Св. Мария Египетска
Покайният пример на света Мария Египетска е толкова многообхватен и поучителен, че светата Църква желае непременно да го запечати в нашите сърца. Защо, освен деня на нейната памет, на нея се посвещава и днешният неделен ден, т.е. Петата неделя на Великия пост, и освен това се предвижда бдение, на което нейният канон се съединява с Великия покаен канон? Изглежда, че има достатъчно основания за това, та да обърнем внимание на нейното обръщане и да се поучим от него. Нека изслушаме този урок.
Аз не ще разглеждам целия живот на преподобната. Ще се спра на първото действие на Божията благодат върху нея, което я пробудило от греховния сън. И ще се спра не за да ви призова към подражание, защото как ще подражаваме на този, който не е от нас, но за да ви покажа как и всеки от нас може и е длъжен да постъпва така, та да получи същата благодат.
Обръщането на света Мария Египетска е необикновено. Вие виждате, че тя изцяло е потънала в греха и на ум не й идва да се отдели от него. Но идва благодатта и със своето поразително действие я пробужда от греховния сън. Пробудена, тя вижда своята гибел и решава да промени живота си. С нея станало същото, както, ако някой би бил потопен в тиня и друг отвън със здрава ръка го извлича от дълбочината на калта и го поставя свободен на твърда земя. Такова е било обръщането на свети апостол Павел и на много други.
Но онова, което спада към особените и извънредни действия на Бога, именно поради това не може да бъде общо за всички. И ако някой, основавайки се на тези примери, би се отказал да се грижи за своето обръщане и от всяко самопринуждение към това, казвайки като че ли на благодатта: ела, вземи ме и ще тръгна, такъв би бил несправедлив и сам би погубил себе си, предавайки се във властта на своето падение. Общият път за всички е: търсете и ще намерите, тропайте и ще ви се отвори. Макар и по тоя път действието на обръщащата Божия благодат да се изразява в поражение (на греха) и сътресение (на стария човек), но то се подготвя чрез личен труд, измолва се, така да се каже, от Господа. Той вижда мъчителния труд и дарява според труда. А в посочените извънредни случаи Той не очаква тоя труд, действа направо, а трудът идва след това. Така Господ действа над Своите особени избраници. Ние пък трябва да вървим по общия път и да принуждаваме сами себе си към обръщане, когато имаме за това благоприятно време и преминаваме спасителни дни.
Как трябва да работим над себе си, за да заслужим тая благодат на обръщането, как да постъпваме и към какво да се принуждаваме, за да покажем на Всевиждащия Господ, че желаем, търсим и жадуваме Неговото спасително вседействие у нас?
Ще ви посоча това накратко. Да вземем човек в такова положение, че му е дошла простата мисъл: наистина, трябва да се заема със себе си и да помисля за поправяне на своя живот. Проста мисъл, но няма налице нито съчувствие, нито желание да последва нейните внушения. Иска само разумът. Но нали, колкото и да иска това разумът, не ще се стигне до дело, докато не се възбуди ревността, енергията на заспалата съвест. Сега ще поведем душата, която мисълта за спасението, като небесна гостенка, е посетила по някакъв начин, към възбуждане именно на тая ревност.
И така, споходила ни е мисълта за изправяне на нашия живот: съвестта ли я е внушила, или Ангелът пазител я е донесъл, да не я отхвърляме, а веднага да се заемем с нея и да започнем да вършим над себе си, така да се каже, операции, които биха дали възможност на тая мисъл да овладее с всички сили нашето същество. В този опит трябва да действаме противно на онова, което върши у нас грехът, изобщо противно на оня порядък от разположения, чрез които човек се задържа в греха. Грехът оплита душата с много мрежи или се скрива от нея зад много покривала, защото сам по себе си той е безобразен и от пръв път може да отблъсне от себе си всекиго. Тези покривала са: най-дълбокото и най-близо до сърцето покривало, състоящо се от самозаблуда, безчувствие и безгрижие. По-горе от него и по-близо до душевната повърхност лежи разсеяността с многогрижието, след което идва най-горното покривало – преобладаването на плътта, изявено във външния ред на живота, наситен с грехове и пороци. Грехът живее в сърцето, оттам овладява цялата душа, прониква в тялото и във всичките ни дела и отношения, и в цялото ни поведение.
