Тяхната вяра и набожност
Имало е един особен момент в моя детски живот, който аз не съм бил в състояние да видя и проумея и при който... Но нека го разкажа тук тоя характерен случай, според както съм слушал за него от мама...
Намерила ме била веднъж някаква болест, която ме хвърлила в силен огън[1]. Привечер болестта се влошава, огънят се усилва. Аз съм се унесъл в безсъзнание.
Мама и татко се уплашват. Напарени са те - няколко деца вече на моята възраст са изгубили, не щат ли сега да изгубят и мене? Какво да правят?... Само един Бог може да помогне тука. Неговата помощ и Неговата милост трябва да изпросят...
Мама ме взима полекичка в прегръдката си, като поддържа с грижлива внимателност отпадналата ми и пламнала в огън глава, коленичи пред иконостаса[2], дето запаленото кандило озарява образа на света Богородица и вдига умоляващ, пропит с топла вяра поглед към Божията Майка, прегърнала и тя своя Младенец. Татко изважда из долапа старото молитвениче[3] и се изправя пред иконостаса край мама благочинно, със запалена свещ в ръка и почва да срича полугласно и бавно някаква молитва за болник. По неговото лице се чете страх, тревога, голяма загриженост. Ала очите му, проникновено взрени в словата на молитвеничето, са изпълнени с дълбока вяра.
Срича татко, изправен с благоговение пред иконостаса, светата молитва; мама коленичила шепнешком повтаря изречените от него думи или пък с насочен към иконата поглед тихичко мълви своя някаква молитвичка и от очите й от време на време се отронва по някоя едра сълза... И дълго, дълго се възнася към Божията Майка тази от все сърце отправена, тая пропита с гореща вяра молитва...
Ала ето, по едно време аз сбръчквам челце, кихвам и... бавно отварям очи.
- Благодаря ти, света Богородичке! - и мама с благодарност се прекръства.
- Слава Богу, завръща се! - казва татко с облекчено сърце, като се навежда над мене и ме поглажда по челото. - Поспаднал му е огънят.
- Ето, тук отстрани и капчици пот... Завръща ми се, миличкото! Благодаря ти, света Богородичке! - и мама пак се кръсти.
Татко се изправя отново пред иконостаса. И почва сега пък да срича друга молитва. В очите му свети и радост, и чувство на голяма благодарност, и още по-силна вяра...
Аз съм заспал спокойно. И на другия ден съм бил вече оздравял...
При тоя разказ на мама, чрез който тя искаше да подчертае силата на топлата молитва, на мен ми правеше впечатление както самата същност на случката - чудото с моето оздравяване, така и дълбоката вяра, от която при онзи случай са били проникнати и татко, и мама...
Отпосле, когато взех повече да разбирам, аз и сам вече забелязвах у тях тази им силна вяра и голямата им набожност, които дълбоко са се врязали в паметта ми, като едни от най-характерните черти на техния жив образ.
Спомням си. Всяка вечер преди да си легне и сутрин след като се съмне, татко благочинно ще се изправи пред иконостаса и дълго ще се кръсти. Кръсти се той не набързо и с небрежност, както съм виждал да правят това други мъже, а полека, с внимателна правилност и с едно страхопочитание. И кръсти ли се, устните му винаги се мърдат – шепне си той все някаква молитва…
Всеки празник, щом удари първото клепало[4], татко, вече стегнат и облечен по-чисто, ще вземе от долапчето пред иконостаса две восъчни свещи и бърза да иде в църквата. Зачетат ли канона[5], когато старите хора сядат по троновете[6], той ще излезе и ще си дойде у дома да обиколи и настани добитъка[7], па ще бърза пак да се върне в църквата, където стои докато службата свърши… Когато се поотърсих и можех вече да ходя и по-далеч, татко, тръгнеше ли втори път за църквата, ще ме хване за ръка и ще заведе и мен. И той, както и всички възрастни хора по онова време, си имат в църквата свой трон. Тронът му бе от лява страна, близо до олтара. Татко ще ме сложи да стъпя върху седалката на трона, а сам ще се изправи до мен. Гледам го, като сега: с едно чудно смирение стои той пред трона, насочил унесен поглед към царските двери на олтара, откъдето идва провлеченият глас на свещеника и от време на време благоговейно полага широки кръстове на гърдите си, като шепне пак и някакви слова. От църква право вкъщи ще си дойде и ще се изправи със свалена шапка пред иконата, да се прекръсти и помоли, па тогава ще поизлезе до пътя или ще иде в механата.
Мама, както във всичко, така и в своята вяра, беше по-сърдечна, та и набожността й бе някак по-изразна. Кръсти ли се - дори и при най-обикновен случай, преди ядене например или когато ще пие вода - всякога прави това с едно благоговение. И за да проникне сякаш кръстът й по-дълбоко в нейната душа, силно притиска тя свитите пръсти на ръката си, когато ги слага на челото и на гърдите. А когато ги полага на лявата си страна, където се свършва кръстът, ще притисне още по-силно и ще ги задържи повечко.
