kantrium.com | MySuomi.com | vivaspb.com | finntalk.com

Сирачето, което искало да намери щастието

Posted in Приказки и разкази.

1Живяло в едно далечно село момченце на име Ванчо. То било кръгло сираче. Не помнело ни мама, ни тате. Живеело сам-самичко в една стара колибка и се прехранва­ло от това, което добрите хора му давали.

– Ех, защо ми се е паднала тая зла участ – въздишал Ванчо. – Види се, че никога няма да намеря щастието. Пък и къде ли да го търся?

Дошла зимата. Лед сковал земята. Един ден по бялата пътечка се задало съседското мом­ченце –  тичало нанякъде в скъсаните си цървулки.

– Николчо! – извикал му Ванчо. – Знаеш ли що е това щастие?

– Ако имах топли ботушки, ей това щеше да е щастие – отвърнал Николчо и про­дължил по пътя си.

2Замислил се Ванчо. Ами че и той си нямал топли ботушки. Пък така му се иска­ло малко щастие! Отишъл на другия край на селото при баба Мария. А там – що да види! В къщичката съхнели ботушки, топли-топли и почти чисто нови, кърпени само един път. Седяла си баба Мария при печката, плетяла жилетчица и охкала недоволно. Видяла тя Ванчо и попитала:

– Какво има, сираченце?

– Бабо Марийо, искам нещо да те пи­там. Имаш ли ти щастие?

– Ха, щастие ли? – изсумтяла бабата. – Щастието е за тия, дето имат толкова много пари, че се чудят какво да ги правят. За тия, дето на трапезата си имат гозби в изобилие и от нищо не се лишават. Какво ти щастие тук при мене?

„Ясно, значи не в ботушките е щастие­то“, помислил си Ванчо и отишъл в гра­да. Много ли вървял, малко ли, не щеш ли видял насреща си голяма къща със стени от бял камък, керемидени покриви и парапети, украсени с изящна резба. И на вкусни гозби ухае­ло даже. Пред дома стоял стопанинът в новите си дрехи. Ванчо спрял пред него и го попитал:

Тротинетки

Posted in Приказки и разкази.

Рисунка Тони Д 1Вече две седмици гората се огласяше от весели птичи хорове. Улиците на подбалканското селце им пригласяха с възбудени детски гласчета. Пролетта дойде изведнъж и безкомпромисно прогони дори и спомените от отишлата си зима. Слънцето смело се издигна над планината и надари всичко живо с приятната си, топла усмивка.

Тази събота беше особено радостна за малчуганите от селото. Настъпи пролетната ваканция и те можеха цял ден да лудуват по улиците и раззеленените поляни. Дошлите при своите баби и дядовци за почивните дни техни приятели изпълваха гърдите им с допълнително вълнение.

Момчетата нямаха търпение да се съберат на центъра. Той се намираше на открито, равно място. Миналата есен смениха цялата настилка на площадчето и алеите около него. Есента беше студена и влажна и децата не можаха достатъчно да се нарадват на новата, гладка настилка със своите тротинетки. И ето, че щом слънцето изпари и последните гьолове, армията от момчета като по сигнал се събра на селския площад. Централната алея се спускаше надолу и стигаше минаващата покрай селото река. Придошлите от топенето на снеговете бурни води сякаш участваха във всеобщата радост и с плясъците си аплодираха изкуството на малките шофьори. Реката клокочеше, подскачаше и пръскаше предпазната мантинела с бляскави капчици.

Около обяд селото занемя за кратко. Изпотените и напрашени лица насядаха по пейките и бордюрите на близката детска площадка. Илиян седна по средата. Около него веднага се вкупчиха другите. Той беше най-добър в карането на двуколката и всички му се възхищаваха. Момчето извади от раницата си приготвения набързо вкъщи сандвич и чевръсто го захапа. Другите последваха примера му. Изгладнелите усти лакомо дъвчеха, събирайки сили за нови приключения.

-  Еха! – възкликна внезапно някой.

Всички погледнаха Спас, който с ококорени очи гледаше към кметството. Децата проследиха погледа на своя приятел и едно по едно повториха възгласа му. Към тях се приближаваше непознато момче. То караше своята тротинетка, която дори от тук личеше, че е много скъпа. Лъчите на издигналото се високо слънце се отразяваха в лъскавия й корпус и с отблясъците си заслепяваха детските очи.

