Беше през нощта срещу Нова година.
У чичо Мартинови тъкмо се канеха да вечерят. Голямото му момиче поливаше на бащата да измие ръцете си, а по-малките бяха наклякали около зачервената гореща баница и гледаха кому какво ще се падне в баницата. В корите имаше сложена златна пара, наречена на къщата, и дрянови пъпки за нивите, за воловете, за кошарата с овцете, пчелина и други неща.
Чичо Мартин избърсваше ръце, когато навън залаяха кучетата и чу се вик откъм портата. Домакинът скочи да види кой вика навън по това късно време.
Пред портата стоеше чужд човек. Това беше дядо Матейко, просякът. Тръгнал късно от съседното село, изгубил пътя из снега и мъглата и сега молеше да го приемат да нощува у тях.
— Влез, дядо Матейко, влез! — викна му чичо Мартин, като отвори залостената порта и поведе стареца към къщата. — Тъкмо навреме идваш. Ето и вечерята е готова и топла баница те чака. Стори място, жено, да се сгрее старецът, че е премръзнал — обърна се той към жена си.
Стринка Мартиница отстъпи, но погледна недоволна мъжа си и му прошепна:
— Откъде пък се взе тъкмо сега! Какво ще го правим?
— Няма нищо, жено — отвърна стопанинът, — ще го настаним. Гост ни е.
Старецът се подсуши, съгря се, поотпусна се. Сложиха вечерята. Дойде ред и до баницата с дряновите пъпки. Мартиница все повече се мръщеше. Тя пак пошушна на мъжа си:
— Мартине, не е ли по-добре да раздадем баница най-напред на децата — вътре са наречените пъпки, а подире, каквото остане, ще дадем и нему?
Но Мартин не склони.
— Не бива — рече той, — който е на трапезата ни, ще дели и щастието ни с нас.
Раздадоха резените. На Матейко просяка се падна кошарата с овцете!
— Видяхте ли! — изсмя се от цяло гърло чичо Мартин. — Поличба е, нали тази нощ го няма овчаря. Матейко ще спи на леглото му в кошарата. Тъкмо тази нощ стадото ще е негово!
Така и стана: отведоха стареца да спи в кошарата, на леглото на овчаря.
Легнаха си и Мартинови. Заспа цялото село. Мина така доста време. Наближаваше полунощ. Изведнъж навън, откъм кошарата, се раздаде силен вик:
— Юря, бре хора! Юряя!
Чичо Мартин скочи, грабна пушката си и изскочи навън. Пред вратата бяха се сврели кучетата и скимтяха изплашени.
Мартин разбра, че гласът идеше откъм кошарата. Викаше Матейко просякът:
— Ей го, бе Мартине! Ето го, бе хора! Вълк, вълк влезе в кошарата!
Мартин прилепи очи до плета. Наистина, в ъгъла на кошарата беше се свило нещо живо и оттам светеха две червени пламъчета — очите на лютия звяр.
Чичо Мартин провря пушката през плета, прицели се и гръмна. Чу се страшен рев; нещо сиво подскочи в мрака, преметна се и падна неподвижно на земята.
Надойдоха и отвън селяни и разбраха какво е станало. Вълкът беше се прехвърлил в кошарата, но подплашен от виковете на стареца, не успял да прескочи назад високата ограда и загина!
— Видите ли — клатеше глава на другия ден чичо Мартин и говореше весело, — нали ви казах аз: всеки гост е благословен пратеник!
Георги Райчев
Българинът е известен със своето гостоприемство. Това не е просто обичай или традиция, а белег за дълбоко залегналата християнска нравственост у нашия народ. В Стария и Новия завет има многобройни примери на гостоприемство, та дори свети апостол Павел открито ни увещава: "Братолюбието да пребъдва между вас; страннолюбието не забравяйте, защото чрез него някои, без да знаят, оказаха гостоприемство на Ангели." (Евр 13:1-2) И наистина, проявата на християнска любов към ближния привлича небесната благодат към нас и Бог, заедно с нашия гост, пребивава на трапезата ни и в дома ни. Да си пожелаем много хубави празници, които да споделим с обич и вяра!
През тази година пролетта се разцъфна през Страстната седмица. Село Топола замириса на цвят и тъй се укроти под топлото слънце, че бръмченето на пчелите се носеше из побелелите градини като песен. Селяните слушаха гласовете и стъпките на пролетта, чувстваха щедрата ръка на Бога, но не се радваха. Свещеникът на селото беше тежко болен и всички го очакваха всеки миг да предаде Богу дух.
КЪМ ВЪЗКРЪСНАЛИЯ
ВЕЛИКДЕН
ВЕЛИКДЕН
ВЕЛИКДЕН
ВЕЛИКДЕН