И така, нека започнем да сваляме тези покривала едно след друго, за да оголим душата, която е увита в тях, както в земята разкопават пласт след пласт, за да се извади зарито съкровище.
Да започнем с най-горното покривало.
1. Трябва да прекратим навреме привичните дела и общуване, особено ония, чрез които се подхранва страстта към властване над другите. Очи, уши, език – това са най-широките канали на греховната храна. Да ги пресечем чрез вътрешно уединение.
2. След това да се заемем с тялото: да му откажем не само удоволствията, но и презадоволяването му с храна и сън. Така ще смирим плътта, душата ще се освободи от връзките с материята, ще стане по-подвижна, по-лека и по-възприемчива за добрите впечатления. Това именно извършва благоразумният пост.
3. Вътрешното уединение и постът облекчават душата в обръщането й към себе си. Но влизайки в себе си, тя среща там страшно смущение, предизвикано от многогрижието и разсейването на мислите. Грижите ту за едно, ту за друго, ту за трето се трупат в сърцето и не позволяват на душата да се заеме със себе си, не й позволяват да се спре, а все я гонят напред и напред. Трябва да задушим тези грижи, да ги прогоним от душата и сърцето поне сега, през тези дни. Докато това не е направено, никакви по-нататъшни действия върху себе си не са възможни или ще останат съвсем безплодни. Грижата гнети или измъчва сърцето. Но и когато това не става, в главата бродят празни мисли една след друга или една през друга и причиняват там такъв смут, какъвто става при снежна виелица или буря. При такова състояние на душата нищо трайно и твърдо не може да се посее в нея. Затова е необходимо да съберем своите разпръснати чеда – мислите, заедно, както овчарят събира овцете, или както стъклената леща събира разпръснатите лъчи на слънцето и ги обръща към себе си. Това се постига чрез вниманието и трезвеността.
4. Накрая грижите са стихнали, мислите са се успокоили, умът е събран и съсредоточен. Три или четири покривала са свалени. Сега ние стоим пред нашето сърце. Пред нас е нашият вътрешен човек, потънал в съня на безгрижието, безчувствието и заслепяването. Нека започнем сега бодро и да се потрудим усърдно. Започва главното дело – пробуждането от съня.
Преди всичко трябва да побързаме да свалим от очите на ума покривалата, които го държат в заслепение. Защо човек не се страхува за себе си и не се грижи за себе си? Защото не вижда опасността от своето положение. Ако той би видял това, не би останал спокоен, както не може спокойно да седи у дома си оня, който вижда, че къщата е обхваната от пламъци. А човекът грешник не вижда опасността от своето положение затова, защото, по някакво самоизлъгване, му се вижда, че е в задоволително добро състояние. В ума му се прокрадват лъжливи ласкателни представи, които като в мрежа оплитат ума и закриват човека от самия него.
Тия представи, или изтънчени помисли, са твърде много. Например някой казва: "Аз съм християнин" и се успокоява, както иудеите, които казвали: ние сме Авраамово семе, отнася върху себе си християнските преимущества и обетования – без християнството, или придава на името, мястото и облеклото онова, което може да се основава и крепи само на силата и вътрешното достойнство. На друг идва наум неговото видно външно състояние, или бият на очи неговите физически съвършенства – сила и красота и душевни дарби – умствени и естетически и го заслепяват толкова по-силно, колкото повече се отличава от другите. Друг се заслепява от своите качества на благоразумие и предвидливост, особено когато това му е спечелило уважението не само на простия народ. Накрая, друг почива на съзнанието, че не само той е грешен: и този е такъв, и онзи и трети. Лъже себе си, като се успокоява от грешните прояви у другите, като че ли поради многото съгрешаващи грехът се извинява.
