аз я фраснах с юмрук, тя ме цапна по главата и я отхапа.
- Лъжеш!
- Истина е!
- Защо тогава не си умрял?
- Защо пък да умирам? Изплувах на брега и си отидох вкъщи.
- Без глава?
- Разбира се, че без глава. За какво ми е глава?
- А как си вървял без глава?
- Ами така, вървях си. Не може ли да се ходи без глава!
- А сега защо си с глава?
- Израсна ми нова.
„Хитро го е измислил!” –каза си Спас. А му се искаше да скрои по-хубава история.
- Това е нищо! – отсече той. – Аз пък веднъж бях в Африка и там ме изяде крокодил!
- Ей че го измисли! – засмя се Мишо.
- Няма такова нещо.
- Тогава защо си жив?
- Ами че крокодилът после ме изплю.
Сега Мишо се замисли. Искаше му се да продължи надпреварата. Мисли, мисли и накрая рече:
- Вървя си веднъж по улицата. Наоколо трамваи, автомобили, камиони...
- Знам, знам! – развика се Спас. – Сега ще разкажеш как те е прегазил трамвай. Тая история вече съм я чувал.
- Нищо подобно. Не е тая.
- Добре. Карай нататък.
- И така, вървя си, никого не закачам. Изведнъж насреща ми автобус. Не го забелязах, настъпих го и – праас! – стана на трески.
- Ха-ха-ха! Това вече са измишльотини!
- Съвсем не!
- Че как може да смачкаш автобус?
- Ами той беше малък, играчка. Едно хлапе го мъкнеше за връвчица.
- Е, това не е за чудене – каза Спас. – А аз веднъж летях на Луната.
- Охоо, ама че го каза! – засмя се Мишо.
- Не вярваш ли? Честна дума!
- С какво летя?
- С ракета. С какво друго летят на Луната? Сякаш не знаеш!
- И какво видя на Луната?
- Ами какво... – засмя се Спас. – Какво видях ли? Нищо не видях.
- Ха-ха-ха! – разсмя се Мишо. – А пък казва, че е летял на Луната!
- И още как!
- Защо нищо не си видял?
- Защото беше тъмно. Летях през нощта. Насън. Качих се на ракетата, че като полетях в космическото пространство! Фу-у-у-у... А после обратно... Туп! – и се събудих.
- Ааа – проточи глас Мишо. – Да беше казал веднага. Та аз не знаех, че ти насън.
В това време дойде Игор, момчето на съседите, и седна до тях на пейката. Послуша, послуша Мишо и Спас, пък каза:
- Ей как лъ-ъжат! Не ви ли е срам?
- Защо да ни е срам? Ние никого не мамим – отвърна Спас. – Просто съчиняваме, като че разказваме приказки.
- Приказки! – презрително се изсмя Игор. – Намерили си работа!
- А ти да не мислиш, че е лесно да съчиняваш?
- Фасулска работа!
- Хайде, измисли нещо, де!
- Ей сега... – каза Игор. – Моля.
Мишо и Спас се зарадваха и се приготвиха да слушат.
- Ей сега – повтори Игор. – Ъ-ъ-ъ... хъм... хъм... ъ-ъ-ъ...
- Стига с това „ъ” та „ъ”!
- Сега! Оставете ме да помисля.
- Хайде, мисли, мисли!
- Ъ-ъ-ъ – каза пак Игор и погледна към небето. – Сега, сега... е-е-е...
- Но защо не измисляш? Нали е фасулска работа.
- Сега... Ето! Веднъж дразнех едно куче, а то – ръф – ухапа ме. Вижте, дори белег ми остана.
- И кое тук е измисленото? – попита Спас.
- Нищо. Както си беше, така го разказвам.
- А се хвалиш, че си майстор да измисляш!
- Майстор съм, ама не като вас. Ето вие лъжете, но напразно, пък аз вчера излъгах и извлякох полза.
- Каква полза?
- Ей такава. Снощи мама и татко излязоха, а ние с Ира си останахме вкъщи. Ира легна да спи, а аз се покачих на бюфета и изядох половин буркан сладко. После си рекох: да не би да си изпатя. И взех, че намазах със сладко устните на Ира. Дойде мама. „Кой е изял сладкото?” Аз казвам: „Ира”. Мама я погледна – устните й целите в сладко. Тя яде пердах, а на мене мама ми даде още сладко. Ето я ползата.
- Значи заради тебе друг е пострадал и на всичко отгоре се радваш! – възмути се Мишо.
- Че на тебе какво ти става?
- Нищо. Но ти си един такъв... как да кажа... Лъжльо! Точно така!
- Вие сте лъжльовци!
- Махай се! Не искаме да седим с тебе заедно на пейката.
Игор стана и си отиде. Мишо и Спас също си тръгнаха за вкъщи. По пътя им се изпречи будка със сладолед. Спряха се, взеха да тършуват из джобовете и да броят колко са им парите. Събраха само за един сладолед.
- Ще купим един и ще си го разделим по равно – предложи Спас.
Продавачката им даде сладолед на клечка.
- Да идем у дома – предложи Мишо – ще го разрежем с нож, за да е точно.
- Да вървим.
На стълбите срещнаха Ира. Очите й бяха насълзени.
- Защо ревеш? – пита Мишо.
- Мама не ме пуска навън.
- Защо?
- Заради сладкото. Не съм го и близнала, а Игор ме наклевети. Май той го е изял, пък аз си изпатих.
- Игор го е изял, то се знае. Дойде да ни се похвали. Ти не плачи. Ела, ще ти дам моята половинка сладолед – предложи Мишо.
- И аз ще ти дам моята половина, нека поне веднъж си близна и ще ти го дам – обеща Спас.
- Не го ли искате?
- Не го искаме. Днес изядохме вече по десет сладоледа – каза Спас.
- Не е ли по-добре да си разделим сладоледа тримата? – предложи Ира.
- Правилно! – съгласи се Спас. – Иначе може да те заболи гърлото, ако го изядеш целия сама.
Отидоха вкъщи и разделиха сладоледа на три части.
- Вкусно нещо! – каза Мишо. – Много обичам сладолед. Веднъж изядох цяла кофа.
- Ами! Все ще измислиш нещо! – засмя се Ира. – Кой ще ти повярва, че си изял цяла кофа сладолед.
- Но тя беше съвсем малка, кофичка! Книжна, колкото чаша...
По Николай Носов
Празните мечтания и фантазии при големите хора са признак на нездрава душевност, бягане от реалността и истината. За децата обаче те са нужни и важни. С тях те преживяват действителността и се подготвят един ден да станат истински моряци, изследователи, пилоти.
А лъжата? Тя е вредна не само за големите, но и за малките. Ражда се от зло и носи само зло. Никое дете не бива да прибягва до лъжа, защото ако детската лъжа сега е малка, то тя с годините ще порасне заедно с него.
