Рангел Кочев - 9 год.                                                                                        Явор Кочев - 7 год.

Индийски търговец, християнин, чрез дългогодишна честна търговия, спечелил грамадно богатство. Но предимно неговото съкровище бил един особен златен пръстен с чуден и рядък по блясък елмаз.

Когато търговецът остарял, повикал четиримата си синове и им казал:

- Деца мои, Бог благослови моите трудове с обилни плодове, ала истинското ми богатство – това сте вие. Желая вие да обогатите душите си чрез обогатяване с добро живота на хората. Затова идете, кой където иска. Вижте как живеят хората, какви скърби и нужди имат и се старайте с каквото можете да облекчавате тяхната съдба. След една година върнете се и ще ми разкажете какво добро през нея сте извършили на хората. За най-добрата постъпка аз ще дам за награда този пръстен. Останалото богатство вие, след смъртта ми, ще си го разделите по равно.

Изтекла годината. Върнали се синовете. И се явили при баща си.

Първият рекъл:

- Търгувах с един богат търговец. Той ми даде голяма сума и наскоро почина. Никой не знаеше за моя дълг. Но аз намерих вдовицата и й върнах всичко до стотинка.

Вторият казал:

- Вървях покрай брега на една река. Видях, че падна във водовъртежа дете и започна да се дави. Аз се хвърлих, тъй както бях облечен, и спасих детето.

Третият разказал:

- Случи ме се в пустинята да объркам пътя. Запасът от вода беше вече към своя край. Не знаех скоро ли ще намеря верния път. Скитайки се насам-натам, натъкнах се на човек, изпаднал в несвяст. Той премираше от жажда. Аз му дадох остатъка от водата. Той дойде на себе си и заедно тръгнахме нататък. За щастие ние скоро намерихме правия път!

Най-накрая четвъртият разправил:

- Придобих приятел, ала се оказа лош човек: завидя ми на успеха в работата и на доброто отношение на хората към мене и смъртно ме намрази. Стана ми заклет враг... Веднъж се разхождах из гората. Гледам: край една пропаст спи моят неприятел, а към него дебнешком се приближава из гъсталака хищен тигър. Аз, по-бързо от мълния, се хвърлих към спящия: с едната си ръка го дръпнах и отдалечих от пропастта, а с другата измъкнах от зад пояса си камата и ударих хищника в гърдите. Ударът беше поразително сполучлив, иначе нямаше да се отърва. Моят враг се хвърли на шията ми и със сълзи ми благодари, и сърдечно ме моли да забравя враждата. Разделихме се с него, като най-близки обичащи се приятели.

Бащата го прегърнал, целунал и рекъл:

- Пръстенът е твой! – Първият ти брат, като е върнал на вдовицата дълга си, извършил е туй, което е бил длъжен да изпълни: щом си взел, трябва и да върнеш, независимо от това, знае ли някой или не знае за твоя дълг! Той е постъпил като честен човек... Вторият и третият брат са спасили живота на ближния, жертвайки себе си. Прекрасна, благородна постъпка! И аз се гордея с тях... Но ти си сторил нещо по-велико от всичките ти братя: ти си спасил живота на твоя враг, ти си победил в него злото срещу тебе, ти със своята любов си извършил чудо: врага си превърнал в приятел!

Така ти си се проявил като добър син на Небесния Отец, Който „оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни”(Мат.5:45). Постъпвайте – ти и твоите братя – винаги така в живота си и вие ще бъдете най-ценното мое богатство, най-доброто наследство, което ще оставя след себе си на Земята!...

Доростолски и Червенски митрополит Софроний,

от сборник „Христоматия по Религия-Православие за учителя в детските градини”, ставр.ик. Захари Дечев, Изд. Диамант, Бургас, 2011г.

Да обичаш някой близък, роднина, приятел е лесно. Но колко голяма е любовта на онзи, който жертва себе си, за да спаси своя враг! С нея четвъртият брат спасил своя неприятел от двойна смърт: един път от ноктите на хищника и втори път от душевното страдание на злобата, която го мъчила в живота му, щяла да го мъчи и след смъртта му. 

РАЗПЕТИ ПЕТЪК

Във храма е тихо. Дълбока печал се 
спусна от старите тъмни икони. 
И свещи горят. А светликът не гони 

безкрайния мрак моя дух овладял.

Смутен съм. Стоя пред ужасния спомен

за Твойто разпятие. Тръпен и плах аз 
чувствам, че мой е старинният грях, 
че сам изковал съм Ти Кръста огромен.                                             

И капките Кръв от светите Ти рани 
над мене са капнали, в мен ще горят,
догдето часът на Съдът Ти настане...