Вечер мама си ляга много късно, след като съм заспал, а сутрин става много рано, та обикновено не я виждах кога се кръсти. Ала случвало ми се е някога - изкарал първия си сън - да се събудя от един слаб шум на тихо движение и от някакво вълнообразно шепнене, което ту се издига по-високо, ту се снишава. Отварям очи и се взирам. Пред иконостаса слабо се очертава тъмна сянка. Тя се клати и навежда. Мама е. Чак сега ще си легне, та се кръсти преди иконата. При всеки кръст ще преклони малко глава, а след третия ще направи дълбок поклон до земята. Изправи се - и пак кръстове, и пак поклон... В замрялата нощна тишина аз долавям и някои по-височко изказвани думи от шепота на нейната молитва... „преблагий Господи".. „сладчайши Иисусе"... „закрилнице наша Пречиста Богородице"... „мене грешната и недостойната"... Дълго още се кръсти и кланя тя. И вече затворил очи, нейният откъслечен шепот продължава да гали моя слух... Често пъти аз отново заспивам, без да дочакам края на молитвата й и без да усетя кога е дошла да си легне край мене...
Забие ли според празник клепалото, мама веднага ще остави работата си и бърза да запали кандилото. И когато малкото му пламъче радостно затрепка пред иконата, тя смирено ще се изправи и сърдечно почва да се кръсти. Някой път, ако се случи да съм около нея, ще притегли и мен да се изправя и ще ме накара да се прекръстя, и да се помоля и аз на малкия Дядо Боже.
На самия празник, приготвила още от вечерта всичко, което е нужно за през деня, тя отрано се е стегнала и щом татко излезе да иде в църквата, и тя, взела няколко свещи в ръка, чинно и с тихи стъпки ще се отправи след него.
От църква тя се връща малко по-късно, че нейният вървеж е по-бавен. Влезе ли в стаята, меко и сърдечно ще ни каже:
- За много години! Света Неделя да ни е на помощ! - Па и тя като татко се изправя най-напред пред иконостаса да се прекръсти. Ще извади след това от дрехата си свита бяла кърпа и внимателно ще я разгъне.
- Нося ви благословия от църквата - ще рече и ще подаде по една нафорка[8] на кака и на мен. Аз вземам нафорката и поглеждам мама в лицето. Сега то не е каквото е всеки ден. Просветлено и като че одухотворено, по него грее една душевна красота, едно спокойствие и вътрешно задоволство. И повече от всеки друг път то ме облъхва със своята благост и топлота...
Като иде в килера да си смени горните дрехи, които пази само за църква и за гости и като сложи тавата с приготвената за обеда гозба да се топли на печката, мама ще сложи възглавницата, която е изправена край прозореца, под иконостаса и ще се отпусне да поседне. Аз бързам да се свия до скута й. Тя ще ме помилва по главата. Извръщам се и я поглеждам с нетърпеливо очакване… Започва да ми приказва тихичко и сладко най-напред какво е видяла в църквата: как леля-Йончовичината Ганка през цялото време стояла кротко и мирно пред майка си и се кръстела като възрастните, как хубаво били наредени малките ученици долу от лявата страна и колко сладко пели големите, които стоели около певците. Ще ми заразправя след това за някои хубави Божи неща: за крилатите ангелчета, които пазят децата от лошите работи, за света Богородица, дето е изписана там на нашата икона, за малкия Иисус Христос и как Той, като порасъл, учил хората на добро и колко обичал малките деца... Понякога и като е привършила работата си по къщата, ще приседне до нас. Тогава мама ще се отпусне да разправя пък за Евангелието – тя му казваше Евангелето – дето го е прочел дядо поп, като ще разкрие и своите съкровени мисли и чувства, които е възбудило то у нея… Живо и вдъхновено мама ще продължава да ни разказва за онова, що е чула да чете дядо поп в църквата и за своите мисли и чувства, докато се тропне вратата и татко се прибере за обяд…
Из „Преживяно” Тодор Г. Влайков
Този разказ е за малки и големи. Толкова искрен и сърдечен, той пленява мисли и чувства. Ние, големите, се замисляме как изглеждат нашата вяра и нашите дела в очите на децата, а малките се учат да се вглеждат и да откриват божествения трепет, който всички родители носят, но е скрит под многото грижи, шум и суета на деня. Този трепет или набожност може рядко да се проявява явно и открито, за съжаление най-вече при големи трудности и скърби, но оставя неимоверно голям отпечатък върху детската душа. Оставя спомен за топлина, благост, умиление. Отпечатък, който пораснали децата с любов ще предадат на своите деца…
Рисунки: Радослав Пеев - 3 и 4 клас, наградени на Конкурса "Въведение Богородично" 2019 и 2020 г., организиран от Пловдивска света Митрополия.
[1] огън - температура
[2] иконостас – дървена поставка с наредени домашни икони
[3] молитвениче – книга с молитви
[4] клепало – дъска или метална плоча, по която мелодично се бие с чукче и известява за църковна служба, когато не е имало камбани.
[5] канон – част от службата, когато е позволено да се поседне, докато се слуша
[6] тронове (или стасидии)- места за сядане в храма, обикновено разположени до стените
[7] значи да даде храна и вода, да се погрижи за животните
[8] нафора – осветен при литургията хляб