kantrium.com | MySuomi.com | vivaspb.com | finntalk.com

Ангел

Posted in Приказки и разкази.

angel2"В полунощ на небето ангел летял

и тихичка песен той пял."

Лермонтов

 

Из тихите нощни небеса кроткият ангел на благата вест летеше радостно.

Летеше радостно той из нощните небеса и разнасяше из въздуха слово на радост и на утеха.

И викаше: „Христос воскресе!“

И това слово изпълваше с тържествен трепет пробудената твар, небесата, звездите, планините с техните зверове, широките морета с подводните жители на тъмнините им.

Христос воскресе!

При тая вест цялата природа тръпнеше от тиха радост.

И ето, кроткият вестител от небесата се понесе ниско над земята, повтаряйки с трепетен глас сладките думи.

Мина над бедната колиба на сиромаха, викайки: „Христос воскресе!“

Сладостно чувство от непривична радост изпълни угрижената душа на сиромаха, лицето му се проясни и той отговори.

– Воистину воскресе!

Стихотворения за Великден

Posted in Приказки и разкази.

Velikden6КЪМ ВЪЗКРЪСНАЛИЯ

О, Христе, чрез Твойта скръб
внесе радост Ти в света
и чрез Твоя подвиг скъп
ни отключи вечността.
 
С разпнати на кръст ръце
всички ни накуп събра
и във всякое лице
ни показа брат, сестра.
 
Наш`то бреме Ти кат роб
взе на Своите плещи
и чрез собствения гроб
всички ни обезсмърти.

            Арх. Серафим Алексиев

 

ВЕЛИКДЕН

Velikden2Звън звъни. Камбанен звън
глъхне над полето.
Колко светло е навън
по земята, по небето!
 
В улиците – пълно свят,
свещ до свещ в ръцете.
Ден божествен, ден пресвят,
ден на вековете.
 
Тук старица и старик,
там юнак изпъчен.
До усмихнатия лик
стъпва лик измъчен.
 
Ала колко много в тях
вяра и надежда!
Нито сенчица от грях
от очите не поглежда.
 
Че възкръсна днес в света
Правдата, Доброто.
Ден на свята красота
и в сърцето, и в челото!

Стилиян Чилингиров

 

Velikden3ВЕЛИКДЕН

Чуйте, деца, там в небесата
ангели пеят с пълни гърди!
Радостно пляскат, махат с крилата-
днес Господ човеците в рая качи.
 
Вижте, деца, тук на земята
храмове греят с небесни лъчи!
На хората пълни с любов са сърцата-
Господ ги всички добри днес твори.
 
Че днес е Великден! Празник небесен!
Днеска Христос и смъртта победи!
Няма друг ден като този чудесен
и нивга сърцето кат днес не трепти!

                                              Благо Игов

 

Velikden4ВЕЛИКДЕН

Звънтят великденски камбани,
разнасят благослов,
далеч отеква бодрий зов
на звуци разлюляни.
 
Прииждат в празнични премени
под Божия покров
жени, мъже – с една любов,
с една надежда сгряни.
 
Ръцете пазят свещи в длани,
в очите чуден плам
сами сърца им днес са храм
от вяра озарени.

Христо Борина

 

 

Velikden5ВЕЛИКДЕН
 
Леко топли юг повява
и за пролет ни шепти,
черни свод се разведрява –
разведрява и блести.
 
Пак отново ни здрависва
златният Небесен цар,
и засмяно ни поднася
благодатния си дар.
 
Звън черковен се понесе
и за празник ни зове:
- Благият Христос възкресе, -
пеят сладки гласове.
 
                Трайко Симеонов
 

Velikden1ВЕЛИКДЕН
 
Днес, радостен, прегръщам пролетта,
изпращам зов на всяко ято птички
и с любовта човешка на Христа
днес искам да обичам всички, всички.
 
Па нека обезправени в света                
ний, вярващите, да сме тъй самички –
ах, с любовта човешка на Христа
днес искам да обичам всички, всички.
 
Защото виждам: иде славен ден
на светло Възкресение Христово –
и камъкът ще бъде отвален,
и правдата ще възсияй отново.
 
И днес съм радостен и възроден,
сърцето ми за обич е готово: –
о, камъкът ще бъде отвален
и правдата ще възсияй отново!
 