Такива и подобни мисли държат в заслепление. Ето защо, като влезем в себе си и съсредоточим своето внимание, трябва да премахваме една след друга тези опори на заслеплението, да разрушаваме тези празни надежди, или тези измислени оправдания на греховете, против които се е молил свети пророк Давид. Нека побеждаваме всяка подобна мисъл с християнско здравомислие. Да се убедим, че нашето християнство нищо не струва, ако ние сме лоши, че нашите съвършенства повече ни осъждат, отколкото да ни оправдават, ако не служат за слава Божия, защото нито уважението на другите, нито техните слабости ще ни помогнат. Разсъждавайки така, ние малко по малко ще обединяваме нашите мисли и ще застанем пред погледа на ума и съвестта, които ще нададат силен вик против нас, особено когато сравним себе си, каквито сме, с това, какво трябва да бъдем, и намерим, че за нищо не сме годни. Ако вследствие на това имаме чувството на страх и опасение за себе си, това е добър признак. Това е предвестие на бягството ни от греха, както разколебаването между войниците предвещава близкото бягство на цялата войска.
Така, заедно със самонаблюдението се поражда самочувствието. Ето защо, като не изоставяме разсъжденията, които разобличават нашето заслепление, след първото движение на духовното чувство трябва да съсредоточим още по-силно нашето внимание върху себе си, за да почувстваме омраза към греха.
Нека си представим по-живо какво представлява грехът сам по себе си. Той е язва, най-лоша от всички язви. Той ни отделя от Бога, разстройва душата и тялото, предава съвестта на мъчение, подхвърля ни на бедствия в живота, в смъртта и след смъртта, заключва рая, хвърля ни в ада. Дано чрез такива мисли в сърцето се породи отвращение към това чудовище.
Ако поставим греха в отношение към дявола, ще видим какъв безобразен другар и господар си придобиваме чрез греха. Дяволът е в спор с Бога. Той като че ли говори на Всещедрия Бог: "Ти всичко им даваш, а те престъпват Твоята воля. Аз нищо не давам, но действам така, че те ми служат неуморно". Той е ласкател. Тук, хвърляйки ни в грехове, той обещава срещу тях някаква сладост, а там – със злобна насмешка ще ги показва за наше изобличение, ако не се покаем. Той се тресе от злобна радост, ако някой попадне в ръцете му. Като си спомним всичко това, дано почувстваме омраза към тоя човеконенавистник и към неговото дело у нас – греха.
Накрая, нека се обърнем към Бога и да разсъдим какво нещо е грехът пред лицето на нашия всезнаещ и вездесъщ, всеблаг и всещедър Промислител и Изкупител. Като се самоизобличим в престъпно невнимание, дързост и неблагодарност към Него, дано възбудим у себе си спасителна жалост и скръб по Бога.
По такъв начин, като вмъкваме в сърцето си едно след друго съкрушаващи чувства: ту отвращение и омраза към греха, ту страх и ужас от началника на греха, ту жалост и скръб за Господа, то малко по малко ще започне да се сгрява и да се раздвижва. Както електрическото поле привежда тялото в състояние на напрежение и възбуда, или както чистият и прохладен въздух го освежава и ободрява, така и тези чувства ще приведат в движение заспалата енергия на деятелните сили и накрая ще разположат човека да се изправи и да се спасява от това опасно положение. Това са първите грижи за спасение на душата. Когато всичко това стане, не бива да се бавим да подействаме върху себе си, и, от друга страна – да гоним от себе си съня на безгрижието. Като напрегнем всичките си сили, трябва и сега да пристъпим веднага към дело, без да отлагаме. Ако отложим, ще стане по-лошо: ще привикнем с греха, той ще се утвърди у нас и повече ще се заплетат обстоятелствата и греховните връзки. Накрая така ще се утежним от греха, че не ще можем дори и да станем, ще преминем предела, зад който може би няма връщане. Нека побързаме!
