ЗЛОПАМЕТСТВОТО

Но има много християни, уверени, че не поддържат враждата в сърцето си, понеже не отмъщавали на враговете си, а ги били оставили на мира. Те казват: ”Aз съм простил на моя враг и не му желая злото. Но съгласете се, след като той ме е така много оскърбил, аз не мога нито да общувам, нито да приказвам с него, нито да го гледам!” И като говорят така, тези християни са убедени, че са изпълнили Христовата заповед за отношението, което трябва да имаме към враговете си.

Но правилно ли разсъждават и по християнски ли постъпват те? Съвсем не! Защото тук под маската на видимата примиреност се таи в сърцето лошото чувство на злопаметството. Фактът, че щом такива люде си спомнят за своя враг, нещо ги бодва неприятно, достатъчно убедително говори, че у тях е останала утайката на враждата.
Наистина, злопаметството е по-малко зло от ожесточената вражда и непримиримостта. Но в края на краищата злопаметността свидетелства за скрита в душата мъст и за неизкоренена от сърцето злоба. Тази злоба е един жив и опасен въглен, зарит под пепелта на външното примирение с врага, един въглен, който всякога може да бъде раздухан и да открие началото на нов пожар.

Братко, угаси въглена, ако искаш да бъдеш истински християнин! Примири се от сърце с врага си! В случай, че той е ожесточен и не иска да се сдобрите, ти му прости, но така, че всичко да заличиш от душата си! Не се задоволявай с това да не му мислиш зло!

Моли се на Бога да ти даде сили да му мислиш доброто! Христос не казва: ”Достатъчно е, ако ти не отмъщаваш на врага си”. Напротив, Той учи: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят” (Матей 5:44). Само така можем да станем синове на нашия Отец небесен!

Това да не пакостиш на врага си, още не е признак, че си победил враждата. Външното примирие още не е мир. Както при война временното прекратяване на враждебните действия не успокоява духовете, защото не слага край на войната, така и външното прекратяване на враждата с ближния не докарва истинския Христов мир в душата на човека. Докато има в тебе скрито злопаметство, далеч си от Господа и близко си до сатаната. Чрез твоето злопаметство дяволът те държи в своята власт. За дявола не е необходимо да е налице непременно груб явен грях, та чрез него да те подчини на своята зла воля. Не! Често е достатъчно само едно спотаявано злобно чувство, една от никого неподозирана завист, една старателно прикривана мъст, за да станеш негова жертва. Има ли скрити подобни грехове у тебе, ти си в мрежите на злото!

Нека в това ни убеди следният пример: Един подвижник се скарал с някой свой събрат и все не му минавало. Той не преставал да чувства в сърцето си гняв против брата. От време на време у него настъпвало опомняне. Но отпосле пак злопаметни настроения захващали да го измъчват. Щом само си спомнял кавгата, неприятно чувство на оскърбеност го опарвало. В такъв момент влязъл при него някакъв непознат младеж и, без да каже обикновената молитва, нито да се прекръсти, както това било обичайно в древните времена, рекъл: ”Отдай се в моята власт, и аз ще ти дам успокоение”. Подвижникът познал в явилия се духа на злобата и с негодувание се отвърнал от него. ”Aз съм Божи слуга” – казал той. ”Не, ти си мой – отговорил дяволът. – Ти храниш злоба към брата си и три недели вече си в това състояние. А злопаметните ги очаква адски огън. Аз съм пращан при такива хора. Ето защо ти си мой, а не Божи!” Поразен от тези думи, подвижникът разбрал своето гибелно състояние, причинено от злопаметството му. В своя решителност той веднага станал, отишъл при брата, с когото бил скаран, поклонил му се до земята в дълбоко смирение и сърдечно го помолил да се помирят. Още начаса той почувствал в душата си сладък мир. Обзела го възвишена радост за нанесената победа над виновника на злото – дявола. Той се прибрал в килията си напълно умиротворен.