И шепна, а сам си не чувам гласът: - 
Иисусе, простил си Ти моите деди,
и мене със Своята прошка съди... 

ВЪЗКРЕСНА ПЕСЕН

Празничното слънце е засмяно, 
вятърът възкресни песни пей
и в небето синьо, като знаме бяло,
чисто облаче се вей.

Бяло знаме - знак за мир и обич! 
/Мир и обич ни Христос дари/
За мира възстават всички роби 
и в сърцата обичта гори.

Мир и обич днес браздят нивята,  
дето хлябът наш насъщен зрей, 
плуг и трактор, чук, игла и вятър 
новите възкресни песни пей! 

ВЕЛИКДЕНСКА НОЩ 

Нощта е тъмна, а градът е светъл: течат по улиците светлини, 
блестят на „Невски" златните кубета 
и звън камбанен плиска на вълни. 

И на вълни на люляка мирисът 
се носи над празнуващия град 

и всички хора толкова добри са,                                                                 
че всеки срещнат срещат като брат. 

Очите са и светли, и горещи, - 
те по-пламтят от хилядите свещи -                                         
и светлината все расте, расте... 

И с вяра, що от дън душата блика, 
повтарят устните вестта велика: - 
за мир в света възкръсна Ти, Христе. 

ВЕЛИКДЕН В МАНАСТИРА 

Възкресна нощ. Тих, топъл лъх повява, 
крила на ангели се разлюляват 
и от шума на техните пера 
шуми набожно тъмната гора. -

А ето, чуй: клепалото запява - 
със песента си Бога възхвалява 
и възвестява празничната вест: 
„Със смърт смъртта е победена днес"!

 „Възкръсна Този, Който пожела 
със кръстна смърт Живот да ни дарува!" 
...И пак се веят ангелски крила... 

А ето, виж: нима не ти се струва, 
че хиляди звезди от небесата 
се спускат в монастира сред гората ? 

ПОБЕДНА ПЕСЕН

Звъни, великденска камбана! 
Сияй, възкресна свята нощ! 
Да няма мъка, скръб и рана, 
душа да няма изтерзана, 
ни помисъл да има лош! 
Защото Любовта, разпната 
от синовете на грехът -възкръсна пак. 
И светлината зарита в тъмата на земята 
изгря и озари светът. 
Защото истината блясна, 
- лъжата я не затъмни! - 
и всеки ден е все по-ясна, 
по-лъчезарна и прекрасна 
от всички, всички светлини. 
Звъни, ехти, победна песен! 
Душите празнично буди и 
възкресявай, че възкресе Христос - 
Владетелят небесен - 
смъртта със смъртта си победил!

ВИДЯХ ХРИСТА

Видях Христа. Той беше в две очи 
усмихнати и пълни с топла влага, -
и чух Гласа Му кротко да звучи 
във детска реч - забъркана и блага.

Видях го във възторга несравним 
на майката, която с нежна тръпка
следеше, как несмелият й син
в живота прави първата си стъпка.

В тъмница бях. И там видях Христа:
в окови обкован, покрит със рани
-и чух Го със пропукани уста
да благославя Своите тирани.

И онзи ден пред портата ми там 
пак Той бе скрит под просешката дрипа, 
а нямах къшей хляб да Му подам, 
нито лъжичка гостба да Му сипя...

Глава приведох тих и наскърбен
и изумен видях Христа в сърце си
и от Лика Му светъл осенен
изпях за Него тази проста песен. 

Стиховете са от  Змей Горянин (Светлозар Димитров)

Пожелаваме Ви светли, благословени, празнични дни!!

Отдавна, много отдавна живеел в една страна мъдър и щастлив крал. Едно само помрачавало старостта му – той нямал деца. И ето веднъж кралят помислил: „Ще избера най-честното дете в страната и ще го осиновя.” Той заповядал да раздадат на всички деца семена от цветя и обявил: „Оня, който отгледа от тези семена най-хубавите цветя, ще ми стане син или дъщеря.”

Всички деца посадили семената и ги поливали сутрин и вечер. И Сон Ир, бедното, но честно и добро дете, също се грижело за семената. Но минали десет дни, минал половин месец, месец, а семената в саксията още не пускали кълнове.

„Колко чудно!” – недоумявал Сон Ир. Най-сетне той попитал майка си:

- Защо моите семена не поникват?

И майката, също угрижена от това, рекла:

- Посади ги в друга пръст.

Сон Ир посадил семената, но те пак не покарали.

Настъпил денят, когато кралят трябвало да види цветята. Много деца в празнична премяна излезли на улицата, като държали пред себе си саксиите с прекрасни цветя. Всяко дете искало да стане престолонаследник. Но какво било това? Защо кралят, като оглеждал цветята, отминавал всички деца, а на лицето му нямало нито сянка от радост?