При това нека помислим и за смъртта. Ние виждаме как хората един след друг си отиват оттук, ще дойде и нашият ред. Като меч над глава, ударът на смъртта е готов да ни порази внезапно. Ще се явим на съд. Нашите дела ще се явят пред Божиите ангели и светии. Там ние ще бъдем сами с делата си. От тях или ще бъдем осъдени, или оправдани. Нека помним, че в рая не се отива с грехове, а адът е запечатан с печата на Божието осъждане. Не е ли време да хвърлим тоя товар, който ни готви такава беда?
За да бъде по-вярно действието на всички тези мисли, ние можем да ги обединим в един образ и носейки го в ума си, той ще действа върху нас отрезвяващо. Представи си, казва свети Тихон, че над тебе е съдът на Божията правда, под тебе е адът, готов да те погълне, пред тебе е смъртта, зад тебе са твоите безбройни грехове, отдясно и отляво са наредени множество злобни врагове. Като се устроиш така мислено, ти постоянно ще слушаш у себе си подбуждащ глас: "Само ти ли ще останеш безгрижен за твоето спасение?".
С тези и подобни разсъждения и действия накрая ще падне и последното покривало на греха, състоящо се от безгрижие, безчувствие и заслепление. Разкрит пред себе си, сега човекът грешник не е безчувствен към своето опасно положение и нерядко чувства желание и стремеж да стане и да върви, но с това още не всичко е свършено. Очевидно тук не достига главното – благодатното съдействие. Трудът е извършен, стремежът е изявен, но всичко това са само опити в усилията от наша страна за привличане на благодатта, а съвсем не е самото дело, което търсим. Търсим и чукаме – а дарът е в ръцете на Подателя, Който разпределя всекиму. И тъй, при грижливо употребяване на посочените средства, ние можем да очакваме Божието посещение, което, макар винаги да е готово, никога не идва по наше решение. Поради това трябва да се поставяме в такива обстоятелства, в каквито е привикнала да действа благодатта, за да й съдействаме и ние. Да посещаваме светите храмове и да участваме в свещенодействията, да четем и да слушаме Словото Божие, да беседваме с богобоязливи хора, да се трудим и, главно, да се молим. Да се молим и в храма, и у дома, принуждавайки, така да се каже, неотстъпно Щедродарителя да ни обдари, като с насъщен хляб, с благодатната помощ за спасение. Така да се трудим с усърдие, да търсим и ще намерим. Така да тропаме и ще ни се отвори. Спасителят Господ ще види нашия труд за спасение и ще изпрати Своята спасителна благодат, която, слизайки, ще разкъса всички нишки на греха и ще даде на душата свобода да тича по Господния път. С други думи, идва това, което е било дадено даром на света Мария Египетска.
Какво трябва да вършим след това, ще ни научи самата посетителка на душите, както е научила Мария Египетска, както научава всекиго, който се удостои с нея и й се подчини.
Съдейки по всичко, което е необходимо да извършим над себе си, за да придобием тази подбуждаща към обръщане благодат, можем да се убедим, че най-благоприятното време за това са светите пости, най-вече Света Четиридесетница. Това е съкратена програма на един целесъобразен пост. Именно затова ни се сочи примерът на света Мария Египетска сега, през време на поста, та спомняйки ни за нея, да ни насочи към грижлива преценка – постили ли сме и извършили ли сме това както трябва? Ония, които са постили както трябва, ще се чувстват оживени, напрегнати, устремени към усилия в делото на спасението. Това е и неговата цел – или да придобием благодатта, или да си възвърнем загубената, или да усилим нейния огън, започнал да гасне, а не само да походим на църква и да попостим. Нужен е и този външен ред, но главното е в промяната на вътрешното настроение. Удостоил ли се е някой с това, нека да благодари на Господа, не се ли е удостоил, да бодърства.
Нека пристъпим към спасителния път на труда над себе си и ще получим. Господ е близо. Нека и ние да се приближим към Него и непременно ще стане съединяване между любвеобилния Господ и нашата душа, създадена по Негов образ и подобие, търсена от Него и желан от нея. Амин.
Из Творенията на Светителя Теофан Затворник (1815 - 1894)
