Живяло в едно далечно село момченце на име Ванчо. То било кръгло сираче. Не помнело ни мама, ни тате. Живеело сам-самичко в една стара колибка и се прехранва­ло от това, което добрите хора му давали.

– Ех, защо ми се е паднала тая зла участ – въздишал Ванчо. – Види се, че никога няма да намеря щастието. Пък и къде ли да го търся?

Дошла зимата. Лед сковал земята. Един ден по бялата пътечка се задало съседското мом­ченце –  тичало нанякъде в скъсаните си цървулки.

– Николчо! – извикал му Ванчо. – Знаеш ли що е това щастие?

– Ако имах топли ботушки, ей това щеше да е щастие – отвърнал Николчо и про­дължил по пътя си.

Замислил се Ванчо. Ами че и той си нямал топли ботушки. Пък така му се иска­ло малко щастие! Отишъл на другия край на селото при баба Мария. А там – що да види! В къщичката съхнели ботушки, топли-топли и почти чисто нови, кърпени само един път. Седяла си баба Мария при печката, плетяла жилетчица и охкала недоволно. Видяла тя Ванчо и попитала:

– Какво има, сираченце?

– Бабо Марийо, искам нещо да те пи­там. Имаш ли ти щастие?

– Ха, щастие ли? – изсумтяла бабата. – Щастието е за тия, дето имат толкова много пари, че се чудят какво да ги правят. За тия, дето на трапезата си имат гозби в изобилие и от нищо не се лишават. Какво ти щастие тук при мене?

„Ясно, значи не в ботушките е щастие­то“, помислил си Ванчо и отишъл в гра­да. Много ли вървял, малко ли, не щеш ли видял насреща си голяма къща със стени от бял камък, керемидени покриви и парапети, украсени с изящна резба. И на вкусни гозби ухае­ло даже. Пред дома стоял стопанинът в новите си дрехи. Ванчо спрял пред него и го попитал:

Вече две седмици гората се огласяше от весели птичи хорове. Улиците на подбалканското селце им пригласяха с възбудени детски гласчета. Пролетта дойде изведнъж и безкомпромисно прогони дори и спомените от отишлата си зима. Слънцето смело се издигна над планината и надари всичко живо с приятната си, топла усмивка.

Тази събота беше особено радостна за малчуганите от селото. Настъпи пролетната ваканция и те можеха цял ден да лудуват по улиците и раззеленените поляни. Дошлите при своите баби и дядовци за почивните дни техни приятели изпълваха гърдите им с допълнително вълнение.

Момчетата нямаха търпение да се съберат на центъра. Той се намираше на открито, равно място. Миналата есен смениха цялата настилка на площадчето и алеите около него. Есента беше студена и влажна и децата не можаха достатъчно да се нарадват на новата, гладка настилка със своите тротинетки. И ето, че щом слънцето изпари и последните гьолове, армията от момчета като по сигнал се събра на селския площад. Централната алея се спускаше надолу и стигаше минаващата покрай селото река. Придошлите от топенето на снеговете бурни води сякаш участваха във всеобщата радост и с плясъците си аплодираха изкуството на малките шофьори. Реката клокочеше, подскачаше и пръскаше предпазната мантинела с бляскави капчици.

Около обяд селото занемя за кратко. Изпотените и напрашени лица насядаха по пейките и бордюрите на близката детска площадка. Илиян седна по средата. Около него веднага се вкупчиха другите. Той беше най-добър в карането на двуколката и всички му се възхищаваха. Момчето извади от раницата си приготвения набързо вкъщи сандвич и чевръсто го захапа. Другите последваха примера му. Изгладнелите усти лакомо дъвчеха, събирайки сили за нови приключения.

-  Еха! – възкликна внезапно някой.

Всички погледнаха Спас, който с ококорени очи гледаше към кметството. Децата проследиха погледа на своя приятел и едно по едно повториха възгласа му. Към тях се приближаваше непознато момче. То караше своята тротинетка, която дори от тук личеше, че е много скъпа. Лъчите на издигналото се високо слънце се отразяваха в лъскавия й корпус и с отблясъците си заслепяваха детските очи.

-  Кой е това? – попита Илиян.

-  Нови съседи – обади се Мишо. – Миналото лято техните купиха къщата до нас. За пръв път идват. От София са.

Във връзка с празника на храм „Света вмчца Варвара“ учениците от 2-и, 3-и и 4-и клас на ОУ "Никола Вапцаров" село Варвара, които изучават „Религия – Православие“, си припомниха житието на светицата, песни и стихотворения за нея. За да изкажат своята радост и уважение, те сами съчиниха стихотворение.

Да благодарим на тяхната учителка - г-жа Виолета Динева.

Храм