Димитър Подвързачов

Ягоди

Posted in Приказки и разкази.

jagodaДоволен от надвесилото се над него тъй чакано пролетно слънце, двигателят на автомобила пърпореше равномерно по нагорещения асфалт. Пътуващите се бяха смълчали и всеки се беше отдал на своите мисли. Само малката Мария гледаше бодро през предното стъкло. 8-годишното момиченце седеше отзад и с ръцете си стискаше гърбовете на предните две седалки. Зоркият й поглед се стрелкаше през рамената на родителите й и не изпускаше нито педя от пътя.

- Тате, давай по-бързо де! Има ли още много? Кога ще пристигнем? Каква е тази птица? Как се казва онова село в далечината? Колко е висок оня връх? Защо отляво облаците са бели, а отдясно - сиви?

Лавината от въпроси не секваше през целия път като общото между тях беше само това, че не чакаха отговор. Таткото не се и опитваше да отговаря, но не се и ядосваше на постоянното бърборене - то го държеше буден.

-Ето го дървото! - извика изведнъж момичето толкова силно, че стресна майка си, която се беше унесла.

Мария разпозна дървото, застанало на пост на последния завой преди селото. Преди много години го беше ударила мълния и то беше изсъхнало, но продължаваше неизменно да посреща и изпраща пътниците на китното полско селце.

Мария започна да подскача на седалката и да вика от радост - много обичаше да идва на село. Всеки месец гостуваха на дядо Стефан и баба Мара в последните почивни дни, но сега щяха да останат тук цялата пролетна ваканция. Малкото момиче нямаше търпение да се види и с другите деца от селото, да играят на двора, да рисуват с тебешир на улицата, да се разхождат до близката рекичка. Родителите на татко й живееха в края на селото и децата можеха да играят навън на воля. По улицата коли почти не минаваха - само каруци се прибираха по черния път от полето и малчуганите се надпреварваха кой пръв ще се качи отзад без да го види каруцарят.

- Ето, пристигнахме, сваляйте багажа! - изкомандва Мария и скочи от колата.

- Вземи си поне твоята чанта! - понечи да каже майка й, но тя вече я беше грабнала и тичаше към входната врата.

- Бабо, дядо, ето ме! - викаше детето и се хвърли в прегръдките на старците, чиито лица сияеха от радост.

- Миме, добре си дошла! Дядо ти тъкмо отива на градината, искаш ли да отидеш с него? - попита бабата.

-Да-а! - изкрещя момичето, хвърли чантата и припна към каручката.

- Чакай, чакай! - обади се баща й. - Трябва да се преоблечеш и преобуеш. И се пази да не се накаляш пак цялата!

- Добре-е! - извика Мария, взе чантата си от земята и хукна обратно към къщата. Възрастните се усмихнаха и поклатиха глави - знаеха, че при цялото й искрено желание, това е невъзможно.

- И си вземи кошничката, ще берем ягоди! - подвикна след нея щастлив дядо Стефан.

Добър

Posted in Приказки и разкази.

Seraphim1Откакто дойде в новото училище, Пламен все беше сочен за пример от учителите. Шестокласникът винаги беше с научени уроци и написана домашна, държеше се учтиво с учителите и дружелюбно със съучениците си. Децата от неговия клас питаха него, когато нещо не бяха разбрали и той с радост им помагаше. Беше отговорно момче и се стараеше винаги да постъпва добре. Всичко това той дължеше на родителите си – бяха го възпитали в прилежност и трудолюбие.

Пламен наистина обичаше да прави добрини. Истински щастлив беше, ако може да зарадва някого с нещо. Тази година учиха разказа „Серафим”. Той сърдечно преживяваше историята и пред очите му героят сякаш оживяваше с неговото някога синьо, вехто палто с безбройните разноцветни кръпки, с омачканото му бомбе и вехтите цървули. Всички ученици се възхищаваха от постъпката на Серафим, а Пламен беше много горд, че и той като героя на разказа носи името на тези пламенни ангели.

Пролетната ваканция току беше минала и децата бързаха да се върнат в клас при своите приятели. Пламен стана по-рано от обикновено и се приготви за училище. Беше втора смяна. До началото на часовете имаше много време, но се бяха разбрали с приятелите да се видят преди това и да си разкажат преживяното през почивните дни.

