-  Сашко, я виж каква голяма пеперуда кръжи около Яна!

Невена знаеше, че синът й няма да се трогне от насекомото, но просто се чудеше как да откъсне младежа от телефона. От както бяха седнали на заведението, момчето замръзна в тая прегърбена поза, вперило поглед в светещия екран.

Александър вдигна за кратко сините си очи, стрелна с тях малката си сестра и без да погледне майка си, загледа отново в дисплея. Цял ден го болеше глава. Очите му пареха и сърбяха и сутринта в огледалото бяха зачервени. „Сигурно ми е влязъл прах, нали вчера духаше вятър“ - беше се оправдал той пред себе си. Но вече не беше дете и не му беше така лесно да се самозалъже. Много добре осъзнаваше, че беше прекалил с игрите вечерта. Едва беше дочакал родителите си да заспят и си беше пуснал тая нова игра. Не, че я харесваше кой знае колко, ама нали всички я играеха! Неусетно бяха минали няколко часа и малко преди 3 часа сутринта го беше стреснал баща му, станал да пие вода. От страх да не го видят, Александър беше скрил телефона под възглавницата си и се беше завил през глава. Така беше заспал и когато го събудиха за училище, усещаше, че му се вие свят. Едва изкара часовете, главата го болеше все повече и повече, а за капак и мъжденето на очите.

Майка му и сестра му го забраха след часовете и тръгнаха за вкъщи. Нямаше търпение да се прибере и да легне. Затова и се разочарова, когато майка му настоя да останат в парка, докато баща му се прибере за обяд. Седнаха на заведението и той с яд изпи сока си почти наведнъж. След това веднага извади телефона си и пусна играта. Опитите на майка му да го заговори оставаха безплодни. На всеки въпрос отговаряше с по една дума или просто поклащаше глава. „Почти нямам батерия…Дано издържи до вкъщи, че иначе…“ – помисли си момчето, отегчено от възможността да трябва да се грижи за сестра си. Остана доволен, когато при тях седна съседката и с майка му се заговориха. Невена на няколко пъти го помоли да помогне на сестра си да се качи или слезе от люлките, но той не помръдваше. Тя го оставаше със съседката и отиваше при дъщеря си.

-  Иди с нея при пясъчника – най-накрая настойчиво го помоли майка му. – Пази я, да не си хвърли пясък в очите!

С раздразнение момчето изпълни тази молба, вече не можеше да се прави, че не чува. Заведе сестра си и й подаде кофичка и лопатка, оставени в сандъче до детската площадка. „Ето, добре си играе. До пясъчника има жив плет, от другата страна я виждаме ние. Нищо няма да й стане!“ – каза си младежът и се върна на играта.

Директорът влезе в стаята на четвърти клас и се обърна към учениците:

— Днес няма да учите. Учителят ви е болен. Идете си вкъщи и след два дни елате пак, може би дотогава той ще оздравее.

Дебел пласт сняг беше навалял. Почти всички деца предпочитаха да прекарват деня вън на снега, да се пързалят и да се бият със снежни топки. И може да се каже, че учениците посрещнаха новината за болния си учител колкото с тъга, толкова и с доволство, че им се дава възможност два-три дни да потичат на воля навън.

Дните, през които нямаше занимания, минаха неусетно за учениците. На третия ден те пак дойдоха в училище. Но вместо да видят учителя си оздравял, посрещна ги пак директорът.

— Болестта на учителя ви излезе тежка. Разпускаме ви за един месец.

При тази вест учениците се замислиха: добрият им учител бил тежко болен! А до вчера те толкова се радваха, че не учат и могат свободно да играят. И всички като че почувстваха в себе си вина, че са си позволили да се веселят тогава, когато учителят им е бил може би най-много измъчван от болестта.

Доста време стояха замислени по местата си, докато се решат да излязат от стаята.

— Трябва да отидем да видим учителя си! — обади се едно от децата.

— Да, да, трябва… и да му купим някакъв подарък! — предложи друго.

И решиха децата да съберат помежду си пари, да купят някакъв подарък и да го поднесат на своя болен учител.

