Ангел
"В полунощ на небето ангел летял
и тихичка песен той пял."
Лермонтов
Из тихите нощни небеса кроткият ангел на благата вест летеше радостно.
Летеше радостно той из нощните небеса и разнасяше из въздуха слово на радост и на утеха.
И викаше: „Христос воскресе!“
И това слово изпълваше с тържествен трепет пробудената твар, небесата, звездите, планините с техните зверове, широките морета с подводните жители на тъмнините им.
Христос воскресе!
При тая вест цялата природа тръпнеше от тиха радост.
И ето, кроткият вестител от небесата се понесе ниско над земята, повтаряйки с трепетен глас сладките думи.
Мина над бедната колиба на сиромаха, викайки: „Христос воскресе!“
Сладостно чувство от непривична радост изпълни угрижената душа на сиромаха, лицето му се проясни и той отговори.
– Воистину воскресе!
Ангелът отлетя нататък; мина край прозореца на болния.
И болният на своето страдалческо легло се сепна радостно при светлата ангелска вест, която проникна като слънчев лъч до възглавницата му. И сякаш целителен балсам падна въз страданието му. Той направи кръст с изнемощяла ръка и продума: „Воистину воскресе!“
И той се почувства леко.
Ангелът мина край тъмния прозорец на затвора и извика през железните пречки: „Христос воскресе!“
Затворникът усети радост при тия думи, надежда окрили духа му, а очите му овлажняха от сълзи.
– Воистину воскресе!
И сладко стана на душата му.
Ангелът продължаваше летежа си ниско над земята. Той възвестяваше на стар и на млад, на здрав и на болен, на щастлив и нещастен, на зъл и добър великото събитие, от което се радваше земята и небето! Радваше се и палатът с чертози от мрамор и коприна, радваше се и сламената хижа на овчаря, затънтена в някоя крайна улица или в пущинака на някоя планина.
Защото Бог беше един за всички, Баща на всички и всички вярващи бяха Негови деца: и оня, що бе в порфира[1], и оня, що бе в дрипи – всички, които вярваха в Него.
Възрадваха се и отровените от омраза сърца на съдещите се, на лихварите, на оклеветените, на жестоките и на слабите. Тая нощ те забравяха лошотиите, свои и чужди; едно общо чувство на забрава и прошка ги приобщаваше към радостта на светлия празник, сродяваше ги в любовта, възраждаше ги чрез топлия лъх на вярата, великата утешителница и великата пролет в зимата на помръзналите в пороци или на чезнещите в страдания и безнадеждност души. В тоя час неприятелят бе готов да разгърне обятия на неприятеля си, проклятието – да се замени с целувка, юмрукът – с благословия. Сърцата бяха ясни и душите – добри.
И честитият ангел отминаваше от врата на врата, от прозорец на прозорец, от скръб на скръб със своята светла вест: „Христос воскресе!“
И оставяше по едно благо чувство, по един ясен лъч вред, дето хвърляше тия думи.
Замина и край един друг прозорец, глухо затворен с капак: „Христос воскресе!“
Никой не отговори отвътре.
Добрият херувим повтори.
И пак се ослуша.
Един груб глас, приличен на ръмжене, се обади в стаята.
Ангелът не искаше да си иде, додето не чуе благодатния християнски отговор, който навсякъде извикваха думите му. Той почука.
Прозорецът се отвори.
Тогава, при светлината на лампата, небесният вестоносец видя един човек странен. Лицето му беше изопнато и с черти, изпокривени от злоба, сухост и жестокост. Очите му блестяха от болезнен огън, който не топлеше, а лъхаше студ. Горчива ирония, по-отровна от отровата на змията, играеше тихо по бледните му, засъхнали устни. Бледият цвят на лицето му, издълбано от ноктите на страданието, или порока, или терзанията на съмнението, клонеше към зелено, ставаше зловещо при трепливия светлик на лампата.
– Какво желаеш? – попита сприхаво тоя човек ангела.
– Печалний човече, дойдох и тебе да възвестя, че Христос воскресе – отговори ангелът.
Домакинът извика гневно:
– Не вярвам!
– Но чуй камбаните – каза ангелът, като посочи в нощта.
В това време въздухът се цепеше от радостния звън на Божиите храмове.
Човекът си затули ушите:
– Не чуя.
– Нещастний, зарадвай се! Целият свят се радва!
– Не мога! Когато бях дете, аз се радвах; когато бях юноша, аз вярвах в твоя Христос и бях най-щастлив през тая нощ. Несъзнателно, сляпо вярвах и то точно както вярваха майка ми и баща ми и дедите ми, в чиито души вековете бяха напластили своите мракове. И беше ми добре в тъмнината. Но аз възмъжах, прогледнах през очилата на светлината, убедих се чрез силата на ума, че всичко е лъжа. Сега съм човек, презирам някогашните си заблуждения, срамувам се от тогавашните си радости!
– Човече, а сега какво вярваш?
– Нищо!
И образът му се изкриви от нова злоба и страдание; демоническата студена усмивка за миг пак проигра по устните му, сменена веднага от грозна безнадеждност.
Ангелът въздъхна печално.
– Нищо не вярваш ли?
– Нищо, иди си! – и той хлопна и затвори прозореца.
Кроткият ангел хвръкна нататък угрижен.
Небесата сияеха със звездите си, природата тихо ликуваше, вярващото човечество се пълнеше от трепети и жизнерадост.
Високо над един покрив ангелът се срещна с друг ангел. При звездното сияние последният забеляза скръбта по лицето на небесния си другар.
– Защо си тъжен? – попита го той.
– Налетях на една умряла душа – отговори първият ангел и отлитна нататък.
Въздухът се цепеше от празничния звън на камбаните, който възвестяваше на човечеството възкресението на Христа из гроба – знамение за окончателната победа на доброто над злото, на светлината над мрака и хвърляше върху вярващите души лъчите на упованието и надеждата.
Звездните небеса сияеха тържествено.
Иван Вазов
[1] порфира – червена царска мания
В нощта на Възкресението всяка душа е погалена от ангелския поздрав. Става ни чудно леко и радостно и сме смаяни да се видим така внезапно преобразени. Дори да се намираме улисани в житейски трудности и грижи, шетня и суета, пак душата трепва при звъна на камбаните в полунощ. Защото не ние решаваме дали ще отбележим празника тържествено. Той просто се случва. Христос възкръсва и ние го чувстваме и изживяваме с цялото си същество.