Щом наближи времето, той се облече и излезе от вкъщи. Живееше на петия етаж, но почти никога не ползваше асансьора, а се качваше и слизаше пеша. Като стигна първия етаж, видя съседското дете да стои на площадката пред входната врата на блока, без да помръдва. Четвъртокласникът беше с гръб към него. Пламен вдигна очи и през вратата видя две момчета – едно едро и едно слабо, със сини якета, да се отдалечават от входа. От раницата на едното висеше червена шапка с козирка.

- Ваньо, какво става? – попита Пламен.

Иван се стресна. Обърна се и като видя Пламен, се запъна.

- А-а, нищо…такова…- гласът му потрепера. – Аз…аз…

Тяхната вяра и набожност

Posted in Приказки и разкази.

Tjahnata vjara2Имало е един особен момент в моя детски живот, който аз не съм бил в състояние да видя и проумея и при който... Но нека го разкажа тук тоя характерен случай, според както съм слушал за него от мама...

Намерила ме била веднъж някаква болест, която ме хвърлила в силен огън[1]. Привечер болестта се влошава, огънят се усилва. Аз съм се унесъл в безсъзнание.

Мама и татко се уплашват. Напарени са те - няколко деца вече на моята възраст са изгубили, не щат ли сега да изгубят и мене? Какво да правят?... Само един Бог може да помогне тука. Неговата помощ и Неговата милост трябва да изпросят...

Мама ме взима полекичка в прегръдката си, като поддържа с грижлива внимателност отпадналата ми и пламнала в огън глава, коленичи пред иконостаса[2], дето запаленото кандило озарява образа на света Богородица и вдига умоляващ, пропит с топла вяра поглед към Божията Майка, прегърнала и тя своя Младенец. Татко изважда из долапа старото молитвениче[3] и се изправя пред иконостаса край мама благочинно, със запалена свещ в ръка и почва да срича полугласно и бавно някаква молитва за болник. По неговото лице се чете страх, тревога, голяма загриженост. Ала очите му, проникновено взрени в словата на молитвеничето, са изпълнени с дълбока вяра.

Срича татко, изправен с благоговение пред иконостаса, светата молитва; мама коленичила шепнешком повтаря изречените от него думи или пък с насочен към иконата поглед тихичко мълви своя някаква молитвичка и от очите й от време на време се отронва по някоя едра сълза... И дълго, дълго се възнася към Божията Майка тази от все сърце отправена, тая пропита с гореща вяра молитва...

Ала ето, по едно време аз сбръчквам челце, кихвам и... бавно отварям очи.

- Благодаря ти,  света   Богородичке!  -  и   мама   с благодарност се прекръства.

- Слава Богу, завръща се! - казва татко с облекчено сърце,  като   се   навежда   над   мене и   ме   поглажда   по челото.  -  Поспаднал му е огънят.

- Ето, тук отстрани и капчици пот... Завръща ми се, миличкото! Благодаря ти, света Богородичке! - и мама пак се кръсти.

Татко се изправя отново пред иконостаса. И почва сега пък да срича друга молитва. В очите му свети и радост, и чувство на голяма благодарност, и още по-силна вяра...

Аз съм заспал спокойно. И на другия ден съм бил вече оздравял...

При тоя разказ на мама, чрез който тя искаше да подчертае силата на топлата молитва, на мен ми правеше впечатление както самата същност на случката - чудото с моето оздравяване, така и дълбоката вяра, от която при онзи случай са били проникнати и татко, и мама...

Отпосле, когато взех повече да разбирам, аз и сам вече забелязвах у тях тази им силна вяра и голямата им набожност, които дълбоко са се врязали в паметта ми, като едни от най-характерните черти на техния жив образ.

Спомням си. Всяка вечер преди да си легне и сутрин след като се съмне, татко благочинно ще се изправи пред иконостаса и дълго ще се кръсти. Кръсти се той не набързо и с небрежност, както съм виждал да правят това други мъже, а полека, с внимателна правилност и с едно страхопочитание. И кръсти ли се, устните му винаги се мърдат – шепне си той все някаква молитва…