Изведнъж пред една къща той видял разплакания Сон Ир, който стоял с празна саксия в ръце. Кралят заповядал да повикат момчето.

- Защо стоиш с празна саксия? – попитал го той.

Сон Ир, хлипайки, разказал как е посадил семената, но те не са поникнали сигурно за наказание, че той веднъж скришом откъснал ябълка от чужда градина. Като чул този отговор, кралят хванал Сон Ир за ръце и казал:

- Ето моят честен син!

Хората запитали:

- Защо кралят осинови момчето с празната саксия?

И кралят обяснил:

- Хора! Семената, раздадени на децата, бяха варени!

И тогава всички одобрително закимали. А бузите на децата, които стоели с прекрасни цветя, пламнали от срам: те всички били посадили други цветя...

От сборник „Христоматия по Религия-Православие за учителя в детските градини”, ставр.ик. Захари Дечев, Изд. Диамант, Бургас, 2011г.

 А вие кое бихте избрали: саксия, пълна с прекрасни цветя или празна такава? Но знайте, че тази саксия не била празна, в нея били най-хубавите цветя - цветята на честността!

Често се случва така, че онова, което е наглед красиво и привлекателно, не е плод на добро и не би могло да донесе добро. А онова, което е наглед скромно и обикновено, крие в себе си съкровище от добродетели.

Мишо и Спас седяха на една пейка в градината и си приказваха. Само че не си приказваха като другите деца, а си разказваха разни опашати лъжи, като че се препираха кой кого ще надлъже.

- На колко си години? – пита Мишо.

- На деветдесет и пет. А ти?

- На четиридесет. Знаеш ли – казва Мишо, - по-рано бях един такъв голям, голям като чичо Борис, а после станах малък.

- А аз – казва Спас отначало бях малък, после израснах голям, после пак станах малък, а сега скоро пак ще стана голям.

- А аз, когато бях голям, можех да преплувам цяла река – хвали се Мишо.

- Ехее! Пък аз морето мога да преплувам!

- Голяма работа – морето! Колко пъти океана съм преплувал!

- А аз по-рано можех да летя!

- Хайде де, литни да те видим!

- Сега не мога, отучих се.

- А аз веднъж се къпех в морето – казва Мишо – и ме нападна акула. Аз я фраснах с юмрук, тя ме цапна по главата и я отхапа.

- Лъжеш!

- Истина е!

- Защо тогава не си умрял?

- Защо пък да умирам? Изплувах на брега и си отидох вкъщи.

- Без глава?

- Разбира се, че без глава. За какво ми е глава?

- А как си вървял без глава?

- Ами така, вървях си. Не може ли да се ходи без глава!

- А сега защо си с глава?

- Израсна ми нова.

„Хитро го е измислил!” –каза си Спас. А му се искаше да скрои по-хубава история.

- Това е нищо! – отсече той. – Аз пък веднъж бях в Африка и там ме изяде крокодил!

- Ей че го измисли! – засмя се Мишо.

- Няма такова нещо.

- Тогава защо си жив?

- Ами че крокодилът после ме изплю.

Сега Мишо се замисли. Искаше му се да продължи надпреварата. Мисли, мисли и накрая рече:

- Вървя си веднъж по улицата. Наоколо трамваи, автомобили, камиони...

- Знам, знам! – развика се Спас. – Сега ще разкажеш как те е прегазил трамвай. Тая история вече съм я чувал.

- Нищо подобно. Не е тая.

- Добре. Карай нататък.

- И така, вървя си, никого не закачам. Изведнъж насреща ми автобус. Не го забелязах, настъпих го и – праас! – стана на трески.

- Ха-ха-ха! Това вече са измишльотини!

- Съвсем не!

- Че как може да смачкаш автобус?

- Ами той беше малък, играчка. Едно хлапе го мъкнеше за връвчица.

- Е, това не е за чудене – каза Спас. – А аз веднъж летях на Луната.

- Охоо, ама че го каза! – засмя се Мишо.

- Не вярваш ли? Честна дума!

- С какво летя?

- С ракета. С какво друго летят на Луната? Сякаш не знаеш!

- И какво видя на Луната?

- Ами какво... – засмя се Спас. – Какво видях ли? Нищо не видях.

- Ха-ха-ха! – разсмя се Мишо. – А пък казва, че е летял на Луната!

- И още как!

- Защо нищо не си видял?

- Защото беше тъмно. Летях през нощта. Насън. Качих се на ракетата, че като     полетях в космическото пространство! Фу-у-у-у... А после обратно... Туп! – и се събудих.

