Хан Борис І, от 864 г. княз Борис-Михаил, е велик владетел-покръстител и обединител на българския народ. Син на хан Пресиян (836-852) и правнук на хан Омуртаг (814-831), роден вероятно около 830-832 г. Той приема владетелския скиптър край р. Брегалница през 852 г. в присъединените от баща му обширни югозападни територии, населени със славяни. Още тогава Борис се свързва с идеята за християнството, а може би и със самите братя Кирил и Методий – създателите на славянската писменост.

През ІХ век България отстоява своята независимост и културна идентичност между Немското кралство и Византия, Рим и Константинопол, които й предлагат своите религиозни мисии. През 852 г. хан Борис І сключва съюз с Великоморавия и влиза във война с Немското кралство и неговия съюзник Хърватското княжество.  България загубва тази война и Борис се принуждава да развали съюза с Великоморавия и да се сближи с немците, за да запази българските територии по Средния Дунав.

През 856 г. византийският император Михаил ІІІ (842-867) предприема военни действия срещу България, присъединява Северна и Източна Тракия с Филипопол, Девелт, Анхиало и  Месемврия.

В началото на 60-те години  на ІХ век възникват две нови коалиции – България сключва съюз с Немското кралство с обещание да приеме християнството от Рим, а Византия се съюзява с Великоморавия  и поставя на България също условие за покръстването.

Скоро избухва война между двете коалиции. България загубва и тази война и през есента на 863 г. е сключен т.н. ”дълбок мир”. Основно условие на този договор е Борис да приеме християнството от Византия.

За българския владетел покръстването вече е неизбежна необходимост. Военните загуби, езическото разделение между славяни и българи подтикват Борис да предприеме решителната крачка и с един замах да реформира държавата.

Още при сключването на ”дълбокия 30-годишен мир” в Константинопол са покръстени   българските пратеници. В началото на 864 г. в България идва духовна мисия, която се заема с покръстването на народа. Изграждат се църкви на мястото на старите езически капища. В Плиска започва строежът на монументалната Голяма базилика.

Хан Борис І е покръстен тайно нощем, в края на 865 или началото на 866 г., като приема титлата ”велик княз” и името Борис-Михаил – на кръстника си император Михаил ІІІ.

През месеж март 866 г. част от българските първенци вдигат бунт за запазване на езичеството. Княз Борис-Михаил е принуден да се разправи жестоко с противниците на новата религия, като изтребва 52–ма велики боили заедно с целите им родове.

Българският владетел иска да създаде самостоятелна българска църква със свой архиепископ. За тази цел той се обръща с въпроси първо към цариградския патриарх Фотий. Но след като не получава от него очакваната подкрепа, изпраща делегация в Рим при папа Николай ІІ (858-867) с дълъг списък от въпроси относно  църквата.

Папата приема с готовност българите. Той изпраща на княз Борис 106 отговора и двама римски епископи Формоза и Павел да покръстят българите според римския канон. Гръцките духовници са изгонени от България.

Тези дипломатически действия на княза превръщат българския църковен въпрос в международен. През 869-870 г. в Цариград Осмият вселенски църковен събор решава да се учреди самостоятелната българска православна църква с пръв архиепископ Йосиф. Римското духовенство напуска страната.

Княз Борис-Михаил постига победа и издига българската църква като нов, самостоятелен християнски център. Но на него са му нужни български свещеници, които да проповядват на български език.

С такава цел през 885 г. от Великоморавия в България пристигат учениците на Кирил и Методий – Климент, Наум и Ангеларий. Князът ги приема тържествено. Създава им най-благоприятни условия за сътворяване на българската писменост и обучението на български свещеници. Така Кирило-Методиевото дело е спасено и по-късно разпространено от България сред други славянски народи.

След тези упорити трудове на държавното и църковно поприще княз Борис-Михаил се оттегля през 889 г. в манастир, като оставя на престола най-големия си син Владимир Расате (889-893). Но младият княз се опитва да върне езичеството и започва гонения срещу духовенството.

Княз Борис-Михаил е принуден да напусне манастира. Сваля от трона Владимир Расате, заповядва да го ослепят и да го хвърлят в затвора. Свиква народен църковен събор. Провъзгласява третия си син Симеон (893-927) за новия български владетел, ”като го заплашва пред всички, че ще претърпи същото наказание, ако в нещо отстъпи от истинското християнство”. Съборът решава столицата да се премести от Плиска във Велики Преслав и обявява българския език за официален в държавата и църквата.

Княз Борис-Михаил умира на 2 май 907 г. За големите му заслуги към българската държава и църква той е канонизиран веднага за светец. Чрез приемането на християнството България утвърждава своето място на суверенна държава в европейския свят.

/ Из История на Блгария/

3 Неделя след Пасха Светата Църква е определила на жените мироносици.

Те са били свидетели на проповедническата дейност на Спасителя, служили са Му, стояли са при кръста, наблюдавали са погребението. Те са приготвили благовония и миро с намерение да помажат Тялото Иисусово, какъвто е бил еврейският обичай, затова са наречени и "жени - мироносици" Отдавайки почит на тези смели жени ,последователки на Христа, Светата църква показва и уважението си към жената християнка и нейните заслуги за разпространение на християнството.