След няколко дни се събраха в училището всички деца от класа и вкупом се запътиха към дома на учителя си. Едно от тях носеше пакет — купения подарък.

Учителят ги прие радостен. Той беше претърпял тежка операция и сега лежеше в леглото си — блед, изнемощял. Но намери сили да се усмихне на обичните си ученици и да им благодари за обичта, която те проявяваха към него.

— Сигурно най-много Пенчо се радва на отсъствието ми! — погледна шеговито учителят към едно здраво, набито момче — най-големия палавник в класа.

Пенчо се изчерви и заби поглед в земята.

— Ами ти, Славко, защо си толкова смутен? — обърна се учителят към друго от децата. — Сигурно пък на тебе ти е мъчно, че губиш от уроците!

И учителят протегна съсухрената си ръка, та пое ръката на Славко, най-добрия му ученик.

Славко пристъпи още крачка до леглото. Смущението му се увеличи. Той не смееше да погледне учителя си.

— Защо си толкова печален днес, Славко? За мене ли тъжиш? Но аз съм вече здрав! Трябва само да полежа още някой и друг ден — да възвърна силите си. Хайде, позасмей се, кажи ми нещо!

Славко вдигна умния си поглед и го спря върху учителя си.

— Господин учителю... - и нещо запъна езика му.

За да насърчи детето да говори, учителят го погали нежно по главата.

— Искам само да ви кажа, господин учителю, че аз не можах да дам нищо за подаръка и ми е мъчно за това...

По очите на детето се показаха сълзи. То захълца.

— Татко нямаше пари! Без работа е, а мама е болна!

— Но нищо от това, милия ми! — приласка го учителят. — Аз познавам твоята бедност, познавам и сърцето ти. Подаръкът ме радва повече, че сте се сетили с добри чувства за мене, а не като предмет, който е купен с пари.

Тези думи вляха успокоение в сърцето на детето. Светлините на очите му блеснаха през сълзите и с преданост погалиха болния учител.

— Аз не можах да дам нищо за подаръка, но аз се молих на Бога, много се молих... да оздравеете.

Слабите ръце на учителя стиснаха здраво ръката на детето и сърдечно я разклатиха.

— Благодаря ти, добро дете! Може би Бог е чул твоята молитва и ми възвърна живота тогава, когато бях само на една крачка от смъртта... Да. Бог е чул думите на чистото ти сърце! Твоята молитва ме е излекувала!

Гласът му трепереше от вълнение. Възрастният мъж почувства слабост и извърна главата си към стената. Той искаше да скрие от учениците си това, което преживяваше в този момент. Учителят плачеше.

Станислав Ваклинов

„Гласът на ангелчето” 1945 г.

Ние, родителите, понякога забравяме колко важен е учителят за нашето дете - не само като специалист, педагог, но дори много повече като човек, като личност. Тръгвайки на училище, децата получават пример за подражание извън семейството, който неминуемо оставя ярка следа в целия им живот. И колко хубаво е, когато учителят притежава духовност и християнски добродетели, които всеки ден ще предава и на своите ученици. А отплатата, която получава за всяко добро, на което е научил децата, е наистина голяма - може да бъде дори неговият живот.

 

Върху разказа разсъждаваха и рисуваха ученици от НУ "Васил Друмев" гр. Пазарджик в час по Религия-Православие.

 

Звездно небе

Аз се чудя на небето
кога хиляди звезди
светят нощем тихо, ясно,
а сред тях луна блести.

Кога гледам, аз усещам
колко Господ е Велик
и към Него се обръщам
със любов и поглед тих.

/Васил Попович/

 

 

Ти, Боже...

Ти, Боже, си запалил
там слънцето, звездите
и с думица едничка
създал си Ти водите.

И всякакво дихание
със ум си Ти дарил.
Край, начало нямаш,
ще бъдеш, Си и бил! 

      /Любомир Бобеков/

 

Колко хубаво е, мамо...

 

Колко хубаво е, мамо,

в Божий дом да се стои.

Мирно ще застана, мамо,

пред иконите свети!

Че да чуя що се пее

и говори в Божий храм.

Мамо, тате, искам само

винаги да бъда там.

 

Молитва

АНГЕЛ—ПАЗИТЕЛ