-  Кой е това? – попита Илиян.

-  Нови съседи – обади се Мишо. – Миналото лято техните купиха къщата до нас. За пръв път идват. От София са.

Бъдни вечер

Posted in Приказки и разкази.

20221218 2017042
 
Срещу Рождество
денят изтича…
Таз вечер Бъдни
при нас се нарича.
 
Ах, колко драго
ми е тогаз,
щом дойде тази
вечер при нас.
 
Свирят навънка
студ, вятър, хали,
сипе небето
сняг на парцали.
 
А вкъщи вътре
студ, вятър няма,
там дънер пръска
жар голяма.
 
DSC10195И на огнище,
върху нова скара,
шушнат ястията,
вдигат пара.
 
Тате на стола
седнал покрая,
до него дядо
сръбва от чая.
 
Край огъня баба
гозби наглежда,
а мама шета,
всичко подрежда.
 
Пък ние децата
в стаята топла,
закачаме се
докато ври боба.
 
DSC10166Ей, мама сложи
постна трапеза,
тате прекàди,
хляба нареза.
 
Вкъщи да има
здраве, задруга,
той пред икона
моли от Бога.
 
Приказки следват
вечерята вкусна.
Да ни разказва
дядо се впусна.
 
А ние до него
на куп събрани
от радост бързо
тупкат сърца ни.
 
              Цоньо Калчев

Храм

Posted in Приказки и разкази.

Varvara

 

Във връзка с празника на храм „Света вмчца Варвара“ учениците от 2-и, 3-и и 4-и клас на ОУ "Никола Вапцаров" село Варвара, които изучават „Религия – Православие“, си припомниха житието на светицата, песни и стихотворения за нея. За да изкажат своята радост и уважение, те сами съчиниха стихотворение.

Да благодарим на тяхната учителка - г-жа Виолета Динева.

 

 
 
 
4-dec-sv.Varvara
Храм
 
  На центъра
в нашето китно село Варвара
като гълъбче бяло
е красивият храм
на света Варвара!
 
Малко дворче,
чисто и подредено,
изпълнено с уханието на ароматни цветя!
Истинска наслада и красота!
 
Старинен храм,
безценни стенописи
и прекрасни икони -
храм на двеста и осем години!
Запазил вярата и духа
на нашите деди!
 
Моли се, света великомъченице Варваро,
да има мир на земята!
Здрави и разумни да растат децата!

 

ВО ИСТИНА ВОСКРЕСЕ!

Posted in Приказки и разкази.

1649415259494През тази година пролетта се разцъфна през Страстната седмица. Село Топола замириса на цвят и тъй се укроти под топлото слънце, че бръмченето на пчелите се носеше из побелелите градини като песен. Селяните слушаха гласовете и стъпките на пролетта, чувстваха щедрата ръка на Бога, но не се радваха. Свещеникът на селото беше тежко болен и всички го очакваха всеки миг да предаде Богу дух.

На Велики петък тревогата на селото мина всяка граница. Нима няма да има Възкресение в Топола? На Великден няма ли да чуят песента на камбаната да ечи над покаралите ниви?... Още от сутринта из улиците забързаха жени и зашушкаха с опечалени лица:

- Наистина ли е умрял?

- Още бере душа.

- На личен ден[1] ще склопи очи[2].

-  Праведните винаги умират на лични дни!...

Жените накъсаха от градините лалета, кандилки, пчелина[3] и други зеленини, приготвиха свещи и зачакаха да чуят тъжния удар на камбаната. Но до обяд поп Никола се бори с болестта си и вместо да издъхне, заспа дълбок, укрепителен сън. Голямата дъщеря на свещеника излезе на двора, усмихна се на слънцето и тихо каза на жените, които угрижени чакаха около портата:

-  Татко заспа! – и от радост се разплака.

По-нетърпеливите разбраха, че е вече умрял, пръснаха се из дворовете и разнесоха скръбната вест. Трима души от селските първенци, приятели на свещеника, веднага тръгнаха към къщата му, за да целунат студената му ръка. Щом влязоха в попския двор, наведоха глава и бавно се насочиха към отворената врата. На прага ги посрещна жената на свещеника и тихо им рече: