Клепалото бие
Клепалото бие
Във глуха планинска долина стояла
във стари години обител света,
кандилце блещяло, молитва се пяла
във черквица бедна, далеч от света.
И всяка неделя там старец пречестни
клепалото биел, за служба, в зори...
и селяни прости от близки, далечни
села на молитва се стичали тук.
И много години в усои нечути
клепалото биел калугерът стар,
но лош ден настанал: неверници люти
земя ни сторили я в плен и пожар.
Дошли с меч и огън и в туй място диво,
далечно, в неделя света, по зори -
Тревожно клепало забило гръмливо.
Избягали старци във пусти гори.
Стоял, не побягнал монахът пречестни,
не спирал да удря клепалото пак.
Ехтяли долове от глас благовестни -
за срам и за чудо на Божия враг.
Загинал монахът под меча душмански,
на служба Господня остал до конец,
не трепнал духът му от страх агарянски,
приел за Христа мъченишки венец.
И скоро, ограбен, горял манастира,
на много години обител света.
От Божия дом не останало диря...
Един спомен мътен остал на света.
Един само спомен и чудо незнайно:
тук всяка неделя, по тъмни зори,
гласът на клепало разнася се тайно
по ближни долове, из глухи гори.
И селянин сепнат далеч се заглежда,
прекръства се бързо, сърцето гори,
и плахо си шушне: - Света е неделя!
Калугерът Божи клепалото бий!
По текст на Иван Вазов.
Изпълнява Величка Астарджиева.
За видео натисни тук.