"Да, само вяра, пък била тя и най-силната, не е достатъч­на. Нужна е и вярност. Къде е тънката разлика между вяра и вярност? В любовта. Човек може да вярва и без да обича. „И бесовете вярват и треперят” – пише апостол Иаков в своето послание (Як. 2:19). А верността непременно пред­полага, изисква обич. Верен е този, който обича, беззаветно верен е този, който много, истински обича. Жените са стояли безстрашно при кръста не поради някаква силна вяра и съзнание за дълбокия смисъл на тази кървава казан; за тях всичко свършва в този жесток момент: Учителят им умира – край на всичко! Те са стояли при кръста просто защото са Го обичали; останали са Му верни и предани докрай, защото безпределно са го обичали.

Тези, които Христос помоли да бъдат с Него, когато се молеше с кър­вава пот, когато „се ужасяваше и тъгуваше” (Марк. 14:33) и когато страдаше на кръста, ги нямаше край Него. А тези, които нищо не бе молим, стояха край Него и плачеха. „И ето – пише протойерей Александър Шмеман – тази любов първа узна за победата; на тази любов, на тази вярност бе дадено първа да узнае, че не трябва повече да се плаче, че „погълната е смъртта с победа” и че няма и повече никога няма да има безнадеждна раздяла.”

Откъс от книгата "С Дух и истина 3" /част 2/
автор о.Александър Лашков

Блажени, които не са видели, и са повярвали

(Иоан. 20:29).

Тези думи Господ казал на Своя верен ученик, отказал да повярва във възкресението на Господа, когато за възкресението му разказали неговите братя, Апостолите; тези думи Господ казал на ученика, който обявил, че няма да повярва във възкресението на Господа, докато лично не се увери в толкова чудното и важно за цялото човечество събитие. Видяхме Господа, казали радостно на свети Апостол Тома останалите Апостоли, на които Господ се явил в деня на Своето възкресение, вечерта, като проникнал в горницата, без да отваря вратите ѝ. Горницата била здраво затворена и заключена от предпазливост поради ненавистта на иудеите, току-що извършили богоубийство и предприели всички мерки против предвъзвестеното възкресение. Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, отговорил Тома, изпълнен с недоумение от радостната вест, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам (Иоан. 20:25). Така се изразило не неверието, враждебно на Бога – така се изразила неизказаната радост; така се изразила душата пред величието на събитието, превъзхождащо човешкия ум, събитието, изменило състоянието на човечеството. С Христа и в Христа възкръснало човечеството.

Всеблагият Господ не се забавил да даде желаното уверение на възлюбения ученик. Седмица след първото Си явяване на Апостолите, Господ отново им се явил, когато били всички заедно, и Тома също бил с тях. Вратите били затворени, както и преди, поради страх от иудеите. Апостолите изведнъж видели Господа да стои сред тях. Мир вам! – им казал Той. След това се обърнал към Тома и му казал: дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ (Иоан. 20:26, 27). С тези думи Господ показал, че Той, Вездесъщият по Божество, присъствал сред Своите ученици и тогава, когато Тома, предполагайки, че Той отсъства, изразил своето недоумение при техния разказ за възкресението. Тома желаел да се увери във възкресението: и получава несравнимо по-висше уверение, при което вече не обръща внимание на уверението във възкресението. Господ мой и Бог мой! (Иоан. 20:28) – възкликва Тома. „Уверил се в Твоето Божество, аз вече не търся уверение във възкресението. За Тебе, всемогъщия Бог, са възможни всички действия, превъзхождащи човешкото разбиране“.

В отговор на изповеданието на Апостола Господ облажил онези, които не са видели, и са повярвали. Господ е споменал и нас, споменал е всички, които не са Го видели с телесните си очи, отдалечените от Него в пространството и времето! Споменал ни е в това време, когато чрез приетото на Себе Си човечество, принесено в жертва за човешко естество и вече прославено със славата на възкресението, стоял сред Своите свети Апостоли! Не сме забравени от Господа и ние, присъстващите тук в Неговия свят храм и спомнящи събитието, от което сме отдалечени с осемнадесет столетия. Блажени сме и ние, които не сме Го видели, но сме повярвали в Него! Блажени са онези от нас, които вярват в Него! Същността на нещата е във вярата. Тя приближава човека до Бога и го усвоява на Бога; тя ще представи човека пред Божието лице и ще го постави в последния ден от живота на този свят, в началото на вечния ден, отдясно на Божия престол, та вечно да вижда Бога, вечно да се наслаждава в Бога и вечно да царува с Него.

На Светли Петък Православната Църква празнува Живоприемен Източник на Пресвета Богородица в чест на обновяването на нейния храм „Живоприемни Източник” в Цариград. Ето накратко историята на празника, както е записана в Синаксара за този ден.

