Сирачето, което искало да намери щастието
Живяло в едно далечно село момченце на име Ванчо. То било кръгло сираче. Не помнело ни мама, ни тате. Живеело сам-самичко в една стара колибка и се прехранвало от това, което добрите хора му давали.
– Ех, защо ми се е паднала тая зла участ – въздишал Ванчо. – Види се, че никога няма да намеря щастието. Пък и къде ли да го търся?
Дошла зимата. Лед сковал земята. Един ден по бялата пътечка се задало съседското момченце – тичало нанякъде в скъсаните си цървулки.
– Николчо! – извикал му Ванчо. – Знаеш ли що е това щастие?
– Ако имах топли ботушки, ей това щеше да е щастие – отвърнал Николчо и продължил по пътя си.
Замислил се Ванчо. Ами че и той си нямал топли ботушки. Пък така му се искало малко щастие! Отишъл на другия край на селото при баба Мария. А там – що да види! В къщичката съхнели ботушки, топли-топли и почти чисто нови, кърпени само един път. Седяла си баба Мария при печката, плетяла жилетчица и охкала недоволно. Видяла тя Ванчо и попитала:
– Какво има, сираченце?
– Бабо Марийо, искам нещо да те питам. Имаш ли ти щастие?
– Ха, щастие ли? – изсумтяла бабата. – Щастието е за тия, дето имат толкова много пари, че се чудят какво да ги правят. За тия, дето на трапезата си имат гозби в изобилие и от нищо не се лишават. Какво ти щастие тук при мене?
„Ясно, значи не в ботушките е щастието“, помислил си Ванчо и отишъл в града. Много ли вървял, малко ли, не щеш ли видял насреща си голяма къща със стени от бял камък, керемидени покриви и парапети, украсени с изящна резба. И на вкусни гозби ухаело даже. Пред дома стоял стопанинът в новите си дрехи. Ванчо спрял пред него и го попитал: