30.01.2018 г. - Слово на Пловдивския митрополит Николай по повод връчването му на Почетния знак „Стефан Стамболов” – за личен лидерски принос към българската духовност
Възлюбени в Господа братя и сестри,
Признавам, че приех да участвам в днешното събитие с немалко колебания. Не за нещо друго, а защото да бъда наричан „лидер в духовността” ме смущава поне по две причини. Първата е, че като всеки православен християнин, намирам суетата за вредно и опасно качество. Ние, православните християни, дефинираме гордостта като грях и то смъртен. Да приема, а още повече да повярвам, че съм „лидер в духовността” или „духовен лидер” означава безвъзвратно да изпадна в този грях, което е стъпка към погубването на душата. Това, разбира се, аз не мога да си позволя.
Втората причина за моето колебание е, че аз без съмнение съм един от най-критикуваните хора в България, включително от нашите най-видни интелектуалци. Няма мое действие или изказано от мен мнение, което да не е било обругано, похулено, осмяно и в най-добрия случай отминато с пренебрежение. Поради тази причина се притеснявам, дали приемайки да бъда тук сред вас, дори само с присъствието си, няма да хвърля сянка върху вашето събитие? Да наричате митрополит Николай „лидер в духовността”! Представяте ли си колко кощунствено звучи това за мейнстриймът- общото течение на идеологията, която императивно налага на обществото своите оценки, включително за неща, които не разбира? Отсега предчувствам критиките, които ще се изсипят върху нас утре.
Причината, поради която реших, все пак да дойда, е едно, за да изразя уважението си към редицата достойни мъже, включително двамата светейши български патриарси, блаженопочившия Български патриарх Максим, и нине здравстващия Български патриарх Неофит, заставали преди мен на тази трибуна. И второ, за да поговоря с хора, които, както и аз, не се страхуват да бъдат критикувани и не са склонни, както и аз не съм склонен, да се откажат от убежденията си заради сиеминутната политическа коректност.
Сега, позволете ми да кажа няколко думи по повода, който ни е събрал, като искрено се надявам, че точно тази аудитория ще ми прости, ако поради неопитност в историческата наука си позволя някои съждения, почерпани по-скоро от духовния ми опит и по-малко от научната ми подготвеност, която е крайно недостатъчна, за да говоря пред толкова просветена публика за Стефан Стамболов и Църквата.
Ясно е, че Стефан Стамболов е държавникът, на когото в най-голяма степен дължим изобщо съществуването на Третата българска държава. Ясно е, че неговият жизнен път и особено годините, през които той почти еднолично е държал кормилото на България са изпълнени със светлини, но и със сенки. Историческата наука проявява известна търпимост към недостатъците на държавните дейци, когато посмъртно делата им са се оказали полезни за общонародното дело и националните интереси, такива, каквито светската историческа наука ги разбира. Неговата мъчителна смърт е изкупила голяма част от греховете му. Бог да го прости.
„Не нам, не нам, а имени Твоему!“ Никоя светска награда няма стойност, ако не е поднесена в името Господне, ако не се приема в името Господне и ако нейният смисъл не е да бъдат потвърдени и утвърдени непреходните християнски ценности и принципите, завещани ни от Спасителя на човешкия род Иисус Христос. Един от тези принципи е: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“. Тези, които носят мир, са синове Божии. Така казва нашият Спасител. И кои сме ние, за да оспорваме това твърдение?