През 5 век в Константинопол, близо до една от неговите порти, се намирала малка горичка. В нея имало изворче, чиито води били целебни и вършели чудеса по молитвите на Пресвета Богородица. С времето обаче мястото около изворчето обрасло и самото то потънало в забрава и в тинна кал.Веднъж воинът Лъв, докато се разхождал в горичката, срещнал на това място слепец, загубил пътя си и лутащ се напред-назад. Лъв помогнал на слепеца да намери обратно пътечката, след което човекът го помолил за малко вода. Лъв тръгнал из гъсталака да дири вода, но не намерил и тъжен се върнал обратно. В този миг чул глас, който му казал: „Лъве, не търси вода другаде, защото си близо до нея!”Удивен от непознатия глас, Лъв се огледал, но не открил вода. Пак чул тайнствения глас, който повторил: „Императоре Лъве, потърси в гъстака на горичката и ще намериш вода. Занеси на слепеца да пие и после помажи очите му с калта от изворчето. Така ще узнаеш Коя съм. Аз ще ти помогна да построиш храм на Моето име тук, така че всички, които Ме призовават, да получават изпълнение на своите молитви и изцеление на недъзите си”.Този път Лъв намерил изворчето и изпълнил казаното, като занесъл на слепеца да пие от водата, а с калчицата помазал очите му. Слепият тоз час прогледнал и сам, без чужда помощ, отишъл в Константинопол, където прославил Божията Майка за оказаната му милост. А Лъв впоследствие наистина станал император Лъв Маркел.След време император Лъв си спомнил за явяването и предсказанието на Света Богородица и заповядал да почистят мястото, да заградят изворчето, а после построил над него храм в чест на Пресветата Дева. Извора и храма нарекли „Живоприемни Източник на Пресвета Богородица”. Множество чудеса ставали от водите на благословеното изворче – император Юстиниан, страдащ от задържане на урината, намерил изцеление тук. Болна от рак на гърдата жена също оздравяла. Дори мъртвец залят с няколко ведра от тази вода възкръснал от мъртвите за почуда и благоговеен ужас на околните.

Сред многобройните чудеса на изцеление можем да добавим още изцерение от безплодие, червени отоци, кръвоизливи, „каркин” (рак), кожни заболявания – проказа и други. Император Лъв Мъдри бил излекуван от бъбречен камък, жена му Теофана – от мъчителна треска, а брат му Стефан – от туберкулоза. Патриарх Иоан Иерусалимски се излекувал от глухота, патриарх Тарасий Цариградски – от тежка огница (треска), император Роман – от тежка болест на стомаха, императрица Зоя се избавила от безплодието си и добила син – Константин Порфирогенит.През 15 век храмът бил разрушен от мюсюлманите. Те поставили стража, която да не пуска християните наблизо, но постепенно забраната била снета и била построена наново неголяма църквица. В 1821 г. и тя била разрушена, а изворчето – засипано. Но при султан Махмуд ІІ православните получили известни религиозни свободи и след като намерили сред отломките на старата църква списък с чудеса, станали от Живоприемния Източник, получили разрешение отново да въздигнат древния храм, което и станало в 1835 г. И до днес в Истанбул в квартала Балъклъ се намира този храм, известен като „Живоприемни Източник”, където чудотворното изворче все така блика и носи изцеление на пристъпващите с вяра. Преди около 20 години на пишещата тези редове подариха шише с водичка от това изворче, но и до днес водата в него не е променила нито вкуса, нито вида си и няма никакви признаци на тление, а стените на шишето дори не са зеленясали.На Светли Петък Православната Църква ежегодно празнува обновлението на храма в чест на Живоприемни Източник и в храмовете се извършва водосвет в памет на този празник.В България също има църкви посветени на Живоприемни Източник - в Гоце Делчев, в с. Лесово (Елхово), в Клисурския манастир „Св. св. Кирил и Методий” има параклис в чест на Живоприемни Източник с аязмо. В странджанското село Голямо Буково, недалеч от гр. Средец има и манастир „Живоприемни Източник”.

Църквата при манастира е построена през 1876 г., а в олтара бликат целебните води на аязмото „Живоприемни Източник”. Преди години един чешки учен д-р Петер Лехнер, докато бил на почивка в България, чул за изворчето в манастира и отишъл да го види с очите си. Водата от аязмото изцелила заболяване, което го мъчело от години и от благодарност човекът подарил на манастира камбана. Множество хора отиват там от различни краища на България, особено болни от бъбреци, жлъчка, с проблеми на черния дроб и заболявания на нервната система, а така също и боледуващи от очи. Запазена е историята на карнобатски каракачанин, страдащ от очно заболяване, който, след като загубил надежда за своето изцеление и след дълго обикаляне по лекари получил накрая изцеление именно от водите на чудното изворче по молитвите на Пресветата Дева.Наистина, както пише в Синаксара: 

„Няма език, който може да разкаже за всички чудеса, които тази вода върши даже и до днес, и които са повече от дъждовните капки, звездите небесни, и листата [дървесни] ... и които не е възможно да бъдат изброени, станали и ставащи непрестанно. По молитвите на Твоята Майка, Христе Боже наш, помилуй нас. Амин.”