Но има много християни, уверени, че не поддържат враждата в сърцето си, понеже не отмъщавали на враговете си, а ги били оставили на мира. Те казват: ”Aз съм простил на моя враг и не му желая злото. Но съгласете се, след като той ме е така много оскърбил, аз не мога нито да общувам, нито да приказвам с него, нито да го гледам!” И като говорят така, тези християни са убедени, че са изпълнили Христовата заповед за отношението, което трябва да имаме към враговете си.

Но правилно ли разсъждават и по християнски ли постъпват те? Съвсем не! Защото тук под маската на видимата примиреност се таи в сърцето лошото чувство на злопаметството. Фактът, че щом такива люде си спомнят за своя враг, нещо ги бодва неприятно, достатъчно убедително говори, че у тях е останала утайката на враждата.
Наистина, злопаметството е по-малко зло от ожесточената вражда и непримиримостта. Но в края на краищата злопаметността свидетелства за скрита в душата мъст и за неизкоренена от сърцето злоба. Тази злоба е един жив и опасен въглен, зарит под пепелта на външното примирение с врага, един въглен, който всякога може да бъде раздухан и да открие началото на нов пожар.

Братко, угаси въглена, ако искаш да бъдеш истински християнин! Примири се от сърце с врага си! В случай, че той е ожесточен и не иска да се сдобрите, ти му прости, но така, че всичко да заличиш от душата си! Не се задоволявай с това да не му мислиш зло!

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?

Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

Един разлистен орех ти не си ли

пред черквата на стария Батак?

Загребал от пръстта ти свята сили
и на легенда станал знак.

Continue Reading