Възлюблени, нека помним думите на св. Ефрем Сирин: ”Онзи, който скрива в сърцето си злопаметство, прилича на човек, който отхранва змия на своите гърди”. Явно е, че тази змия ще ухапе оногова, който я храни. Да отхвърлим всяка злоба, всяка мъст и злопаметство от сърцата си! Ако сме били във вражда с някого, първи да побързаме да се помирим! Защото, който пръв се смири, получава наградата на миротворците. Чудният св. Ефрем говори: ”Ако се случи кавга между братя, първият, който се разкае, ще получи венеца на победата; но и другият се увенчава, ако не отхвърли разкаянието, а извърши с готовност нужното за мира.”
Миролюбието е толкова угодно на Бога, че за него Бог прощава много грехове на човеците. Може някой да е затънал до гуша в разни немощи и неизправности пред Бога. Всемилостивият Господ всичко ще му прости, ако види, че у него няма злопаметност, но че душата му е незлобива и миролюбива. ”Прощавайте, и простени ще бъдете” (Лука (1:37), казва Господ. Дивни поуки изрича по този повод учителят на покаянието св. Ефрем: ”Падналия, който обаче не изпитва към другите ненавист и завист, Господ не ще остави в падението му, но ще му подаде ръка и ще му помогне да стане – понеже не е отхвърлил любовта. Напротив, онзи, който на вид твърдо стои, но се надига от гордост и храни в себе си ненавист, не е в безопасност, защото мракът на ненавистта е заслепил очите му и той не вижда къде ходи“.

”Злопаметният – говори св. Анастасий Синаит – е чужд ма Божията благодат и няма да получи прошка на греховете си. Нему не помагат нито постът, ни сълзите, ни изповядването на вярата, ни молитвата, ни девството, ни милостинята. Всичко това е недействено при злопаметността”. В сърцето на злопаметния като върху свой любим престол седи началникът на злобата -дяволът, и оттам сее смърт в окаяната душа на злопаметния, защото у него е ”властта на смъртта” (Евреи 2:14). Затова св. Иоан Богослов говори: „Който не обича брата си, пребъдва в смърт” (1 Иоан 3:14).

Да се спасяваме, възлюблени, от злопаметността в тихата пристан на миролюбието и прошката! Душите, тровени от злобата, вкусват радост, когато се помирят с Бога и с ближните. Сърцата, разяждани от мъката на враждата, получават неизказана утеха от Светия Дух, когато потъпчат внушаваните от дявола горди чувства на обиденост и омраза към оскърбителя. Ние трябва като християни да се издигнем над враждата. И не само това. Ние трябва да достигнем духовната мъдрост да виждаме в нашите врагове не злодейци, а благодетели, допуснати от Бога в живота ни, за да ни показват спасителния път на търпението. Св. Марк Подвижник говори: ”Ние трябва да се радваме, когато търпим от някого обида, и то да се радваме не безразсъдно и не без причина, но поради това, че имаме тогава случай както да простим на тогова, който ни е обидил, тъй и да получим прошка на нашите собствени грехове”.

Много от подвижниците на св. Православна църква са се издигнали до такава висота на духовните прозрения, че са ни препоръчали да гледаме на враговете си като на наши добротворци, дори като на люде, стоящи по-високо и от добротворците. Защото враговете против волята си ни правят най-голямото добро – помагат ни в спасението на душите. Търпеливият човек чрез враговете си по-лесно може да се спаси, отколкото чрез собствените подвизи. Леността, слабото здраве, липсата на подходящи условия в живота, преголямата заетост със светски задължения и много други неща могат да ни спъват да се подвизаваме усърдно за Бога и да получим прошка на греховете си. Но прошката на обидите и на щетите, нанесени от нашите врагове, изведнъж може да покрие с Божествена милост всички наши престъпления и беззакония. Както много отрови, макар и сами по себе си да са вредни, лекуват известни болести и дават здраве, така и нашите врагове, колкото и злобни да са сами по себе си, могат да ни причинят духовно оздравяване от нашите грехове, ако ние с търпение преглъщаме злобата им.

Схимонах Зосима поучава: ”Ние трябва да почитаме враговете като големи благодетели и да се молим за тях повече отколкото за благодетелите, защото благодетелите, които ни правят временно добро, още по-голямо добро правят на себе си, като си осигуряват вечна награда от Господа, а враговете може би със загуба на вечното си спасение, извършват нашето вечно спасение, като чрез скърбите очистват нашите грехове и със своите гонения като че насила ни гонят и тикат към царството небесно, при опасността сами да паднат в ада. Как да не им благодарим и как да не се молим Господ да ги запази и помилва!?”

Възлюблени, ако ние се проникнем от такива възвишени християнски чувства, бъдете сигурни, че ще се излекуваме от злопаметността и от непримиримостта с нашите лични врагове. И тогава, простили на враговете си, ще станем синове и дъщери на нашия Отец небесен!

Архимандрит Серафим (Алексиев)
*Из книгата „Нашата надежда“