Света Марина се родила в град Антиохия в Мала Азия. Майка й починала скоро след раждането й. Баща й, Едесий, бил идолски жрец. Той я поверил на една кърмачка да я отгледа. Тя живеела в съседното село на 15 км от града.

Настъпило жестоко гонение на християните. Много от тях се криели в околностите на града, облечени като просяци. Марина, като станла на дванадесет години, чула от тези странстващи християни за Иисус Христос, Единия Бог. Като й разказали за Него, тя презряла мъртвите богове и с цяло сърце приела чистата вяра.

Искала да се кръсти, но нямало християнски свещеник. А баща й, като научил, че е християнка, престанал да я счита за своя дъщеря, дори я намразил. Когато Марина навършила петнадесет години, блестяла с удивителна красота.

Един ден излязла на полето да нагледа стадото на баща си. Случило се, че на пътя срещнала управителя на областта, който бил известен с жестокостите си спрямо християните. Той отивал в Антиохия да измъчва непокорните, които презирали идолите.

Като видял Марина, той се пленил от красотата й. Спрял се и започнал да я разпитва.

- От кой род си, девойко, и какво е името ти?

Тя се помолила Бог да я научи какво да му отговори, а той продължил:

- Пленен съм от красотата ти. Желая да ми станеш съпруга. Ако си робиня, ще те откупя.

- Аз съм Христова рабиня. Вярвам в Единия Бог, Създател на небето и земята – смело заявила тя.

Като чул, че е християнка, той наредил на войниците да я вземат и да я отведат в града, но да не се отнасят грубо с нея. Тя знаела какво я чака и по пътя се молела Бог да я укрепява.

Преди Христа Бог ръководел еврейския народ чрез избрани благочестиви хора, наричани пророци. Да се пророкува не означава само да се предсказва бъдещето по Божие внушение. То означава още да се водят беседи и поучителни проповеди и да се тълкува Словото Божие.

Един от най-известните пророци от онова време бил свети пророк Илия. Той произлизал от свещенически род и получил добро образование и духовно възпитание. Имал пламенна вяра и любов към Бога.

Родил се в град Тесвит, който се намирал на изток от река Йордан, близо до Галаатските планини. Баща му се казвал Савах. Живял по времето, когато царувал езическият цар Ахав, който имал град Самария за столица. И царицата Иезавел била езичница. Тя била дъщеря на сидонския цар. Оттам донесла идола на сидонския бог Валаал. Двамата почитали идола Ваал за бог. Царят построил голямо капище и му принасяли жертви. С това той увлякъл еврейския народ в идолопоклонство и оскърбил истинския Бог.

Пророк Илия решил да го изобличи. Той отишъл при него и му казал да остави поклонението на идола Ваал, който е демон. Царят не го послушал. Тогава Илия си позволил да го заплаши, че ще се помоли Бог да не дава дъжд на земята, за да се вразуми. Предпочитал и той да умре от глад, но да помогне на народа.

Свети Пантелеймон се родил в град Никомидия в Мала Азия. Произлизал от знатен и богат род. Баща му, Евстрогий, бил езичник, а майка му, Евула - християнка. От ранна възраст тя го възпитала в християнската вяра. Отвръщала го от езическото нечестие. В дома й се принасяли жертви на боговете.

Когато тя починала, Пантелеймон неотклонно бил възпитаван в езичество. След като изучил езическите науки, баща му го поверил на един прочут лекар, за да изучи лекарското изкуство.

Скоро преуспял и надминал не само своите съученици, но и учителя си. Отличавал се с благородни постъпки, красота и красноречие. Станал известен и на самия император Максимиан, който по това време бил в Никомидия. Жесток гонител на християните, той умъртвил много от тях на празника на Христовото Рождество.

Пантелеймон посещавал царския дворец заедно със своя учител, който лекувал придворните. Пленен от ума и красотата на Пантелеймон, императорът пожелал той да остане при него в царски дворец.

В това време престарелият свещеник Ермолай се укривал в една малка бедна къщичка, защото гонението срещу християните се усилило. Пантелеймон често минавал край тази къщичка на път за своя учител. Ермолай го забелязал. Направил му впечатление с благородния си вид. Поканил го и му говорил за вярата.

Римският император Деций, който управлявал към средата на III век, жестоко гонел християните. Някои били принуждавани насила да принасят жертви на боговете. Други смело изповядвали вярата си и страдали за Христос. А трети бягали в планините и се укривали.

Седем отроци момци от Ефес, главен град на Икония в Мала Азия, все от видни родове, се укрили в една пещера в планината. Те имали високи военни чинове. Като узнал за това, императорът наредил да им отнемат воинските звания и да затрупат пещерата с камъни. Между изпълнителите на царската заповед имало двама християни. Те сложили сред камъните метални плочки, на които написали имената на живопогребаните момци.

Бог дал на младежите смъртен сън. Запазил ги цели две столетия. Пробуждането им станало, когато се появили лъжеучители в Църквата, които отричали възкресението на мъртвите.

Стопанинът на нивата в планината, където била затрупана пещерата, решил да направи ограда на овцете си. За строежа работниците взимали от камъните, с които някога бил затрупан входът на пещерата. Вече било напълно забравено, че там са зазидани седемте момци.