- Ааа – проточи глас Мишо. – Да беше казал веднага. Та аз не знаех, че ти насън.

В това време дойде Игор, момчето на съседите, и седна до тях на пейката. Послуша, послуша Мишо и Спас, пък каза:

- Ей как лъ-ъжат! Не ви ли е срам?

- Защо да ни е срам? Ние никого не мамим – отвърна Спас. – Просто съчиняваме, като че разказваме приказки.

- Приказки! – презрително се изсмя Игор. – Намерили си работа!

- А ти да не мислиш, че е лесно да съчиняваш?

- Фасулска работа!

- Хайде, измисли нещо, де!

- Ей сега... – каза Игор. – Моля.

Мишо и Спас се зарадваха и се приготвиха да слушат.

- Ей сега – повтори Игор. – Ъ-ъ-ъ... хъм... хъм... ъ-ъ-ъ...

- Стига с това „ъ” та „ъ”!

- Сега! Оставете ме да помисля.

- Хайде, мисли, мисли!

- Ъ-ъ-ъ – каза пак Игор и погледна към небето. – Сега, сега... е-е-е...

- Но защо не измисляш? Нали е фасулска работа.

- Сега... Ето! Веднъж дразнех едно куче, а то – ръф – ухапа ме. Вижте, дори белег ми остана.

- И кое тук е измисленото? – попита Спас.

- Нищо. Както си беше, така го разказвам.

- А се хвалиш, че си майстор да измисляш!

- Майстор съм, ама не като вас. Ето вие лъжете, но напразно, пък аз вчера излъгах и извлякох полза.

- Каква полза?

- Ей такава. Снощи мама и татко излязоха, а ние с Ира си останахме вкъщи. Ира легна да спи, а аз се покачих на бюфета и изядох половин буркан сладко. После си рекох: да не би да си изпатя. И взех, че намазах със сладко устните на Ира. Дойде мама. „Кой е изял сладкото?” Аз казвам: „Ира”. Мама я погледна – устните й целите в сладко. Тя яде пердах, а на мене мама ми даде още сладко. Ето я ползата.

- Значи заради тебе друг е пострадал и на всичко отгоре се радваш! – възмути се Мишо.

- Че на тебе какво ти става?

- Нищо. Но ти си един такъв... как да кажа... Лъжльо! Точно така!

- Вие сте лъжльовци!

- Махай се! Не искаме да седим с тебе заедно на пейката.

Игор стана и си отиде. Мишо и Спас също си тръгнаха за вкъщи. По пътя им се изпречи будка със сладолед. Спряха се, взеха да тършуват из джобовете и да броят колко са им парите. Събраха само за един сладолед.

- Ще купим един и ще си го разделим по равно – предложи Спас.

Продавачката им даде сладолед на клечка.

- Да идем у дома – предложи Мишо – ще го разрежем с нож, за да е точно.

- Да вървим.

На стълбите срещнаха Ира. Очите й бяха насълзени.

- Защо ревеш? – пита Мишо.

- Мама не ме пуска навън.

- Защо?

- Заради сладкото. Не съм го и близнала, а Игор ме наклевети. Май той го е изял, пък аз си изпатих.

- Игор го е изял, то се знае. Дойде да ни се похвали. Ти не плачи. Ела, ще ти дам моята половинка сладолед – предложи Мишо.

- И аз ще ти дам моята половина, нека поне веднъж си близна и ще ти го дам – обеща Спас.

- Не го ли искате?

- Не го искаме. Днес изядохме вече по десет сладоледа – каза Спас.

- Не е ли по-добре да си разделим сладоледа тримата? – предложи Ира.

- Правилно! – съгласи се Спас. – Иначе може да те заболи гърлото, ако го изядеш целия сама.

Отидоха вкъщи и разделиха сладоледа на три части.

- Вкусно нещо! – каза Мишо. – Много обичам сладолед. Веднъж изядох цяла кофа.

- Ами! Все ще измислиш нещо! – засмя се Ира. – Кой ще ти повярва, че си изял цяла кофа сладолед.

- Но тя беше съвсем малка, кофичка! Книжна, колкото чаша...

По Николай Носов

Празните мечтания и фантазии при големите хора са признак на нездрава душевност, бягане от реалността и истината. За децата обаче те са нужни и важни. С тях те преживяват действителността и се подготвят един ден да станат истински моряци, изследователи, пилоти.

А лъжата? Тя е вредна не само за големите, но и за малките. Ражда се от зло и носи само зло. Никое дете не бива да прибягва до лъжа, защото ако детската лъжа сега е малка, то тя с годините ще порасне заедно с него.