Ягоди
Доволен от надвесилото се над него тъй чакано пролетно слънце, двигателят на автомобила пърпореше равномерно по нагорещения асфалт. Пътуващите се бяха смълчали и всеки се беше отдал на своите мисли. Само малката Мария гледаше бодро през предното стъкло. 8-годишното момиченце седеше отзад и с ръцете си стискаше гърбовете на предните две седалки. Зоркият й поглед се стрелкаше през рамената на родителите й и не изпускаше нито педя от пътя.
- Тате, давай по-бързо де! Има ли още много? Кога ще пристигнем? Каква е тази птица? Как се казва онова село в далечината? Колко е висок оня връх? Защо отляво облаците са бели, а отдясно - сиви?
Лавината от въпроси не секваше през целия път като общото между тях беше само това, че не чакаха отговор. Таткото не се и опитваше да отговаря, но не се и ядосваше на постоянното бърборене - то го държеше буден.
-Ето го дървото! - извика изведнъж момичето толкова силно, че стресна майка си, която се беше унесла.
Мария разпозна дървото, застанало на пост на последния завой преди селото. Преди много години го беше ударила мълния и то беше изсъхнало, но продължаваше неизменно да посреща и изпраща пътниците на китното полско селце.
Мария започна да подскача на седалката и да вика от радост - много обичаше да идва на село. Всеки месец гостуваха на дядо Стефан и баба Мара в последните почивни дни, но сега щяха да останат тук цялата пролетна ваканция. Малкото момиче нямаше търпение да се види и с другите деца от селото, да играят на двора, да рисуват с тебешир на улицата, да се разхождат до близката рекичка. Родителите на татко й живееха в края на селото и децата можеха да играят навън на воля. По улицата коли почти не минаваха - само каруци се прибираха по черния път от полето и малчуганите се надпреварваха кой пръв ще се качи отзад без да го види каруцарят.
- Ето, пристигнахме, сваляйте багажа! - изкомандва Мария и скочи от колата.
- Вземи си поне твоята чанта! - понечи да каже майка й, но тя вече я беше грабнала и тичаше към входната врата.
- Бабо, дядо, ето ме! - викаше детето и се хвърли в прегръдките на старците, чиито лица сияеха от радост.
- Миме, добре си дошла! Дядо ти тъкмо отива на градината, искаш ли да отидеш с него? - попита бабата.
-Да-а! - изкрещя момичето, хвърли чантата и припна към каручката.
- Чакай, чакай! - обади се баща й. - Трябва да се преоблечеш и преобуеш. И се пази да не се накаляш пак цялата!
- Добре-е! - извика Мария, взе чантата си от земята и хукна обратно към къщата. Възрастните се усмихнаха и поклатиха глави - знаеха, че при цялото й искрено желание, това е невъзможно.
- И си вземи кошничката, ще берем ягоди! - подвикна след нея щастлив дядо Стефан.
Откакто дойде в новото училище, Пламен все беше сочен за пример от учителите. Шестокласникът винаги беше с научени уроци и написана домашна, държеше се учтиво с учителите и дружелюбно със съучениците си. Децата от неговия клас питаха него, когато нещо не бяха разбрали и той с радост им помагаше. Беше отговорно момче и се стараеше винаги да постъпва добре. Всичко това той дължеше на родителите си – бяха го възпитали в прилежност и трудолюбие. 
Имало е един особен момент в моя детски живот, който аз не съм бил в състояние да видя и проумея и при който... Но нека го разкажа тук тоя характерен случай, според както съм слушал за него от мама...
Рождество Христово
Рождество Христово
Рождествена песен 
МАЙКА
